4
гр. д. № 165/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 276
София, 11.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 165/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Д. П. М. срещу решение № 1623 от 29.07.2014 г. по гр. д. № 3370/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 27.03.2013 г. по гр. д. № 5333/2008 г. на ДГД, д което е отхвърлен предявения от касаторката срещу [фирма] ревандикационен иск за поземлен имот пл. № 120 от кв. 15 по плана на кв. Хр. Б., [населено място], а по действащия план от 2011 г. попадащ в УПИ ІІ – 1328, 1329, 1330 от кв. 26 по плана на [населено място], отреден „за административна и производствена дейност”. Касационните доводи са за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон.
Допускането да касационна проверка на въззивното решение се иска по разрешените с него въпроси: 1. когато земеделските земи са актувани като държавни след внасянето им в ТКЗС от собственика, по реда на кой закон следва да се извърши реституцията им – ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ; 2. какво е действието на акта за държавна собственост и може ли да се приеме, че след като не е оспорен, е признато право на собственост; 3. Кой носи доказателствената тежест за установяване дали е извършено обезщетяване за отчужден имот; 4. трябва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да посочи на какво основание приема за доказани едни факти, а други не. Поддържа се, че те са обосновали решаващите изводи на съда, разрешени са в противоречие с формираната задължителна практика по тях поради което обосновават основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касация не е подал отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване намери следното:
Съдът е отхвърли иска като неоснователен след като е приел за установено от фактическа страна следното:
Наследодателят на ищцата П. Н. И. е бил собственик на част от нива в м. „Расовица”, която част е била с площ от 4260 кв. м., което право е придобил чрез жребии въз основа на одобрен разпределителен протокол в производство за делба по гр. д. № 3099/1920 г. Бил е собственик и на нива с площ от 3410 кв. м. в м. „П.”, кв. П., в землището на [населено място] на основание договор за покупко-продажба от 1926 г. Починал е през 1942 г. и оставил за наследници ищцата, негова дъщеря и съпруга Д. Х. И., починала през 1960 г. Тези два имота са били освободени от отчуждаване по реда на ЗОЕГПНС през 1950 г., което е установено с писмени доказателства. Ищцата поддържа, че двата имота, които са били съседни, при масовизацията са били внесени в ТКЗС през 1956 г. В одобрения също около 1956 г. кадастрален план са били заснети като един имот с пл. № 120, с площ от 7930, в м. „Хр. Б.” по данни от кадастрален лист № 389, записан на името на майка й Д. И.
С приета техническа експертиза е установено, че първият регулационен план за местността, в която се намират спорния имот, е одобрен през 1963 г. С този план в кв. 51 е отреден парцел ІІ – за нуждите на СМО „Авторемонтна база”. В този парцел е била включена част от имот пл. № 120 с площ от 6110 кв. м., а останалата част с площ от 1770 кв. м. е попадала в проектирана улица. На основание издаден позволителен билет от 16.11.1964 г. в имота е била построена сграда на един и два етажа, съобразно изработения генерален план на площ от 4809 кв. м. по данни от заключението на вещото лице, а по акт за държавна собственост на 360 кв. м., като останалата незастроена част от парцела има обслужващо предназначение.
От представения акт за държавна собственост № 2402 от 06.08.1966 г. се установява, че от ТКЗС „Шопска комуна” за нуждите на СМО ”С.” – авторемонтна база са отчуждени 70079 кв. м. от кв. 51 по плана на м. „Хр. Б.”.
През 1998 г. касаторката е подала молба до служба „Кадастър и регулация” при СО-Район С. с искане за отмяна на отчуждаването на имот пл. № 120 по отчуждителна преписка 2390 и 2402/1996 г. Със заповед № РД-09-100/20.04.1999 г. кмета е одобрил решението на комисията, с което е отказано да се отмени отчуждаването за целия имот поради това, че е застроен. От издаденото удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗТСУ се установява, че имотът е застроен с масивна сграда и пътища.
Ищцата не установява, да е провела процедура за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ. В молбата за уточняване на исковата молба от 20.10.2010 г. е заявила, че поради получения отказ за отмяна на отчуждаването счита за изчерпан реда за възстановяване на имота по ЗСПЗЗ и поддържа, че имотът й е възстановен на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.
Ответникът е противопоставил възражение, че имотът не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ по аргумент от чл. 10б на закона, тъй като върху него е осъществено мероприятие, в резултат на което е застроен. Имотът е бил отреден за нуждите на С., отчужден е на това основание по реда на ЗПИНМ и заплатен. Предоставен е за стопанисване и управление на С., с имуществото на което е създадено ЕАД. През 1998 г. със заповед от 09.11. с. г. е открита процедура по приватизация. Извършена е продажба на 75% т капитала му. В законоустановения срок в чл. 3 ЗППДОП касаторката не е заявила реституционни претенции.
Въз основа на така установените факти съдът е намерил искът за неоснователен, тъй като ищцата не се легитимира като собственик на имот пл. № 120 по одобрения през 1956 г. кадастрален план.
След като имотът е бил включен в кооперативно стопанство, той е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, каквато процедура ищцата не е провела. На същата е било отказано издаване на удостоверение по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ, по съображения, че върху имотът е реализирано мероприятие, той е застроен, а друга част усвоена за улица, поради което не е подлежал на реституция. Отказът не е обжалван.
За неоснователно е намерено позоваването и на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ поради това, че имотът не е бил отнет без основание, а доколкото вещото лице намира, че той е идентичен със заснетия имот пл. № 120 по кадастралния план от 1956 г., той е внесен в ТКЗС и отчужден от кооперативното стопанство за нуждите на С.. Не са налице и останалите предпоставки на реституционната норма, тъй като не съществува във вида, в който е бил поради застрояване.
По въпрос 1. – когато земеделските земи са актувани като държавни след внасянето им в ТКЗС от собственика, по реда на кой закон следва да се извърши реституцията им – ЗСПЗЗ или ЗВСОНИ, съдът се е произнесъл при правилно прилагане на закона. Съставянето на акт за държавна собственост не е факт, от който се определя приложимия реституционен закон. Съдът законосъобразно е приел, че след като имотът е внесен в ТКЗС възстановяването му следва да се извърши по реда на ЗСПЗЗ, който регламентира реституцията на земеделските земи. В този смисъл е и константната практика на ВКС, поради което той не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка по него на въззивното решение.
Вторият и третия въпрос не са залегнали в решаващите изводи на съда. Те са направени въз основа на установеното, че имотът е бил коопериран, поради което е следвало да се проведе реституция по реда на ЗСПЗЗ. Поради проведеното мероприятие върху него е било налице ограничение по чл. 10б ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху него. Ето защо тези въпроси не съставляват общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, в какъвто смисъл е и разяснението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. с. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не съставлява основание за допускане касационна проверка и процесуалният въпрос по т. 4 от изложението, тъй като съдът е обсъдил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и хронология на осъществяването им и въз основа на установеното с тях е направил своите правни изводи.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1623 от 29.07.2014 г. по гр. д. № 3370/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: