О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
[населено място], 28.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 1414/2015г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ срещу решение № 23 от 06.01.2015г. по т. д. № 1066/2014.г. на Апелативен съд – София, с което е отменено решение № 1407 от 06.08.2013г. по т. д. № 5674/2012г. на Софийски градски съд, в частта, в която е уважен предявения по реда на чл.422 ГПК от [фирма] против [фирма] установителен иск по запис на заповед с падеж 31.07.2009г. и е отхвърлен искът на [фирма] против [фирма] за сумата от 15 394.92 евро, представляваща задължение по издадения от [фирма] запис на заповед от 09.07.2007г. с падеж 31.07.2009г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Иска се отмяната му и постановяване на решение, с което предявеният иск въз основа на записа на заповед с падеж 31.07.2009г. да бъде уважен изцяло. Касаторът претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски в производството пред всички инстанции.
Ответникът по жалбата, [фирма], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съгласно чл. 280 ГПК, съответно, счита същата за неоснователна. Претендира направените в производството пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Първоинстанционното решение е потвърдено и влязло в сила по отношение на предявените по реда на чл.422 ГПК искове, по които е признато за установено, че [фирма] дължи на [фирма] сумата от 15 394.92 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 09.07.2007г. с падеж 31.07.2010г. и сумата от 11 439.79 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 09.07.2007г. с падеж 31.07.2011 г., както и законната лихва върху главниците от 05.12.2011г. до окончателното й изплащане.
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за финансов лизинг по силата на който [фирма], като лизингодател, е поело задължение да придобие от трето лице лизинговия обект и да го предостави за ползване на лизингополучателя, [фирма], срещу възнаграждение, както и да прехвърли правото на собственост върху лизинговия обект върху лизингополучателя след изтичане на срока на договора и погасяване на всички задължения по него. Като обезпечение по договора [фирма] е издало процесните записи на заповед. Апелативният съд въз основа на клаузата в т.5.1 от общите условия към договора за лизинг е приел, че записите на заповед не гарантират единствено вземанията на ищеца по лизинговите вноски, а учреденото от лизингополучателя обезпечение представлява гаранция за всички искове на лизингодателя, а не само за тези, свързани с лизинговите вноски. Съдът е счел, за основателно възражението на ответника, че при въведена от страните връзка между записите на заповед и каузалното правоотношение, релевантна към обезпечителната функция на ценните книги е изискуемостта на вземанията по договора към датата на падежа по всеки един от записите на заповед, а не след падежа. Съдът е намерил, че вземането следва да се признае за съществуващо и подлежащо на изпълнение само, ако е изискуемо съобразно с падежа на ценната книга. При въведени възражения, основани на каузалното правоотношение, следва да е изискуемо и вземането по така обезпеченото каузално правоотношение. Съдът е приел, че за вземанията по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на съответния запис на заповед, не е налице и подлежащо на изпълнение вземане по ценната книга. Противното би означавало да се предостави възможност на кредитора да иска изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока, чрез което ще се отрече обезпечителния характер на ценната книга. С оглед изложеното и установеното, че всички задължения на ответника по договора за лизинг до 31.07.2009г. са погасени, е изведено, че за вземанията по договора за лизинг, чиято изискуемост не е налице към датата на падежа – 31.07.2009г. на записа на заповед , са необезпечени от този запис на заповед.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на решението до касация. Поставят се следните правни въпроси: /1/ Какъв е предметът на делото и какво следва да се докаже при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед?; /2/ Следва ли кредиторът по запис на заповед, издаден за обезпечение на вземане по каузално правоотношение между него и издателя на ефекта, да докаже, че вземането му по договора е било изискуемо към датата на падеж на ефекта в хипотеза, при която по делото е установено, че претенцията му по записа на заповед съответства на общия размер на непогасеното задължение по договора?; /3/ Когато запис на заповед е издаден с определен падеж и с цел обезпечение на задължения по каузална сделка с периодично изпълнение (на вноски) и обезпечителната му функция е ограничена до вноските за една година от срока на правоотношението, може ли при липсата на изрична уговорка между страните по сделката да се приеме, че обезпечителната функция се отнася за вноските по каузалната сделка с падеж преди настъпване на падежа на менителничния ефект? Касаторът счита, че първите два поставени въпроси с обжалваното решение са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, а отговорът на последния въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Във връзка с първите два въпроса не е налице поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение с дадените разрешения в т.17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд въз основа на сравнение на падежите на вземанията по договора и ценната книга е извел, че липсва обезпечителна функция на записа на заповед с падеж от 31.07.2009г. по отношение на вземания по договора за лизинг, чийто падеж настъпва след тази дата, обосновавайки, че да се приеме противното би означавало да се предостави възможност на кредитора да иска изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока за изпълнение на вземанията по договора, чрез което ще се отрече обезпечителния характер на ценната книга. В случая изводът на въззивната инстанция почива именно на отричане на обезпечителния характер на вземането по конкретния запис на заповед спрямо конкретни вземания по каузалното правоотношение с падеж, следващ падежа на ценната книга, и признаване на обезпечителна функция на този менителничен ефект спрямо други вземания по договора, които са погасени чрез плащане, поради което решението е в съответствие с постановките в цитираното тълкувателно решение и не се доказва наличието на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В третия формулиран въпрос се съдържа вътрешно противоречие, тъй като едновременно се излагат две противоположни тези – от една страна, че записът на заповед обезпечава вноски по лизинга за една година, а не за целия срок на договора, а от друга страна, че не можело да се приеме, че обезпечителната функция се простира по отношение само на част на вноските по каузалната сделка – тези с падеж преди настъпване на падежа на менителничния ефект. Обуславящият изхода на спора въпрос е друг, а именно, дали ценната книга може да има обезпечителна функция по отношение на вземания, чийто падеж настъпва след нейния. Ето защо, по отношение на последния поставен от касатора въпрос не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е безпредметно обсъждането на наведения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 2100 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 06.01.2015г. по т. д. № 1066/2014г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] /с предишно наименование [фирма]/, ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 2100 лева – направени разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.