2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
София, 27.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3708 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ [населено място], представляван от проф. д-р Х. Б., чрез адв. Г. К., против решение № 233 от 27 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 130/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново, с което се потвърждава решение № 1314 от 31 декември 2018 г., постановено по гр.д. № 2831/2018 г. по описа на районния съд в гр. Велико Търново, за признаване за незаконно и отменяне на уволнението на М. С. Ж., с адрес в [населено място], извършено със заповед № 237/07.08.2018 г. на ректора на ВТУ, с която на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 7 КТ и чл. 187, ал. 1, т. 3, т. 7 и т. 10 КТ на Ж. е наложено наказанието „дисциплинарно уволнение“, Ж. е възстановена на работа на заеманата от нея преди уволнението длъжност „инспектор, административно обслужване на студенти“ във ВТУ, и университетът е осъден да заплати на Ж. сумата от 1383,24 лева обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода 08.08.-17.12.2018 г., ведно със законната лихва от исковата молба, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение страда от всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с извършени от ищцата деяния са нарушени чл. 18, ал. 4 от Правилника за структурата и организацията на учебния процес и задълженията на студентите, предвиждащи резултатите от проведените изпити да се нанасят от изпитващите в главната книга в тридневен срок от провеждането на изпита, и е допуснала до явяване на държавен изпит и дипломиране на студенти от изрично посочени програми, без да е изпълнила процедурата „Потвърждаване на оценки“, и без оценките по посочените дисциплини да са нанесени от титуляря проф. д-р д.п.н. Легкоступ в главната книга. Оспорен е изводът на съда, че не е налице системност при нарушаване на трудовата дисциплина, тъй като събраните по делото доказателства са за допуснато нанасяне на множество оценки в съответните главни книги не от титуляря, а от друго лице, по не малко на брой изучавани от студените от съответните магистърски програми учебни дисциплини, както и допускането до държавен изпит на тези студенти, без да са нанесени оценките им по съответните дисциплини в главната книга от титуляря на учебната дисциплина – налице са множество отделни деяния, като при всяко от тях ищцата е допуснала в главната книга оценката на съответния студент да се нанесе не от титуляря, а от друго лице посредством „печат-подпис“, а в последствие тези студенти са допуснати до държавен изпит без тези оценки да са нанесени в главната книга от титуляря, като нарушенията са сериозни. Съдът, макар да приема, че са извършени множество дисциплинарни нарушения от ищцата, отрича както тяхната системност, така и тежестта им в съвкупност. Подчертава се, че при определяне тежестта на извършеното нарушение от работодателя е преценена значимостта на неизпълненото задължение и степента на неизпълнението, с оглед спецификата на образователния процес, в който ищцата участва – главната книга е официален документ, свидетелстващ за студентското състояние на всеки студент и въз основа на оценките и положените подписи от преподавателите в нея се издават дипломите за съответната образователно-квалификационна степен; допускайки порочната практика главната книга да не съдържа нормативно установените реквизити, в т.ч. саморъчен подпис на преподавателя, провел съответния изпит, и в резултат на това допускайки до държавен изпит студенти, за които не са налице изискуемите за това условия, ищцата е създава предпоставки за оспорване легитимността на издадените дипломи за съответната квалификационна степен, и така и поставила под съмнение качеството на образованието и спазването на нормативните изисквания при провеждането му в университета. Според касатора, съдът не е посочил как е достигнал до извода, че нарушенията не са тежки, и оттам – че наложеното наказание не съответства по тежест на извършените нарушения; изводите му в тази насока са изцяло необосновани. Твърди се, че съдът, освен контрол за законосъобразност, бил извършил и контрол за целесъобразност, като е „преоценил“ тежестта на нарушението, независимо от изложените от работодателя доводи, определящи извършеното нарушение като „тежко“ по смисъла на чл. 190 КТ – прието е, че по „второто“ нарушение е налице несъответствие на наказанието с тежестта на нарушенията, като така е игнорирана изцяло личната преценка на субекта на дисциплинарна власт кое дисциплинарно наказание да наложи за извършено от служителя тежко нарушение на трудовата дисциплина, и липсата на мотиви води до изводи, че извършената преценка е по целесъобразност. Въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, без да извърши самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал, и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора – не са изложени мотиви за „системност“ по отношение на „първото“ нарушение, а по отношение на „второто“ не са изложени собствени мотиви; освен това в решението, към което е препратено, също не е извършено обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Съдът също така не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на касатора, и не е направил свои собствени изводи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представени са множество решения на ВКС.
Ответницата М. С. Ж., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Г. Н., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
Въззивният съд взема предвид, че: страните са били в трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжността „инспектор административно обслужване студенти“; на ищцата е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ за това, че на 10.07.2018 г. е допуснала нанасяне на оценки в съответните главни книги не от титуляря на подробно описани в заповедта дисциплини, а от друго лице, което представлява нарушение на чл. 18, ал. 4 ПСОУППЗ, и през м. 07.2018 г. е допуснала до явяване на държавен изпит и дипломиране на студенти от изброени в заповедта магистърски програми, без да е изпълнила процедурата „потвърждаване на оценките“ и без оценките по тези дисциплини да са нанесени в главната книга от титуляря; според писмените обяснения на ищцата, към 10.07.2018 г. в главната книга имало ненанесени оценки от титуляря и на същата дата тези оценки са нанесени от трето лице; според длъжностната характеристика, едно от задълженията на ищцата е да следи преподавателите своевременно да внасят оценките от семестриалните и държавните изпити в главната книга, като отговаря за точното отразяване на необходимите данни в нея; със заявление титулярят на съответните дисциплини уведомил декана на факултета, че поради дългосрочното му отсъствие извън страната (в периода 16.10.2017 г.-13.07.2018 г.), е упълномощил трето лице да нанася по негово указание и с неговия подпис-печат оценките от изпитите на съответните студенти в главната книга, като върху заявлението е поставена резолюция от декана на факултета „Не възразявам“; третото лице получавала оценките на студентите от титуляря по електронната поща и ги нанасяла многократно с неговия подпис-печат, като ищцата знаела за това упълномощаване. Счетено е, че дисциплинарното наказание е незаконосъобразно. От събраните по делото доказателства е счетено за установено, че ищцата е извършила нарушенията, посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание – имала е задължението да следи преподавателите своевременно да нанасят оценките от семестриалните и държавните изпити в главната книга, отговаряла е за точното отразяване в главната книга и студентските досиета на необходимите данни, като допускайки оценките да не бъдат нанесени своевременно, както и да бъдат нанесени впоследствие от друго лице, а не от изпитващия (като не е знаела за упълномощаването), е нарушила задълженията си; нарушение съставлява и допускането до държавен изпит на студенти без нанесени в главната книга оценки от семестриалните изпити по посочените в заповедта за дисциплинарно наказание предмети, макар оценките да са били нанесени в електронната система. Съдът отрича да е установена системност при осъществяване на дисциплинарните нарушения, тъй като в заповедта не са посочени други такива нарушения, или по-продължителен период на извършване на нарушенията, а само една конкретна дата – 10.07.2018 г. Счетено е, че наложеното най-тежко наказание за извършените от нея нарушения на трудовата дисциплина не съответства на тежестта им, поради което е препратено към мотивите на първата инстанция само по отношение на това несъответствие. В решението на първата инстанция, към което е препратил въззивният съд, по отношение на преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е посочено, че по процесните дисциплини е проведен изпит, поставени са оценки на студентите от съответния изпитващ и тези оценки са били отразени в електронната система на университета; нанасянето на оценките в главната книга е осъществено от изрично упълномощеното за това лице по волята на изпитващия и със съгласието на декана на съответния факултет, поради което обстоятелствата, при които са извършени нарушенията, не разкриват толкова укоримо поведение на ищцата, което да изисква налагането на най-тежкото наказание; дори ако нарушенията са извършени, те не са довели до необратими негативни последици до работодателя, до дипломиране на студенти неположили семестриални изпити, нито до анулиране на издадените им дипломи. Подчертано е, че поведението на ищцата не е единствената и водещата причина за създалата се ситуация, а за настъпването й са допринесли действията на титуляря на дисциплините, изпитвал студентите в период, в който е бил в неплатен отпуск и извън страната, и на декана на съответния факултет, дал съгласие оценките от тези изпити да се нанасят в главната книга от друго лице. Съобразено е и че на ищцата не са налагани други дисциплинарни наказания и че тя е била организиран и отличен служител според свидетелските показания. Заключено е, че дори извършеното да съставлява нарушение на трудовите задължения, то не може да обуслови налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание.
Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване на въззивното решение. Доколкото по тях е постановена практика на ВКС, която се възприема напълно от настоящия съдебен състав, и не се разкрива основание тя да се изостави или измени, не са налице основания за разглеждане на поставените правни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На първо място се пита задължен ли е въззивният съд по чл. 12, чл. 154, ал. 1 и чл. 235, вр. чл. 269, изр. второ ГПК, при формиране на правните си изводи и фактически констатации, в мотивите си да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните съобразно разпределението на доказателствената тежест. Твърди се, че въззивният съд е „мотивирал“ решението си чрез препращане към мотивите на първата инстанция, без да извърши своя собствена преценка на всички събрани доказателства, и не е обсъдил събраните доказателства, установяващи по безспорен начин извършените от ищцата множество дисциплинарни нарушения в сравнително кратък период от време. Твърдяното противоречие с множество решения на ВКС не се установява. Константно е разбирането в съдебната практика (сочените от касатора решение № 113 по гр.д. № 5961/2015 г., ІІІ г.о., решение № 388 по гр.д. № 1975/2010 г., ІV г.о. решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 57 по гр.д. № 1416/2010 г., ІІІ г.о., решение № 34 по гр.д. № 652/2011 г., ІІ г.о., решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., І г.о., решение № 536 по гр.д. № 89/2012 .г., ІV г.о., решение № 43 по т.д. № 213/2012 г., ІІ т.о., и др.), че съдът дължи обсъждане на всички доказателства по спора и доводите на страните – той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва да обсъди в мотивите си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решаването на делото. Безспорно, действащия процесуален ред дава възможност на въззивната инстанция при потвърждаване на решението на първата инстанция да препрати към мотивите й, макар това да не отменя задължението му да изложи собствени мотиви. Макар да е вярно, че се свидетелства за нанасянето на оценките в главната книга многократно от лице, което не е титуляр на дисциплината, въззивният съд е следвало да вземе предвид, както и е сторено, че в заповедта е визирано осъществено на 10.07.2018 г. нанасяне на оценки в съответните главни книги не от титуляря, а от друго лице, като деянието представлява нарушение на чл. 18, ал. 4 от Правилника за структурата и организацията на учебния процес и правата и задълженията на студентите, както и че в периода м. 06.2018 г. ищцата е допуснала до явяване на държавен изпит и дипломиране студенти от магистърски програми, без да е извършила процедурата „Потвърждаване на оценките“ и без оценките по дисциплините по първата точка да са нанесени от титуляря в главната книга, с което е извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 10 КТ. Съображенията на касатора в случая касаят тълкуването на мотивите за изразената от работодателя воля в оспорената заповед за уволнение, а не обсъждането на доказателствата и доводите на страните, поради което, при осъществено от въззивния съд обсъждане на доказателствата и доводите на страните, изрично поставеният правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Отговорът на втория въпрос – задължен ли е въззивният съд и в случаите, когато на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, е без съмнение положителен, както се приема и в сочената от касатора многобройна съдебна практика, и от настоящия съдебен състав. Съдебната практика (решение № 20 по гр.д. № 2885/2016 г., ІV г.о., ВКС и множество други) възприема изходните позиции, дадени от ВКС в разясненията по т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г., ОСГК, че при въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви; дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са в резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност; както и разясненията на ВКС в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при който дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Същевременно, съобразявайки изменението в процесуалния ред, съответно новото правило на чл. 272 ГПК, ВКС приема, че независимо дали мотивира съдебния акт чрез препращане към съображенията на първата инстанция, въззивният съд е задължен да анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, относимите доводи и възражения, направени от страните при съблюдаване на преклузивните срокове (решение № 270 по гр.д. № 7175/2013 г., ІV г.о., решение № 12 по гр.д. № 2184/2015 г., ІІІ г.о., решение № 40 по гр.д. № 4297/2014 г., ІV г.о., решение № 283 по гр.д. № 1609/2014 г., ІV г.о., и др.). Не може да се сподели тезата на касатора, че в въззивният съд е действал в нарушение на посоченото константно разбиране. Въззивният съд е изложил становището си по спорните между страните въпроси и е препратил към мотивите на първата инстанция само по отношение на правилото на чл. 189, ал. 1 КТ и дължимата по него преценка от страна на работодателя преди да наложи дисциплинарното наказание. Независимо, че мотивите на съда не са структурирани по начина на структурирането на въззивната жалба, чрез собствените мотиви, и чрез препращането към тези на първата инстанция, е отговорено на оплакванията на работодателя от първоинстанционното решение.
Поставя се въпросът налице ли са „системни нарушения на трудовата дисциплина“ при наличието на множество еднотипни нарушения, извършени в сравнително кратък период от време от служителя или те представляват едно-единствено нарушение на трудовата дисциплина. Въпросът не води до допускане на касационното обжалване, а цитираната изобилна съдебна практика не следва да бъде съобразявана, доколкото тя установява установеното разбиране, че системност в нарушенията е налице, когато работникът или служителят е извършил три или повече нарушения, и когато и трите констатирани нарушения все още не са санкционирани, или когато поне едното от тях не е санкционирано, а наказанието за останалите не са заличени по реда на чл. 197 или чл. 198 КТ – извършени са в рамките на една календарна година. Възприема се и че независимо от вида и тежестта на всяко отделно нарушение, те със своята повторяемост обективно сочат към значително виновно неизпълнение на трудови задължения. В случая въззивният съд не е приел наличието на системност в нарушенията на ищцата, като е тълкувал мотивите на работодателя в оспорената заповед. Поради това изложените негови съображения не могат да са в нарушение на соченото разбиране в съдебната практика. Освен това, видно от обосновката на въпроса, касаторът поставя въпроса в контекста на преценката на доказателствата по делото (свидетелските показания за това, че са осъществени множество отделни дисциплинарни нарушения), както и на неизлагането на мотиви, които не могат да бъдат обхванати от материалноправния въпрос.
На следващо място се пита кои са обстоятелствата, определящи тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение от служителя, които съдът следва да обсъди при обжалване на наложеното дисциплинарно наказание. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил трайно установеното разбиране в съдебната практика (например решение № 263 по гр.д. № 2892/2015 г., ІІІ г.о., решение № 109 по гр.д. № 3323/2017 г., ІV г.о., решение № 36 по гр.д. № 2546/2017 г., ІІІ г.о.), че при преценката на тежестта на нарушението по чл. 189, ал. 1 КТ следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед трудовата функция на работника, обемът на неизпълнението, настъпилите или възможно неблагоприятни последици за работодателя, конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение, отражения върху работници и служители и др. подобни. Установените в този смисъл обстоятелства в случая са били преценени от съда в първата инстанция, а въззивният съд е препратил към мотивите на районния съд само в тази част. Тъй като е налице пълно съответствие на изложените съображения с установените неизчерпателно в практиката на ВКС критерии, касационното обжалване не се допуска.
Накрая се поставя въпросът може ли съдът при преценка съответствието на наложеното и оспорено пред него дисциплинарно наказание с извършеното от служителя нарушение, да осъществи не само контрол за законосъобразност, но и такъв за целесъобразност, като „преоцени“ тежестта на нарушението, независимо от изложените от работодателя доводи, определящи извършеното нарушение като „тежко“ по смисъла на чл. 190 КТ; следва ли в този случай съдът да посочи конкретни обстоятелства и да изложи своите мотиви, обуславящи извода му за дисквалифицирането на нарушението като „тежко“ в противовес на доводите на работодателя, или не. И по този въпрос установеното в практиката на съда разбиране не е нарушено. При избора на наказание работодателят следва да преценява тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на работника/служителя при извършването му. Макар да е безспорно, че субектът на дисциплинарна власт има правомощието да прецени кое дисциплинарно наказание да наложи за извършено от работника/служителя тежко нарушение на трудовата дисциплина (според мотивите на ТР № 6/2012 г., ОСГК), съдът следва да извърши преценка на съответствието между тежестта на нарушението и наложеното наказание по критериите на чл. 189, ал. 1 КТ. По същината си тази преценка не съставлява осъществяване на контрол по целесъобразност, както се твърди, а се основава на обективно установените по делото данни за осъществени дисциплинарни нарушения, на обстоятелствата, при които са извършени, както и на поведението на работника/служителя. Положителният отговор на втората част на въпроса, търсен от касатора, е в случая осъществен в обжалваното решение, доколкото е прието, че осъществените нарушения на трудовата дисциплина не са тежки, и е препратено и към мотивите на първата инстанция в тази връзка.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 300 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 233 от 27 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 130/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново.
ОСЪЖДА ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ [населено място], ЕИК104025653, да заплати на М. С. Ж., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 300,00 (триста) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: