О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 277
София, 28.04.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 192/2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Надежда С. Г. от [населено място] срещу решение № 173 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 2257/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-16 състав решение № 1562 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 7182/2014 г. С първоинстанционния акт изцяло е отхвърлен предявеният от касаторката срещу Застрахователна компания „У.”, [населено място] иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) за сумата 34 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ексцес от пътно-транспортно произшествие, станало на 29.08.2002 г.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Излага подробни съображения както срещу извода, че претенцията й е неоснователна, предвид наличието на влязло в сила решение срещу делинквента за същите неимуществени вреди от ексцес, така и срещу извода за погасяване по давност на предявения срещу застрахователя пряк иск.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Съдебната теория и практика приема, че се формира сила на пресъдено нещо между ищеца (увреденото лице) и третото лице-помагач по иска на увреденото лице срещу делинквента по чл. 223, ал. 1 ГПК. При това положение по какъв начин ищецът би могъл да защити интереса си и да спре течението на погасителната давност спрямо третото лице-помагач (застрахователя) в рамките на същото производство; 2. В кой момент следва да се приеме, че пострадалият е узнал за ексцеса, с оглед на разпоредбата на чл. 378, ал. 4 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), която определя началната дата на погасителната давност при ексцес; 3. Може ли да се приеме за неоснователен искът на пострадалия срещу застрахователя при условие, че по делото липсват доказателства за изплащане на суми по уважения иск на пострадалия срещу делинквента”.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че решаването му е „от значение за развитието на правото”, както и че е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на О. на ВКС; по отношение на втория въпрос – че е „от значение за развитието на правото”, а по отношение на третия въпрос – че е „от значение за точното прилагане на закона”, както и че е решен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на О. на ВКС, решение № 93 от 24.07.2013 г. по т. д. № 733/2012 г. на І т. о. и решение № 191 от 20.05.2013 г. по т. д. № 114/2010 г. на ІІ т. о.
Ответникът по касация – Застрахователна компания „У.”, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 01.07.2016 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Надежда С. Г. от [населено място] срещу Застрахователна компания „У.”, [населено място] иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) за сумата 34 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ексцес от пътно-транспортно произшествие, станало на 29.08.2002 г., въззивният съд е приел, че същият е неоснователен предвид наличието на влязло в сила решение № 66 от 06.08.2009 г. по гр. д. № 222/2007 г. на Благоевградски окръжен съд, с което претенцията на ищцата за същите суми е уважена срещу делинквента С. А. А.. Според решаващия състав, с това решение е формирана сила на пресъдено нещо относно обема на претърпяната вреда и размера на нейното обезщетяване, която се простира и по отношение на застрахователя, участвал в качеството на трето лице-помагач на делинквента, независимо, че спрямо него то няма изпълнителна сила.
Освен поради посоченото съображение, въззивният съд е аргументирал неоснователността на предявения иск и с погасяването му по давност, като е уважил направеното в тази насока възражение на ответника. За начало на приложимия в случая петгодишен давностен срок е счел датата 04.05.2004 г., когато, по твърдения на самата ищца, се е проявил ексцесът. С оглед на тази дата и предвид обстоятелството, че исковата молба е подадена на 01.12.2011 г., искът е преценен като предявен след изтичането на давността.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първите два въпроса не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на делото. Въпросът „по какъв начин ищецът би могъл да защити интереса си и да спре течението на погасителната давност спрямо третото лице-помагач (застрахователя) в рамките на същото производство” е поставен само теоретично, а не във връзка с конкретната хипотеза. Освен това, този въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на въззивния акт, поради което и не би могъл да бъде от значение за постановеното решение. Именно липсата на произнасяне в обжалвания акт обуславя извода за ирелевантност и на втория поставен от касаторката въпрос. По отношение началния момент, от който следва да се преценява давностният срок, решаващият състав е взел предвид действалата към момента на проявлението на ексцеса нормативна уредба и формираната по нея съдебна практика, без да се позовава на действащата понастоящем нова, изрична регламентация, съдържаща се в Кодекса за застраховането, в сила от 01.01.2016 г., която е неприложима към настоящия случай.
Независимо от отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се отбележи, че по отношение на посочените два въпроса не са осъществени и поддържаните основания. От една страна, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е заявено в съответствие със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото касаторката поддържа наличие само на част от него – значимост на въпросите „за развитието на правото”. От друга страна, не е доказано и противоречие на първия въпрос с Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на О. на ВКС), тъй като цитираната тълкувателна практика не съдържа произнасяне по него.
Що се отнася до третия поставен въпрос, настоящият състав намира, че макар произнасянето на въззивния съд по същия да е в противоречие с постановките на т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на О. на ВКС, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като решаването на този въпрос не е единствено обуславящо за изхода на конкретното дело. Както бе посочено вече, напълно самостоятелен аргумент за неоснователност на претенцията е погасяването й по давност. Следователно, дори и при различно произнасяне по този въпрос, правният резултат би бил същият – отхвърляне на иска като неоснователен.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание 78, ал. 3 във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 лв., определено в съответствие с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 173 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 2257/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Надежда С. Г. от [населено място], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, офис 12, адвокат К. Ц., да заплати на Застрахователна компания „У.”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: