О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 30.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 103/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 5069 от 25.07.2018г., постановено по гр.д.№ 14532/2017г. на Софийския градски съд, ІІ-Г с-в, в потвърдителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Конкретни оплаквания са направени само по отношение на предявения установителен иск за собственост.
С решение от 28.06.2017г. по гр.д.№ 18823/2015г. на Софийския районен съд, 28 с-в, е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. П. П. против И. В. П. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е едноличен собственик на апартамент № 28, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 76,67 кв.м. /имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място]/, като същият е осъден по предявения от И. В. П. насрещен иск с правна квалификация чл.31, ал.2 ЗС да ? заплати сумата 709,09 лв. – обезщетение за ползване на собствените на ищцата 9/12 ид.части от имота за периода 11.05.2015г.-22.07.2015г. и 10 лв. лихва за забава, както и 1625,24 лв. разноски.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение по отношение на първоначалния иск и разноските и вместо него е признал за установено, че ищецът е собственик на 3/12 ид.части от апартамента, а в останалата му част решението е потвърдено.
По делото е установено, че процесният апартамент е принадлежал П. М. П., починал на 28.01.2007г. и Й. Г. П., починала на 14,11.2014г. След смъртта си първият е оставил за свои наследници по закон съпругата си Й. Г. П., както и синовете си В. П. П. и С. П. П.. Със саморъчно завещание от 23.12.2014г. Й. Г. П. е завещала на сина си С. П. П. 3/6 ид.части от апартамента, а последният е дарил на племенницата си И. В. П. 9/12 ид.части от него /нот.акт № 168/2014г./. С. П. П. е починал на 26.02.2014г. и е оставил за единствен свой наследник по закон брат си В. П. П..
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът по установителния иск за собственост В. П. П. притежава 3/12 ид.части от имота /2/12 ид.ч. по наследство от баща си и 1/12 по наследство от майка си/, а останалите 9/12 ид.части принадлежат на ответника И. В. П. по силата на договора за дарение. По отношение на този договор е прието, че разпоредбата на чл.76 ЗН не намира приложение, тъй като е с ограничено действие и нейната цел е да охрани интересите на наследниците, като с нея се предотвратяват усложненията, които могат да настъпят при разпорежданията с отделни наследствени предмети преди извършване на делбата. Изложени са съображения, че сбъдването на условието по чл.76 ЗН е свързано с упражняването и реализирането на потестативното право на делба, като възможността всеки, извън делбения процес или иск за собственост, да се позове на тази недействителност преди извършване на делбата, логически противоречи на защитната функция на нормата, охраняваща интересите на сънаследниците по отношение на сънаследствените вещи. Посочено е, че тези разпоредителните сделки са действителни, валидно обвързват страните по нея, пораждат желаните и целени от тях правни последици и имат действие спрямо третите лица, но са непротивопоставими спрямо останалите сънаследници, като в случая целите и ограничената защитна функция на чл.76 ЗН, а именно връщане на имота в делбената маса и извършване на производство по делба между сънаследниците, не могат да се постигнат, доколкото ответницата не е придобила имота по наследство, а същевременно единствен наследник на прехвърлителя е ищецът.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Относно приложимостта на разпоредбата на чл.76 ЗН в производствата по иск за собственост/включително и в случаите, в които последващо делбено производство с участие на разпоредилия се с дела си сънаследник не може да бъде реализирано, доколкото единствен наследник на прехвърлителя е сънаследника-ищец по иска по чл.76 ЗН, а последващо производство по делба би могло да бъде проведено, но между неразпоредилия с дела си наследник-ищец по иска по чл.76 ЗН и правоприемника на съделителя –прехвърлител, които няма качеството на съделител/; 2. Възможността за провеждане на последващо делбено производство между сънаследниците представлява ли материалноправна или процесуалноправна предпоставка за надлежното и успешна упражняване на правото на иск по чл.76 ЗН в производство по иск за собственост и от значение ли е обстоятелството, че приобретателят не е сънаследник, ако неговият прехвърлител, както и ищецът са придобили имота по наследство; 3. За приложимостта в делбеното производство или в това по иск за собственост на разпоредбата на чл.76 ЗН към кой момент следва да е съществувала съсобствеността, възникнала от наследяване – към момента, в който се извършва разпоредителната сделка със сънаследствения имот или към момента на провеждане на иска за собственост/делбеното производство/; 4. Относно защитната функция на разпоредбата на чл.76 ЗН и дали същата цели връщане на имот в наследствената маса само и единствено с оглед извършването на производство по делба между сънаследниците; 5. За уважаване на иска по чл.76 ЗН, предявен в рамките на спор за собственост, достатъчно ли е простото желание и възможност за провеждане на производство по делба между сънаследниците; 6. Правна възможност /право/ за неразпоредилия се с дела си сънаследник или негово задължение е инициирането на делбено производство и има ли определен срок от време след приключване на исковия процес относно правото на собственост, в който искът по чл.76 ЗН е бил предявен и уважен, в който следва да бъде образувано производство по делба, за да може лицето да се ползва от защитната функция на разпоредбата на чл.76 ЗН и 7. Относно кръга лица, на които могат да бъдат противопоставени правата по чл.76 ЗН /след тях включен ли е приобретателят на имота, включително ако впоследствие правото да се иска прогласяване на сделката за относително недействителна не може да бъде противопоставено на сънаследника-прехвърлител/. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая поставените от касатора свързани въпроси са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС – т.1 от ТР № 1/2004г. на ОСГК, с която е прието, че актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително недействителен и че разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. От това следва, че сключената сделка обвърза и правоприемниците на страните по нея, какъвто е и касаторът, като единствен наследник на своя брат – прехвърлител. Или казано по друг начин касаторът е могъл да упражни успешно правото си по чл.76 ЗН в съдебен исков процес за ликвидиране на съсобствеността или при иск за собственост относно нейното съществуване само докато неговият брат е бил жив и имотът е имал сънаследствен характер, насочвайки претенцията си срещу него и приобретателя, като след смъртта на прехвърлителя договорът за дарение е породил окончателно своето вещнопрехвърлително действие.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът подържа, че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата (без да се позовава на някаква практика), което след изменението на ГПК /ДВ, бр.86/2017г./ не представлява основание за допускане на такова обжалване, а решаването на даден правен въпрос в съответствие със задължителната практика на ВКС изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Атакуваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по касация за настоящата инстанция не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5069 от 25.07.2018г., постановено по гр.д.№ 14532/2017г. на Софийския градски съд, ІІ-Г състав.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: