O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 14.06.2019
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от шести юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч.гр.дело № 1463/2019 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1624/29.03.2019 г. на К. В. Д., чрез адв. П. Л. П., срещу определение № 62 от 06.03.2019 г. на Великотърновския апелативен съд по ч.гр.д. № 73/2019 г. за потвърждаване на определение № 105 от 29.01.2019 г. на Плевенския окръжен съд по гр.д. № 52/2019 г., с което производството по предявените искове за оспорване на бащинство и установяване на произход от жалбоподателя по отношение на малолетното дете М. О. З. е прекратено при условията на чл. 130 ГПК.
Иска се отмяна на обжалваното определение като неправилно с доводи за нарушаване на материалния закон, в частност на установеното в чл. 8, пар.1 ЕКЗПЧОС право на зачитане на личния и семеен живот във връзка с приетото от апелативния съд, че след като в чл. 62 и чл. 69 СК законът изчерпателно посочва лицата легитимирани да оспорват установения чрез предвидените в закона способи произход от бащата на едно дете, позоваването директно на Конвенцията е недопустимо, тъй като на практика означава да се отрече приложението на чл. 8 пар.2 от същата, предвиждащ ненамеса на държавата в правото на личен и семеен живот, освен в случаите предвидени в закона, до границите на посочените в самата разпоредба на Конвенцията цели. Излага се още,че прекратявайки производството поради липса на предвидена в закона за ищеца легитимация относно иск за оспорване на бащинството, съдът е нарушил и правото му по чл. 6 от Конвенцията. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се извеждат два въпроса с твърдение, че са разрешени в обжалваното определение в противоречие с практиката на ВКС, която се посочва и прилага.
Частната касационна жалба е в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване, като преграждащ и като постановен по иск необхванат от ограниченията по чл. 280, ал.3 т.1- т. 3 ГПК възивен съдебен акт, така допустима.
По въпроса за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, IV –г.о., съобразява и намира следното:
Първоинстанционното производство пред Плевенския окръжен съд по гр.д. № 52/2019 г. е образувано по исковата молба на К. В. Д. срещу малолетната М. О. З., О. З. Д. и М. М. Н., с искане да бъде установено, че О. З. Д., вписан в акта за раждане като баща на детето, след извършено припознаване, а под евентуалност по силата на презумптивното бащинство уредено в чл. 61 СК, не е нейн биологичен родител, а биологичен баща е ищецът. Направено е и искане за промяна името на детето.
Плевенският окръжен съд е прекратил делото заради недопустимост на исковете с определение № 105 от 29.01.2019 г. с водещ мотив , че макар ЕКЗПЧОС да е с ранг над чисто вътрешните законодателни актове, установените в нея принципи не могат да бъдат източник на субективни права, които националният чисто вътрешен правен ред не признава, както и че ако ищецът беше упражнил своевременно правото си да припознае детето, то не би се стигнало до предявяването на исковете.
С обжалваното сега определение апелативният състав, след обсъждане на основните принципи залегнали в КРБ и СК досежно произхода, в частност на стабилността и правната сигурност, основани на произхода на едно лице и на примат на биологичния над установения чрез правни способи, независим от кръвната връзка, произход, е преценил законодателното разрешение в действащия сега СК да не се признава правото на иск на трето лице претендиращо, че едно дете произходжа от него, да оспори бащинството, за обществено оправдано. Приел е, че прякото приложение на чл. 8, пар.1 ЕКЗПЧОС води до отричане приложението на чл. 8, пар. 2 от същата, както и че иск за оспорване на бащинство, основан на чл. 8, пар.1, който не е обвързан със срок, води до неравнопоставеност между претендиращия да е баща и майката и детето. Анализирайки решението от 08.12.2016 г. на ЕСПЧ по делото“ Л. Д. и П.К. срещу България“, е приел, че препоръките на съда в С. са проблемът с нарушаване на правото по чл.8 от Конвенцията на зачитане на личния и семеен живот, част от което е установяването на билогичната връзка между едно дете и лицето претендиращо да е негов кръвен баща, да се разреши на законодателно равнище чрез разширяване кръга от лица с право да оспорват установената родствена връзка, при посочване на сроковете и другите предпоставки за това. В заключение е приел, че е извън правомощията на съда като правоприлагащ закона орган, да създава правила особено в тази категория обществени отношения.
Поставените в изложението като обосноваващи допускането на касационното обжалване два въпроса „ може ли лицето претендиращо да е носител на установено в ЕКЗПЧОС право, да се позове пред български съд директно на Конвенцията и да иска защита на правото си по нея, при липса на национална законодателна уредба“ и „допустимо ли е лицето претендиращо да е биологичен баща, да се позове пред български съд директно на Конвенцията, в частност на правото по чл. 8, пар. 1 на зачитане на личния и семеен живот, включващо и правото да се обори извършено припознаване на дете и да се установи произхода му от претендиращия , при липса на национална законодателна уредба, която да признава и защитава това право “ се съотнасят един друг като общ към частен случай, поради което следва да се сведат до един. Въпросът по който следва да се допусне касационното обжалване, на основание чл. 280,ал. 1, т. 1 ГПК като обуславящ и решен в противоречие с практиката на ВКС е за това може ли лице, което претендира да е биологичен баща на дете с установен от бащата произход, позовавайки се на правото на зачитане на личния и семеен живот по чл. 8, пар.1. ЕКЗПЧОС, въпреки че не попада сред кръга на посочените в СК легимирани лица, да оспори по исков ред бащинството и да установи произход на детето от себе си. В цитираната от касатора практика, а именно определение № 341 от 02.10.2017 г. на ВКС, III -то г.о. по ч.гр.д. №3310/2017 г. и определение № 349 от 25.07.2018 г. на ВКС, IV -то г.о. по ч.гр.д. № 2466/2018 г., ВКС приема, че при установен чрез акта за раждане, чрез презумпцията по чл. 61, ал. 1 СК или чрез извършено припознаване произход на едно дете от бащата, лицето, което претендира, че то, а не вписаният като баща е негов биологичен родител, може, като се позове на чл. 8, пар. 1 ЕКЗПЧОС, да предяви в обективно съединяване иск за оспорване на бащинството и иск за установяване на произхода от себе си, въпреки липсата на чисто вътрешна национална правна уредба, която да му признава легитимация.
По същество частната касационна жалба е основателна. Като е отрекъл правото на ищеца да оспори по исков ред посочения в акта за раждане произход от бащата на малолетната М. О. З. поради липса на национална уредба признаваща му това право, апелативният съд е допуснал нарушение на материалния закон, в частност на чл. 8, пар.1 ЕКЗПЧОС. Конвенцията като международен по своя произход акт, ратифициран от РБ, е не просто част от вътрешния правен порядък , а е с ранг над националния закон и се прилага винаги когато национален закон, вкл. чрез липсата на уредба, му противоречи като практиката на ЕСПЧ по Конвенцията е обвързваща националните правораздавателни органи.
В същото време настоящият състав на ВКС споделя съображенията на апелативния съд, че ако позоваването на правото по чл. 8, пар. 1 ЕКЗПЧОС при оспорването и установяването на произход от лице, претендиращо то да е биологичният баща, би било възможно безсрочно във времето, това би създало неравноспоставеност между това лице и лицата, на които СК признава правото да оспорват извършено припознаване или презумптивното бащинство. Уредените в СК искове за оспорване и установяване на произход, са обвързани с преклузивни срокове, като за въвеждането им законодателят е изхождал от съображението, че едно лице не може безкрайно във времето да стои с неустановен или атакуем, така несигурен произход. Принципът на правната сигурност, а и висшият интерес на детето, налагат лицата, вкл. самото дете, да не могат да оспорват установеното бащинство безсрочно във времето. Доколкото обаче съдът е правоприлагащ орган, а не законодателен такъв, а преклузивните срокове се установяват нормативно и в обществен интерес, погасяват материални права, а не процесуални каквото е правото на иск, не се спират и не се прекъсват и за тях съдът следи служебно, настоящият състав намира, че е извън компетентността му да обвързва предявените искове с преценката за преклузивен срок по аналогия, така те са допустими, независимо кога е извършено припознаването.
Поради изложените съображения обжалваното въззивно определение следва да се отмени ведно с първоинстанционното, а делото да се върне на първоинстанционния окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.
Водим от горното, Върховният касационен съд , състав на IV-то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 62 от 06.03.2019 г. на Великотърновския апелативен съд по ч.гр.д. № 73/2019 г.
ОТМЕНЯ определение № 62 от 06.03.2019 г. на Великотърновския апелативен съд по ч.гр.д. № 73/2019 г. и определение № 105 от 29.01.2019 г. на Плевенския окръжен съд по гр.д. № 52/2019 г.
Делото да се върне на Плевенския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: