О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 277
гр. София, 28.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3636 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, както следва:
* с вх.№ 149249 от 02.12.2015 г., подадена от С. С. С. чрез адвокат В. В. от САК , и
* с вх.№ 67300 от 17.05.2016 г., подадена от Л. С. С. чрез адвокат Л. П. от САК ,
против въззивно решение № 6535 от 23.09.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 14396/2013 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ „в” състав.
Ответникът по касация И. Л. Г. чрез адвокат С. А. от САК е депозирал отговор на всяка от жалбите, като счита, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира разноски.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Обжалваното въззивно решение е произнесено по реда на чл. 218з ГПК (отм.) след отменяване на предходното решение на СГС, постановено с решение № 228 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 2046/2013 г. на ВКС, І г.о. С отменителното решение на ВКС е разяснено, че, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, предмет на обсъждане от гражданския съд по правило могат да бъдат само въведените от ответника възражения. В рамките на спора за собственост решаващият съд няма правомощието да разшири проверката извън релевираните възражения, защото би излязъл извън защитната позиция на страната, като при липса на възражения от страна ответника собствеността следва да бъде зачетена от гражданския съд. В разглеждания случай ответниците по иска и настоящи касатори не са оспорили правата на ищеца, а защитата им по същество се е изразила в оспорване на тази от предпоставките на иска за ревандикация, която е свързана с упражняването на фактическата власт върху имота. Те са поддържали, че ползват само собствените си части, но не и частта /от сградата и дворното място/ на ищеца, който не е лишен от тази възможност. Прието е, че е допуснато процесуално нарушение, като без възражения от ответниците по фактическия състав на възстановяване на собствеността, действието на решението за отмяна на отчуждаването и качеството на ищеца на правоимащ по реституция, предходният състав на въззивния съд упражнил косвен контрол за законосъобразност на акта за реституция и възложил на ищеца да докаже законосъобразността на реституционното решение и претендираното право на собственост.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 10 от 30.04.2009 г. по гр.д.№ 1796/2007 г. по описа на СРС, І г.о., 24-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от И. Л. Г. срещу С. С. С. и Л. С. С. искове с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението на 1/2 ид.ч. от двуетажна жилищна сграда – близнак /северен близнак/, както и 1/4 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, цялото с площ от 410 кв.м., находящо се в [населено място], съставляващо УПИ ІІІ-1059 от кв. 95, м.„К. с. – П. к.” по плана на [населено място]; в частите, в които са отхвърлени предявените от И. Л. Г. срещу С. С. С. и срещу Л. С. С. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми от по 1 222,39 лв., представляващи обезщетение за ползване на процесния имот за периода от 30.12.2003 г. до 30.08.2006 г., като вместо това С. С. С. и Л. С. С. са осъдени на основание чл. 108 ЗС да предадат на И. Л. Г. владението на 1/2 ид.ч. от двуетажната жилищна сграда – близнак /северен близнак/ и 1/4 ид.ч. от дворното място, както и всеки от тях да заплати на И. Л. Г. на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение от по 1 222,39 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба (31.01.2007 г.) до окончателното изплащане. Решението на СРС, 24-ти състав е потвърдено в останалата му част, с която са отхвърлени предявените от И. Л. Г. срещу Столична община искове по чл. 108 ЗС и по чл. 31, ал. 2 ЗС.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че ответниците не са оспорили реституирането на процесния имот по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, извършено със Заповед № РД-43-186 от 18.12.2000 г. на Кмета на СО, представляваща стабилен административен акт с конститутивно действие и пораждаща вещноправен ефект в полза на ищеца, с което е доказана първата предпоставка на ревандикационната претенция. Установено е още, че ответниците по иска и настоящи касатори упражняват фактическата власт върху собствения на ищеца имот без основание за това. Този извод е извлечен от съвкупния анализ на събраните по делото: заключение на съдебно-техническа експертиза, констативен протокол от 21.04.2004 г., издаден от СО, район „Т.” (установяващ, че настоящите касатори са извършили преустройства в процесната двуетажна жилищна сграда без строителни книжа, които са довели до фактическото приобщаване на първия и втория етаж на северният близнак към южния дял от къщата, в резултат на което северният близнак на сградата не може да се ползва самостоятелно и се препятства достъпа на ищеца до втория етаж на северния близнак). От гласните доказателства е установено, че С. ползват южния близнак на сградата и при условие, че същият е свързан със северния близнак, в резултат на извършените вътрешни преустройства се налага извода, че същите упражняват без правно основание фактическата власт по отношение на собствената на ищеца част от двуетажната жилищна сграда – близнак /северен дял/. С. С. направил в имота нова масивна ограда на мястото на старата телена, заключил я и така възпрепятства достъпа на ищеца до имота. При отсъствието на правно основание за така упражняваната фактическа власт, прието е, че основателни са както исковете по чл. 108 ЗС, така и тези по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предвид доказаните елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване – увеличение на имуществото на всеки от ответниците за сметка на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответниците да произтичат от едни и същи факти. Облигационните претенции са уважени при обсъдено заключение на СТЕ в рамките на размерите, заявени с исковата молба при съобразяване на диспозитивното начало в гражданския процес. Възражението на ответниците, че обезщетение не се дължи, тъй като ищецът не ги е поканил да заплащат такова, е отречено като неоснователно, тъй като писмена покана за заплащане на обезщетение за ползване на имот се дължи само между съсобственици (чл. 31, ал. 2 ЗС). Обсъдено е и възражението на С. С., че претендираното обезщетение за ползване е погасено по давност, като е изложено, че правото да претендира обезщетение за лишаване от правото на ползване не представлява периодично плащане и по отношение на него не е приложима кратката тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „б” ЗЗД, а общия петгодишен срок.
В представените към касационните жалби изложения на касационните основания се поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до изм. с ДВ, бр. 86/2017 г.), като е приложена съответната практика. Поставени са цитираните по-долу въпроси, като формулираните от касатора С. С. С. са обозначени с №№ І.1. до І.4., а формулираните от касатора Л. С. С. – с №№ ІІ.1. до ІІ.3., както следва:
(І.1.) „Следва ли съдът да упражни косвен контрол върху индивидуален административен акт с конститутивно действие, въз основа на който ищецът се легитимира като собственик на процесния имот по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предвид наличието на възражения за законосъобразността на административния акт от ответника и оспорване правото на собственост на ищеца, и с оглед на това да прецени наличие на активна процесуална легитимация на ищеца ?”
(ІІ.1.) „Следва ли съдът да упражни косвен контрол върху индивидуален административен акт с конститутивно действие, въз основа на който ищецът се легитимира като собственик на процесния имот по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предвид наличието на възражения за законосъобразността на административния акт от ответника и оспорване правото на собственост на ищеца, и с оглед на това да прецени наличие на активна процесуална легитимация на ищеца ?”
(І.2.) „Когато в хода на производството са изслушани свидетелски показания, които са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, и такива, които са основани на факти, предадени от някоя от страните по делото, кои свидетелски показания следва да бъдат кредитирани от съда при постановяване на решението ?”
(ІІ.2.) „Когато в хода на производството са изслушани свидетелски показания, които са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, и такива, които са основани на факти, предадени от някоя от страните по делото, кои свидетелски показания следва да бъдат кредитирани от съда при постановяване на решението ?”
(І.3.) „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ?”
(ІІ.3.) „Може ли съдът да обоснове решението си само въз основа на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ?” и
(І.4.) „Допустимо ли е въззивният съд да обосновава решението си на писмени доказателства, представени от ищеца едва с въззивната жалба, след като същите не попадат в изключенията по чл. 266, ал. 2 ГПК ?”
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Въпроси №№ І.1. и ІІ.1. нямат обуславящо значение за изхода на спора. Както е приел и състава на ВКС, І г.о. при първоначалното касационно обжалване, в настоящия случай С. С. С. и Л. С. С., в качеството им на ответници по ревандикационния иск, не са заявявали възражения по фактическия състав на възстановяване на собствеността, действието на решението за отмяна на отчуждаването и качеството на ищеца на правоимащ по реституция. При новото разглеждане на делото въззивният съд е процедирал в съответствие със задължението, произтичащо от чл. 218з ГПК (отм.) и е изпълнил дадените задължителни указания по приложението на процесуалния закон, като се е произнесъл по предмета на делото в рамките, определени от страните. В конкретния случай съдът не само не е бил длъжен, а изобщо не е разполагал с правомощие да упражнява косвен контрол върху законосъобразността на заповедта за реституиране на процесния имот по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, поради което въпроси №№ І.1. и ІІ.1. не представляват общо основание за допускане на обжалването, което прави безпредметно обсъждането дали е налице допълнителния критерий за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до изм. с ДВ, бр. 86/2017 г.).
Въпроси №№ І.2. и ІІ.2. са поставени в контекста на оплакването, че въззивният съд е приел за доказано упражняването на фактическа власт без правно основание като предпоставка за уважаването на иска по чл. 108 ЗС въз основа единствено на показанията на свид. И., вместо да кредитира показанията на свид. З., а въпроси №№ І.3. и ІІ.3. – с довод, че не е приложен правилно чл. 136 ГПК (отм.) при обсъждането на показанията на свид. Д. – сестра на ищеца. Най-напред следва да се има предвид, че съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК до разглеждане по същество се допускат касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, но не касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Съответно – касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването, поради което въпроси №№ І.2., ІІ.2, І.3. и ІІ.3. не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Освен това не се установява противоречие между въззивното решение и релевираната практика (Р № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Р № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., Р № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Р № 70 от 03.11.1980 г. по гр.д.№ 65/1980 г. на ВС, ОСГК). Съдът преценява показанията на свидетелите по вътрешно убеждение, като съобразява начина на изразяването им пред съда, оценява годността на свидетеля да възпроизвежда точно фактите; съобразява логичността на показанията и съответствието им с останалите доказателства, ангажирани във връзка със съответния факт. В случая въззивният съд всестранно, задълбочено и безпристрастно е обсъдил всички свидетелски показания, отчел е наличието на предпоставките за приложението на чл. 136 ГПК (отм.) и е изложил съображенията си защо следва да бъде възприето за доказано упражняването на фактическа власт от страна на С. и Л. С.. Изводът не е резултат от едностранчиво кредитиране показанията на посочените от ищеца свидетели, а е обосновано следствие от извършения съвкупен анализ на събраните в тази връзка доказателства (писмени, гласни и СТЕ), обсъдени в тяхната взаимовръзка.
Поставеният въпрос № І.4. касае правен проблем, който няма никакво отношение към разглеждания казус. Производството е образувано по искова молба, предявена на 31.01.2007 г., поради което и на основание § 2, ал. 1 ГПК делото подлежи на разглеждане от първата и въззивната инстанции по правилата на отменения ГПК. Съобразно разяснението по т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК (отм.) пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства (каквото е правилото на чл. 266, ал. 2 от сега действащия ГПК), а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това, поради виновното си процесуално поведение. По тази причина въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е включил в доказателствения материал Заповед № РД-43-186 от 18.12.2000 г. на Кмета на СО и протокол от 21.04.2004 г. на СО, р. „Т.”, напротив – длъжен е бил да ги приеме и обсъди при преценката си дали са осъществени обстоятелствата, относими към фактическия състав по чл. 108 ЗС.
С оглед настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК касаторът С. С. С. следва да заплати на ответника по касация сумата 850 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съобразно ДПЗС № 443319 от 29.01.2016 г. (л. 75).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6535 от 23.09.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 14396/2013 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ „в” състав.
ОСЪЖДА С. С. С. ДА ЗАПЛАТИ на И. Л. Г. сумата 850 (осемстотин и петдесет) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: