О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 28.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. № 2442 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 132 от 30.04.2015г. по в.т.д. № 157/2015г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която след отмяна на решение № 198 от 27.11.2014г. по гр.д. № 81/2014г. на Окръжен съд – Силистра /допълнено с решение № 10 от 22.01.2015г./ в уважителната част, са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] и Г. С. С. искове за обявяване на относителната недействителност по чл.135 ЗЗД на две нотариални сделки за продажба на недвижими имоти до размера на вземането на [фирма] спрямо [фирма], възлизащо на 71 620,54 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и че е недопустимо в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение досежно отхвърлянето на иска по чл. 135 ЗЗД за вземането в размер на 146 500 лева, поради което се иска обезсилване на постановеното решение в тази част и отмяната му в останалата част. Според жалбоподателя, незачитането на силата на пресъдено нещо досежно установеното с влязло в сила решение, легитимиращо праводателя на ищеца и него самия като кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД, съставлява допуснато нарушение на чл.297 и чл.299 ГПК.
Ответникът по жалбата, [фирма], твърди липса на основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК и неоснователност на жалбата по съображения, подробно изложени в отговора на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски от 2000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, за което представя и списък по чл.80 ГПК.
Ответникът по жалбата, Г. С. С., не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че атакуваните сделки са сключени, преди жалбоподателят да придобие качеството на кредитор на длъжника по чл.99 ЗЗД, тъй като датата на цесиите следва датата на нотариалните продажби. Съдът е направил извод, че когато атакуваната с П. иск по чл.135, ал.1 ЗЗД като относително недействителна разпоредителна сделка с имущество на длъжника е сключена преди датата на самата цесия, с която цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, цесионерът не е материалноправно легитимиран да води този иск. Според съда, ако ищецът се легитимира като кредитор с договора за цесия и увреждащото действие е извършено преди датата на договора, то П. иск би могъл да се упражни в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД. При нея намерението за увреждане на кредитора от страна на длъжника и лицето, с което е договарял /ответниците по иска/ като единствена цел на разпоредителното действие, подлежи на пълно и главно доказване и презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД не намира приложение. Неоснователността на исковете е изведена именно на плоскостта на липсата на доказано намерение за увреждане, като съдът се е позовал в тази насока на постигнато многостранно споразумение от 10.01.2011г. с участието на ответника и цедента, с нотариална заверка на подписите, сключено с цел погасяване на всички възможни парични претенции спрямо ответното дружество към този момент. Съдът е изложил съображения, че въз основа на изразената воля в споразумението са погасени всички налични задължения на [фирма] до датата на сключването му. Прехвърлените вземания попадат в обхвата на горното споразумение, поради това след сключването му първият ответник с основание е могъл да счита, че не е длъжник на цедента и няма как да има намерение да увреди цесионера относно вземания, които са погасени, но въпреки това са предмет на следващи договори по чл.99 ЗЗД.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че в обжалваното решение са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: /1/ Легитимиран ли е материалноправно цесионерът като „кредитор“ да води иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, когато цесията предхожда атакуваната разпоредителна сделка т.е. преминава ли правото на иск /притезанието/ по чл.135, ал.1 ЗЗД от цедента към цесионера, на основание чл.99, ал.2 ЗЗД?; /2/ Длъжен ли е съдът да зачете влязлото в сила решение, установяващо вземанията на кредитора по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, респективно длъжен ли е да спре производството при висящност на иска за вземането по дело, разглеждано в друг съд /чл.229, ал.1, т.4 ГПК/?; /3/ „Отрича ли се със сила на пресъдено нещо вземането на кредитора с отхвърлителното решение по молба по чл.625 ТЗ, когато то съдържа изводи /мотиви/ за липса на материалноправна легитимация по иска за откриване на производство по несъстоятелност?; /4/ Може ли съдът по иска с правно основание чл.135 ЗЗД да разгледа и уважи правопогасяващи възражения на ответника срещу легитимиращото ищеца в материалноправен аспект вземане, когато същото не е отречено със сила на пресъдено нещо?; /5/ При възприемане на защитната теза на едната страна по делото по правен въпрос от значение за изхода му, длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо не възприема обратната теза на другата страна?
Първият въпрос не обуславя наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като цесиите /от 10.08.2012г. и от 25.03.2013г./ не предхождат атакуваните разпоредителни сделки – от 03.04.2012г. и от 22.05.2012г., поради което не предпоставят и спиране на делото по чл.292 ГПК, каквото искане е формулирано от касатора.
Вторият въпрос също не е определящ за изхода на спора. Решаващият мотив на състава на апелативния съд е свързан с недоказаност на намерение на страните по атакуваната сделка за увреждане на кредитора. Изложените от въззивната инстанция съображения относно споразумението са именно на тази плоскост, като съществуването на вземането е обсъдено единствено през призмата на субективното виждане на цесионера, дали вземанията /предмет на следващите продажбите на имотите цесии/ са погасени въз основа на споразумението, като е прието, че сключвайки споразумение с това съдържание, цесионерът е могъл да счита, че не е длъжник на цедента, поради което е нямало как да има намерение да увреди цесионера. Ето защо, в случая не е налице незачитане на силата на пресъдено нещо на съдебен акт относно съществуване на част от вземането на кредитора, а на аргументи за недоказаност на намерение за увреждане на същия от лице, което не е считало себе си за длъжник. Относно намерението за увреждане е ирелевантно дали вземането действително /обективно/ е съществувало, след като има доказателства, че длъжникът е имал основание да счита, че не дължи. Ето защо, аргументите на касатора за недопустимост на част от решението, поради незачитане на сила на пресъдено нещо, също са неоснователни.
Третият въпрос не предпоставя касационния контрол, тъй като въпреки, че въззивният съд е посочил, че и в отхвърлителното решение по молба по чл.625 ТЗ е прието, че вземането на кредитора не съществува, не това е обусловило изхода на спора, а тълкуването на сключено с участието на цедента споразумение.
Четвъртият въпрос отново не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като вземането на кредитора в настоящия случай в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД е разгледано само дотолкова, доколкото се обосновава липса на намерение на ответниците за увреждане на кредитора.
Последният въпрос отново не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационното обжалване на въззивното решение, тъй като се основава на оплакване за необсъждане доводи на страната относно действието на споразумението. Както беше посочено по-горе във връзка с останалите въпроси, какво действие е произвело споразумението и с него погасяват ли се вземанията, предмет на цесиите, е ирелевантно за изхода на спора, тъй като тези въпроси не са предпоставили изхода на спора, обусловен от извода на съда за липса на намерение за увреждане, аргументиран на база на споразумението.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията, [фирма], следва да се присъдят направени за настоящата инстанция разноски от 2000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 132 от 30.04.2015г. по в.т.д. № 157/2015г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], направени по делото разноски в размер на 2000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.