О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
Гр.С., 20.04.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.4457 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура [населено място] и В. Г. Д. срещу решение №.1619/10.07.17 по г.д.№.779/17 на САС, І гр.с.-с което, след частична отмяна на решение от 12.12.16 по г.д.№.7470/14 на СГС, І-16с., на основание чл.2 ал.1 т.3 З. на В. Г. Д. е присъдено 12000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва в размер на 1805,46лв. за периода 5.12.12-28.05.14, 3377,04лв. обезщетение за имуществени вреди от нереализиран трудов доход, ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба 29.05.14, и 508,99лв. лихви за периода 5.12.12-38.05.14, като исковете за имуществени вреди са отхвърлени за разликите до пълните предявени размери от 22000лв. и 3341,05лв. Апелативна прокуратура С. обжалва решението в осъдителната му част за 12000лв. и 3377,04лв. обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, а В.Д. – в отхвърлителната за сумите над 3377,04лв. обезщетение за имуществени вреди и над 508,99лв. лихви.
В.Д. оспорва жалбата на Апелативна прокуратура С..
Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата на В.Д..
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателни за сумите 12000лв. /от претендирани 20000лв./ и 3377,04лв. обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от неоснователно обвинение, ведно с лихви. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.2 З. – тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.219 ал.4 вр. с ал.3 вр.с ал.1 вр. с чл.20 ал.2 вр. с чл.26 ал.1 НК /за това, че през периода 1.01.02-31.12.04 при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице-контрольор в граничен сектор К., умишлено не е положил достатъчно грижи да изпълнява възложената му работа, като пропускал чуждестранни автомобили да преминават през граничния пункт без да събере от водачите им пътни такси, в резултат на което са настъпили значителни вреди за управление „Пътни такси и разрешителни”/, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда, и са ангажирани доказателства, установяващи претърпените от него неимуществени и имуществени вреди. За да определи дължимото обезщетението е съобразил продължителността на производството /ищецът е бил привлечен като обвиняем на 11.04.06, оправдателната присъда (от 16.11.12) е влязла в сила на 4.12.12 – т.е. над 6г. и 7 месеца след привличането му/, тежестта на повдигнатите обвинения /две обвинения за извършени умишлени престъпления, за всяко от които е предвидено наказание „лишаване от свобода”/, наложената мярка за неотклонение /„парична гаранция”/. Отчел е както, че наказателното преследване е дейност, която по своето естество оказва негативно въздействие върху психиката на съответното лице /наличието на стресови преживявания и непрестанно напрежение по време на продължилото години наказателно производство е обичайно и настъпва несъмнено при лица с нормална психика и не се нуждае от доказване/, рефлектира неблагоприятно върху социалния му живот, положението в обществото, възможностите за професионална реализация и изяви в професионален и обществен план – така и конкретно установените по делото факти относно отрицателното въздействие върху психиката и здравословното състояние на ищеца. Посочил е, че събраните доказателства еднозначно потвърждават тезата, че незаконно повдигнатите обвинения са се отразили неблагоприятно върху психическото и емоционалното му състояние – което обективно е намерило израз в прояви на нервност и раздразнителност, подтиснатост и изолиране от социални контакти вследствие злепоставяне и засягане на доброто име; освен обичайните негативни изживявания се установяват по-тежки последици, касаещи влошаване на страданието от диабет и проявлението на редица усложнения, за които един от ключовите фактори е преживяното психическо и емоционално пренапрежение /от медицинската експертиза безспорно е установено, че до 2005г. ищецът е лекуван от захарен диабет само амбулаторно, но в края на 2005г. настъпва влошаване на състоянието му, като вече е поставена диагноза диабетна полиневропатия, констатирани са и редица усложнвения, изразяващи се в засягане на периферната нервна система и начални промени в бъбреците/. Всички тези усложнения са настъпили след повдигане на обвиненията, в резултат на което ищецът е изпаднал в тежък стрес, който е един от ключовите фактори за лесна декомпенсация на въглехидратната обмяна, налагащи чести хоспитализации, съчетани с труден контрол и съответно поява на нови усложнения на различни органи и системи.
Във връзка с претенцията за имуществени вреди е прието, че трудовото правоотношение на В.Д. /възникнало през 1999г. по безсрочен трудов договор/ е било прекратено със заповед от 21.08.06 поради „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор поради отнет достъп до зона граничен контрол”. Съдът е отразил, че наличието на пропуск е задължително условие за достъп до ГКПП К. – която гранична зона се ползва с особен статут, регламентиран в Наредбата за ГКПП и според легалното определение обхваща територията, на която са разположени сградите, помещенията и работните места, техническите средства и местата за проверка на лица, превозни средства, като на служителите, които работят в съответните гранични зони, се издават пропуски за определен срок за съответния ГКПП /чл.13 ал.2/. Безспорно е и, че причината да се откаже пропуск е образуваното следствено дело, което е предхождано от искане на работодателя за снабдяване с въпросния пропуск, като заповедта за уволнение е била издадена след отказа за издаването му от ГД”Гранична полиция”–с който ищецът практически е лишен от достъп до работното си място и от възможност да изпълнява трудовите си функции на технически сътрудник-контрольор ГС К.. При тези обстоятелста въззивната инстанция е приела, че безспорно е налице причинна връзка между повдигането от прокуратурата на незаконно обвинение и прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца – а от там и с лишаването му от възможност да получава доходи от труд съобразно квалификацията и стажа му за определен период от време. Съдът е намерил за неоснователни доводите на прокуратурата, че няма причинна връзка, тъй като не са били предприети действия по отстраняване на ищеца от длъжност. Посочено е, че макар връзката между обвинението и вредите да е била опосредена от акта на работодателя, вредите на ищеца не биха настъпили, ако не бе повдигнато обвинение, заради което е отказан пропуск до работното място и съответно създадена предпоставка за прекратяване на трудовия договор на обективно основание. При това положение е прието, че елементите на фактическия състав, пораждащ отговорността за вреди–пряка и непосредствена причинна връзка между незаконното обвиняване и лишаването на ищеца от възможност да реализира доход от работна заплата – е налице. Искът е доказан по своето основание и съобразно чл.162 ГПК съдът е определил размера на база Б. към момента на прекратяване на трудовия договор за определен период, в рамките на който би могло да се заключи, че вредата под форма на пропусната полза от нереализиран трудов договор ще има сигурен, повтаряем характер. Извод за доказана възможност да реализира трудов доход по трудово правоотношение при липса на наказателно производство би могъл да се направи за срок от една година – като се има предвид безсрочния характер на трудовия договор и липсата на други предпоставки, извън обективната невъзможност за неговото прекратяване. От друга страна, следва да се съобразят поредица обективни фактори, свързани с икономическите условия и ограничените възможности на пазара на труда, така и конкретни обстоятелства като възрастта на ищеца /43г./, образование /средно техническо/, здравословно състояние /диабет ІІ тип/, които свеждат до минимум възможността в по-кратък от посочения срок да се реализира на друга трудова позиция. При тези обстоятелства искът е намерен за основателен за сумата 3377,04лв – за 12месеца на база брутно трудово възнаграждение 281,42лв. съгласно заключението на икономическата експертиза – върху която главница се дължи лихва 508,99лв. за периода от влизане в сила на оправдателната присъда 4.12.12 до 29.05.14 /датата на предявяване на исковата молба/. За останалия период е посочено, че обезщетение не се дължи, тъй като не може да се направи извод, че твърдяната вреда, изразяваща се в неполучено трудово възнаграждение, със сигурност би настъпила. Касае се за значителен период от време /около 6 години/, през който няма убедителни доказателства, че ищецът е правил опит да си намери работа на позиция, различна от заеманата, и единственият мотив за отказ е било воденото следствие. Действително, подобни обстоятелства се изтъкват в показанията на свидетелите, които са съвсем общи и не става ясно кога и къде ищецът е кандидатствал за работа, какви са били изискванията за заемане на съответната длъжност, нито се подкрепят с писмени доказателства – затова само въз основа на тях не би могло да се приемат за установени твърдяните факти, обосноваващи имуществена вреда за целия исков период.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. С. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/ по въпросите относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, съществуването на пряка причинна връзка между увреждането и претендираните вреди и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Релевира се и основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД /сочи се практика-реш.№.236/19.10.16 по г.д.№.1543/16, ІV ГО, реш.№.200/ 16.06.16 по г.д.№.1019/16, ІV ГО, реш.№.476/27.01.16 по г.д.№.3281/15, ІV ГО, реш.№.210/4.02.11 по г.д.№.1220/09, САС/.
К. В.Д. се позовава на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.„За какъв период от време следва да се присъди обезщетение за пропуснати ползи, когато са налице доказателства, че лицето е било назначено на безсрочен трудов договор и липсват други предпоставки извън обективната невъзможност за неговото прекратяване?”; 2.„С оглед безсрочния характер на трудовия договор и липсата на други предпоставки, извън обективната невъзможност, за неговото прекратяване, за какъв период от време следва да се направи извод за доказана възможност да се реализира доход от трудово правоотношени при липса на наказателно производство-по-близък до минимума, среден или по-близък до максимума, с оглед претендирания от ищеца?”; 3.”Достатъчно ли е само общото изброяване на аргументите „икономическите условия” и „ограничените възможности на пазара на труда” при определяне на период, за който се дължи обезщетени за пропуснати ползи, или е необходимо същите да са развити и подкрепени с конкретна обосновка за съответния период?”; 4.”Следва ли съдът да вземе предвид какви са били „икономическите условия” и „ограничените възможности на пазара на труда” освен след прекратяване на трудовото правоотношение и тези при неговото съществуване, с оглед дали изобщо това е критерий, който може да обоснове или не доказана възможност за реализиране на доход при липса на наказателно производство?”.
По касационната жалба на касатора С.:
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди както факти, на които се основава претенцията, така и направените от ответника възражения и доводи–в това число за продължителност на наказателното производство, наложена мярка за неотклонение, за липса на причинна връзка между влошеното здравословно състояние и твърдяните пропуснати ползи и наказателното преследване. При това положение не е налице отклонение от задължителната практика на ВКС във връзка с несъобразяване на твърдени от ответника обстоятелства, които биха обосновали присъждане на по-нисък размер на обезщетение.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Във връзка с въпросите за задължението на съда да изложи мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между вредите и наказателното производство, респективно необходимостта от съществуване на пряка такава за присъждане на обезщетение, твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС отново не е налице. Съгласно цитираните т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК и ППВС 4/68 мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, респективно на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следва да се има предвид, че мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава съществува по отношение на вредите, във връзка с които е определил обезщетение /неимуществените, в това число от влошено здравословно състояние; имуществените за период от 1 година/ – тъй като те са причинени именно от незаконното обвиняване в престъпление – а по отношение на други /например за имуществените за период след 1 година от уволнението/ не е – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, в това число относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка между наказателното преследване и претърпените вреди. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи или е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С въпроса относно приложението на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да поставят проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика /мотивирано и обосновано е посочил кои са релевантните обстоятелства, които са от значение за определяне на дължимото обезщетение/. К. и не сочи практика в подкрепа на твърденията си за противоречиво разрешаване на поставения въпрос /представените решения не касаят сходни случаи – по смисъла на реш.№.830/20.12.2010 по г.д. N.1898/2009г., ІV ГО на ВКС по чл.290 ГПК (имат за предмет различни обвинения, продължителност на наказателното производство, последици)/, по който, както вече беше посочено, практиката е и уеднаквена. Предвид посочените съображения не е налице и хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
С оглед на изложеното, касационно обжалване по жалбата на С. не следва да се допуска.
По касационната жалба на касатора В.Д.:
Настоящият състав намира, че касационно обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК по първия изведен въпрос, във връзка с който е налице противоречива практика – с влязло в сила решение №.І-41-68/25.02.16 по г.д.№.58905/14 на СРС, 41с., е уважена претенция за имуществени вреди на обвинено в същото престъпление лице, уволнено при същите обстоятелства – поради обективна невъзможност да изпълнява работата с оглед отказ на пропуск – за целия предявен период до влизане в сила на оправдателната присъда/. На касатора следва да се дадат указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 5лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1619/10.07.17 по г.д.№.779/17 на САС, І гр.с., по жалбата на Софийска апелативна прокуратура.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1619/10.07.17 по г.д.№.779/17 на САС, І гр.с. по жалбата на В. Г. Д..
ДАВА едноседмичен срок на касатора В.Д. да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 5лв. и да представи доказателства за това в деловодството, като при неизпълнение касационното производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА след изпълнение на указанията на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване, или, при неизпълнението им, за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: