8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
София, 27.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и двадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3792 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. В. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. Р. К., против решение № 1410 от 12 юни 2019 г., постановено по в.гр.д. № 6143/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се потвърждава решение № 4272 от 21 септември 2018 г., постановено по гр.д. № 124/2017 г. по описа на окръжния съд в гр. Благоевград, за отхвърляне като неоснователни на предявените от М. против Г. В. Ш., с адрес в [населено място], искове по отношение на договор за прехвърляне на собственост на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в н.а. № ., т. ., рег.№ ., д.№ . г. на нотариус К. М., с рег.№ . с район на действие районния съд Благоевград, вписан в службата по вписванията Благоевград с вх.рег.№ 4409/25-09-2014 г., акт № ., т. ., д.№ . г.: за прогласяване нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД – липса на форма, вр. чл. 579, ал. 2 ГПК; за прогласяване нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави; за унищожаване на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД като сключен от дееспособно лице, което към момента на сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си; с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора поради неизпълнение на ответницата Ш., и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и е очевидно неправилно. Касаторът сочи, че покойните родители на двама им с ответницата са изградили по време на брака им процесната жилищна сграда, и майката прехвърлила на ответницата собствените си 4/6 ид.ч. от сградата, като положила в нотариалния акт пръстов отпечатък вместо подпис; с исковата молба е твърдяно, че майката на касатора към момента на подписването на нотариалния акт не е съзнавала свойството и значението на постъпката си, не е осъзнавала какво подписва, доколкото е била с дементни прояви, не е била сляпа и е могла да се подписва сама, поради което тя се е намирала в състояние, в което не е разбирала свойството и значението на постъпките си, и че ответницата не се е грижила за майката в нито един момент. Изтъква се, че събраният по делото доказателствен материал не е подробно обсъден от съда в неговата съвкупност, не са обсъдени противоречията в доказателствения материал; съдът не е посочил защо приема, че правилно наследодателката е положила пръстов отпечатък вместо подпис, и в тази връзка не е проследил внимателно свидетелските показания за това, че тя е могла да се придвижва сама до магазина и до личния лекар, сама да подписва амбулаторните листове от прегледите, както и да се разплаща сама, а да е имала толкова влошено зрение, че да не може да положи подпис. Не били обсъдени и противоречията в свидетелските показания относно способността на наследодателката да разбира свойството и значението на постъпките си, тъй като е имала дементни прояви, както и твърденията на вещото лице в съдебното заседание. Сочат се противоречия в свидетелски показания и погрешното им възприемане от съда, включително без преценка на заинтересоваността на свидетел, и същевременно пренебрегване на официални документи по делото. Твърди се, че е установено, че наследодателката не е била сляпа към момента на подписване на нотариалния акт, но че не е можела да изрази правно валидна воля, че липсва валидно изразена воля за подписване на сделката, доколкото наследодателката не е разбирала свойството и значението на постъпките си, както е видно от самия нотариален акт, че ответницата в противоречие с добрите нрави е използвала състоянието на наследодателката, която е подписала нотариалния акт, неосъзнавайки свойството и значението на постъпките си. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата Г. В. Ш., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Ю. А., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към фактическата обстановка, изяснена от първоинстанционния съд. Въз основа на свидетелските показания е прието, че прехвърлителката е била с влошено зрение и констатацията на нотариуса, че при изповядване на сделката тя не е могла да изпише имената си поради слепота, поради което е положила отпечатък от палеца на дясната си ръка, не е оборена – нотариалният акт е извършен в съответствие със закона, като е спазена формата, предписана в чл. 579, ал. 2 ГПК при невъзможност на лицето да се подпише. За неустановено е прието при сключване на договора да са нарушени добрите нрави, като е използвано зависимото положение на прехвърлителката от ответницата – не е установено прехвърлителката да е била изолирана, внушаема и безпомощна, и това й състояние да е използвано по неморален начин за прехвърляне на имота на дъщеря й. Тъй като преди смъртта на прехвърлителката тя не е била поставена под запрещение и не е била провеждана процедура с такава цел, основателността на предявения иск е предпоставена от наличие на данни за недееспособност на прехвърлителката единствено в самия договор, а такива липсват; нещо повече – тя е запазила правото безвъзмездно и до края на живота си да ползва прехвърления имот, а насрещната престация е за поемане издръжката и гледането й за осигуряване на нормален и спокоен живот до края на дните й; решението не е в противоречие със заключението на психиатричната експертиза, тъй като при липса на данни в самия договор за недееспособността на прехвърлителката да разбира и ръководи действията си, заключението е без значение за основателността на иска, а и експертът никъде не е заявил становище за деменция у прехвърлителката. От свидетелските показания се установяват достатъчни, редовни грижи за прехвърлителката – ответницата посещавала имота, в който майка й живяла, плащала сметките й, снабдявала я с дърва за отопление, водила я по болници на лекар, чистела, готвила, когато прехвърлителката се залежала в последната година от живота си. Не е възприето за основателно оплакването за процесуални нарушения при обсъждането на показанията на внучката на прехвърлителката и дъщеря на ответницата, тъй като не се опровергават от останалите доказателства по делото, и са последователни, пълни и безпротиворечиви.
Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване – част от тях не са постановени в противоречие с практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав възприема, и не намира основание да изменя или изоставя при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а друга част от въпросите не са обусловили изхода на спора, поради което и те не водят до допускане на касационното обжалване.
Първият въпрос е кога е налице слепота по смисъла на чл. 579, ал. 2 ГПК, колко влошено следва да е зрението на едно лице, за да е нужно същото да положи пръстов отпечатък, и лице, което се придвижва само безпроблемно в пространството и може само да борави с пари, „сляпо“ ли е по смисъла на чл. 579, ал. 2 ГПК, и правилно ли е да положи пръстов отпечатък вместо подпис. Правилото на чл. 579, ал. 2 ГПК постановява когато някое от участващите в нотариалното производство лица не може да се подпише поради неграмотност или недъгавост да се приложи чл. 189, ал. 1 ГПК. Този текст изисква документът да носи отпечатък от десния палец вместо подпис. Ако не може да се постави отпечатък от десния палец, тогава следва да се посочи причината за това и от кой друг пръст е поставен отпечатък. В практиката на ВКС се приема (сравни например решение № 234 по гр.д. № 4057/2013 г., II г.о.), че под недъгавост по смисъла на закона следва да се има предвид такова физическо увреждане, вродено или придобито, в резултата на което лицето изобщо не може да положи подпис или да положи идентифицируем такъв, т.е. всяко трайно увреждане на здравето, имащо за последица невъзможността да се положи подпис. ВКС сочи (възприемано и от настоящия съдебен състав), че няма съмнение, че незрящите лица могат да удостоверят волята си по частен документ с полагане на отпечатък от десния си палец вместо подпис, тъй като слепотата като трайно увреждане на здравето е недъгавост по смисъла на закона, дори и когато лицата са грамотни; ако едно лице, независимо по какви причини е ослепяло и не вижда, за да положи подпис, то също е станало недъгаво по отношение на грамотността по смисъла на чл. 579, ал. 2 ГПК, и следва да се приложи разпоредбата на чл. 189 ГПК относно начина на удостоверяване на волята на незрящото лице при упълномощаване; когато се касае до нотариална заверка на такъв частен документ, не е необходимо същия да е приподписан от свидетели, тъй като нотариусът има задължения по чл. 579, ал. 1 ГПК за прочитане на документа и при необходимост, удостоверяване причината за налични отклонения от общия ред на нотариалното удостоверяване. По отношение на първата част на поставения въпрос следва да се има предвид приетото в по-горе цитираното решение на ВКС – степента на намалено зрение, увреждането от което е причинено и съпоставянето му със състоянието слепота е фактически въпрос и касае всеки отделен случай, като тежестта на доказване, при оспорване именно на недъгавостта поради намаленото зрение и липсата на подпис на грамотно лице, е в тежест на страната, която се ползва от документа. Ето защо не може да се даде принципен отговор кога е налице слепота – в смисъл колко влошено трябва да е зрението на човек, за да се приеме, че страда от недъг, налагащ прилагането на чл. 579, ал. 2 ГПК в хипотезата на чл. 189, ал. 1 ГПК. Във втората си част въпросът би могъл да се разреши единствено на плоскостта на преценката на доказателствата за състоянието на съответното лице, което в процедурата по чл. 288 ГПК не може да бъде осъществено. Необходимо е още да се отбележи, че в нотариалното производство преценката за точното прилагане на процесуалния закон принадлежи на нотариуса, който извършва заверката лично и непосредствено и с оглед направените и потвърдени пред него изявления, преценява необходимостта от прилагането на алтернативно предвидения в императивните законови норми вариант за подписване, чрез поставяне на отпечатък от десен палец. Както е посочено в решение № 316 по гр.д. № 2371/2013 г. III г.о., ВКС, както полагането на ръкописен подпис, така и полагането на пръстов отпечатък от палец е съзнателно действие на страната, което, когато е извършено пред нотариус, сочи на безпорочно волеизявление за настъпване на посочените в документа правни последици; щом лицето само е положило отпечатък от палеца си пред нотариуса, следва да се приеме, че волеизявлението му е осъществено във форма, която законът приравнява на нотариално удостоверена. Най-накрая по този въпрос следва да се подчертае и че липсва оспорване пръстовият отпечатък да е положен именно от прехвърлителката.
На второ място се пита представлява ли противоречие с добрите нрави сключването на сделка с лице, за което се знае и е очевидно, че е с дементни прояви (губи се, не е ориентирано за време и място, не познава близките си), макар и същото лице да не е официално диагностицирано, тъй като не е посетило специалист; лице, което е с дементни прояви (губи се, не е ориентирано за време и място, не познава близките си), макар и същото лице да не е официално диагностицирано, тъй като не е посетило специалист, разбира ли свойството и значението на постъпките си. Съдебната практика константно приема, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона според чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. В решение № 288 по гр.д. № 2293/2015 г., III г.о., ВКС приема, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни – такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните субекти. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. В случая, в съответствие с горното тълкуване, напълно споделяно от настоящия съдебен състав, атакуваната сделка би била нищожна на поддържаното основание в случай, че се установи по несъмнен начин от страна на ищеца, че ответницата недобросъвестно се е възползвала от уязвимо състояние на прехвърлителката с цел сключване на договора. Въпросът не води до допускане на касационното обжалване, доколкото предпоставка за него е да е установено проявление на деменция у прехвърлителя, каквато съдът не е констатирал, а въпросът се основава единствено на твърдение на ищеца.
На следващо място се пита подписването на договор с пръстов отпечатък от лице, което не е сляпо и няма друг недъг, който да възпрепятства подписването, представлява ли доказателство за недееспособност на това лице, поизлизащо от договора, по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗЗД. По този въпрос вече е постановена практика на ВКС – така с решение № 73 по гр.д. № 3228/2017 г., ІІІ г.о. се приема, че основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД е налице тогава, когато едната страна, макар и дееспособна към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си. Без значение е продължителността на това състояние. Определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката и по-специално – дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса да формира и да изрази волята си. Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2, предл. второ ЗЗД, унищожението на договор, сключен от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Тази законова норма изисква недееспособността да произтича от съдържанието на самия договор като сключването му да е лишено от всякаква житейска и правна логика и съдържанието му да свидетелства за неспособността на страната да действа разумно, напр. личат налудни мотиви, съдържат се безсмислени изисквания и др. Тогава, когато вместо подпис на договора, лицето е положило пръстов отпечатък, този факт не може да се счита за доказателство за недееспособността на лицето, произлизащо от същия договор по смисъла на чл. 31, ал. 2, предл. второ ЗЗД.
Последният въпрос е как следва да се тълкува доказателственият материал и противоречията в него, в т.ч. и свидетелските показания, противоречията между същите и противоречията между свидетелските показания и писмени доказателства по делото. По този въпрос е налице изобилна и последователна съдебна практика, включително цитираната от касатора (решение № 346 по гр.д. № 810/2010 г., ІV г.о., решение № 589 по гр.д. № 1359/2009г., І г.о., решение № 34 по гр.д. № 652/2011 г., ІІ г.о., решение № 176 по гр.д.№ 759/2010 г., ІІ г.о., решение № 554 по гр.д. № 1163/2010 г., ІV г.о., и др.), според която съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира; съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства; при преценката на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпостави с останалите доказателства по спора, като изложи и съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо; когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, съдът не може да направи извод, че този факт се е осъществил, без да оцени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и да съхрани впечатленията си, както и да ги изложи добросъвестно пред съда. В процесния случай съдът е последвал именно посочената по-горе последователност на оценка на представените доказателства, включително свидетелските показания, и е посочил защо кредитира показанията в полза на ответницата.
Неоснователно е твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Оплакването се обосновава с виждането, че при по-внимателен прочит на доказателствата в тяхната съвкупност съдът е щял да достигне до различни правни изводи. Касационният съд в настоящия си състав при служебната проверка на обжалваното решение не констатира наличието на някоя от хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. В случая твърдението на касатора е за основанието за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК, а не и за основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за заплащане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 650 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 1410 от 12 юни 2019 г., постановено по в.гр.д. № 6143/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА В. В. М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Г. В. Ш., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 650,00 (шестстотин и петдесет) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: