О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 277
гр. София, 08.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 480 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.2, изр.1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищеца по иска по чл.226, ал.1 КЗ, Й. П. Н., срещу определение № 3413 от 11.10.2016г. по гр. дело № 990/2016г. на Апелативен съд София, с което е оставено без уважение искането му по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Частният жалбоподател прави оплакване за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт като иска да бъде допуснато изменение на въззивното решение в частта за разноските, съобразно молбата му по чл.248, ал.1 ГПК. Поддържа, че съобразно изхода на спора във въззивното производство /намаление на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 45 000 лева на 30 000 лева по въззивна жалба на застрахователя- ответник по иска/ дължимото възнаграждение по чл.38 от ЗА на адвоката на ищеца възлиза на 1716 лева с ДДС /съответно 1667 лева без ДДС/, поради което неправилно въззивният съд е намалил присъденото адвокатско възнаграждение от 2500 лева на 1430 лева , вместо на 1716 лева с ДДС. Сочи се, че няма основание заплатеното пред СГС възнаграждение за вещо лице в размер на 350 лева да бъде намалено, тъй като първата инстанция е уважила изцяло иска. Поддържа, че неправилно са присъдени разноски на ответника по иска за представителство пред първата инстанция, тъй като решението на същата не съдържа отхвърлителен диспозитив, какъвто има само решението на въззивния съд. Излагат се съображения, че по този начин на ответника се присъждат два пъти разноски за една и съща отхвърлена част за двете съдебни инстанции, независимо, че тази част е отхвърлена само в едната инстанция. Според жалбоподателя, възнаграждението се присъжда не за всяка инстанция, а за цялото производство, като размерът зависи от уважената / отхвърлената част. На следващо място, се поддържа, че размерът на присъдените разноски не е съобразен с отхвърлителната част. Сочи се, че с оглед фактическата и правна сложност на делото 5 500 лева размерът на адвокатското възнаграждение е завишен. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че не е направено възражение за разноските, като се препраща в тази насока към последното изречение в депозирания от ищеца отговор на въззивната жалба. Във връзка с присъдените в полза на застрахователя разноски за въззивната инстанция се излагат съображения, че ищецът е освободен изцяло от заплащане на такси и разноски, поради което не дължи разноски, представляващи платена такса от ответника за въззивното производство. Сочи, че ищецът не е запознат със списъка на разноските на застрахователното дружество за въззивната инстанция, поради което едва с връчването на въззивното решение е могъл да направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. На последно място се сочи, че ответникът по иска няма искане във въззивната жалба за отмяна или изменение на присъдените с решението разноски и след като липсва сезиране с такова искане, въззивният съд не е могъл да промени първоинстанционното решение в необжалваната част за разноските.
Ответникът по частната жалба, ЗД [фирма], моли същата да се остави без уважение, като неоснователна. Поддържа се, че ищцовата страна не е направила възражение по чл.78, ал.5 ГПК до приключване на устните състезания, поради което е недопустимо разглеждане на това възражение по същество.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като разгледана по същество е частично основателна.
Първоинстанционният съд е уважил изцяло искът по чл.226 КЗ /отм./ за пълния претендиран размер от 45 000 лева, като е осъдил ответното застрахователно дружество да заплати на ищеца 350 лева – разноски / депозит за вещо лице/, съответно е присъдил в полза на адвоката на ищеца възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер на 2500 лева. По жалба на ответника по иска апелативният съд е отменил частично първоинстанционното решение, като е намалил размера на обезщетението от 45 000 лева на 30 000 лева, намалени са присъдените в полза на ищеца разноски за депозит за вещо лице от 350 лева на 233,33 лева, съответно е намалено възнаграждението на адвоката му от 2500 лева на 1430 лева за първата инстанция, като ищецът е осъден да заплати на ответника по иска за първоинсатнционното производство разноски от 1993,33 лева, а за въззивното производство – от 1800 лева, съответно за това производство е присъдено възнаграждение на адвоката на ищеца в размер на 1430 лева. Срещу въззивното решение в установения в ГПкКпреклузивен срок не е подадена касационна жалба.
За да отхвърли молбата на ищеца по чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че доколкото с въззивното решение е намалено обезщетението за неимуществени вреди от 45 000 лева на 30 000 лева, това рефлектира върху размера на адвокатското възнаграждение, дължимо за представителство в първоинстанционното дело. Тъй като решението на първоинстанционния съд е обжалвано изцяло, въззивната инстанция дължи и изменение на решението в частта за разноските за производството пред СГС. Посочено е, че съдържащото се в отговора на жалбата изречение „неправилно ответникът твърди, че следва да му се присъдят разноски” не представлява възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Аргументирано е, че фактът на освобождаване на ищеца от задължението за заплащане на държавна такса и разноски, които се правят във връзка с неговите доказателствени искания, не го освобождава от задължението да заплати на противната страна разноските, която последната е направила, съразмерно на отхвърлената част от иска – чл.78, ал.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е частично основателна, предвид следното:
На първо място, неоснователно е оплакването за липса на правомощие на въззивната инстанция при обжалване изцяло на първоинстанционното решение и промяна на изхода на спора, тя да се произнесе в частта за присъдените с акта на първата инстанция разноски. Предмет на обжалване е цялото решение, част от което са присъдените разноски, като въззивният съд при промяна на резултата по делото, не само има право, но и е длъжен да се произнесе относно отговорността за разноските, направени не само пред него, но и в предходната инстанция, съобразно крайния изход на спора /чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК/. Когато страната, в чиято полза е разрешен изцяло или отчасти спора, е направила разноски за възнаграждение за адвокат във всяка от двете инстанции, на същата се дължат разноски за заплатените адвокатските възнаграждения за всяка от тези инстанции, като размерът им се определя съобразно изхода на спора – така, както е разрешен от последната инстанция в хипотеза на осъществен инстанционен контрол.
Възражение за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение може да се направи до даване ход на устните състезания в инстанцията, за която са направени тези разноски. В конкретния случай, ищецът не е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК относно заплатеното адвокатско възнаграждение в първата инстанция до даване ход на устните състезания в нея, поради което възражението за тези разноски е преклудирано. Правилно въззивният съд е приел, че посоченото в отговора на въззивната жалба, че „неправилно ответникът твърди, че следва да му се присъдят разноски”, не представлява по своя характер възражение 78, ал.5 ГПК., тъй като липсва, както искане за намаление на размера на възнаграждението, така и позоваване на негова прекомерност съобразно фактическата и правна сложност на делото. С оглед на това, неоснователно е и оплакването в жалбата, че въззивният съд е сезиран своевременно с искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаление на заплатеното от застрахователното дружество адвокатско възнаграждение и за въззивната инстанция. Следва да се има предвид, че упражняването на възражението по чл.78, ал.5 ГПК е обвързано с направата на разноски за адвокатско възнаграждение, а не с представянето на списък по чл.80 ГПК за тези разноски, поради което неоснователно е поддържаното от жалбоподателя становище, че тъй като не му е връчен препис от този списък, не е могъл да възрази за прекомерния размер на адвокатското възнаграждение. Нещо повече, в конкретния случай, молбата на застрахователното дружество, в която е инкорпориран списъка на разноските по чл.80 ГПК за въззивното производство, е докладвана от съда в последното открито съдебно заседание, на което е присъствал адвокатът – пълномощник на ищеца и същият е могъл да се запознае с нейното съдържание. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че искането на ищеца за намаляване по реда на чл.78, ал.5 ГПК на договорените и заплатени адвокатски възнаграждения от застрахователя, е направено за първи път в молбата по чл.248 ГПК, депозирана пред апелативния съд, като същото правилно е прието от съда за преклудирано. В производството по чл.248 ГПК не могат да се правят нови искания, с които съдът не е бил сезиран преди това, след като делото е приключило с постановено по делото решение, след даване ход на устните състезания, в който случай страните са могли своевременно да организират своята защита, вкл. относно разпределението на отговорността за разноските. Процедурата по чл.248 ГПК служи за поправка на допуснати грешки от съда при присъждане на разноските, а не и за отстраняване на допуснати от страните пропуски във връзка със защитата им относно разноските по делото.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца следва да вкл. ДДС, тъй като липсват доказателства адв. К. да е регистрирана по ЗДДС, като невярно е твърдението, че определеният от СГС размер на адвокатското възнаграждение вкл. ДДС, доколкото това не се установява, нито от мотивите, нито от диспозитива на решението.
Същевременно, първоинстанционният съд е определил възнаграждението на адвоката на ищеца от 2500 лева по чл.38 ЗА над минималния размер по Наредба № 1/ 2004г., като въззивната инстанция предвид липсата на развило се производство по чл.248 ГПК пред първата инстанция за прекомерност на този размер, може при определянето на дължимия размер да съобрази само промяната на изхода на спора, но не и да прави намаление на размера съобразно нормативния минимум. Ето защо, основателно е оплакването, че дължимия размер на възнаграждението по чл.38 ЗА за първата инстанция съобразно изхода на спора възлиза на 1666,67 лева, поради което жалбата е частично основателна за разликата от 1430 лева до 1666,67 лева.
Неоснователно е оплакването, че въззивната инстанция неправилно е определила дължимия размер на разноските на ответника за първоинстанционното производство от 1993,33 лева, тъй като общият размер на направените разноски от застрахователя за тази инстанция възлиза на 5980 лева /5500 лева – адвокатско възнаграждение; 350 лева- депозит за експертизата; 40 лева- депозит за свидетел/, а не както сочи ищеца – на 5500 лева, при неоснователно игнориране на разноските за експертизата и за свидетеля.
Основателно е оплакването на жалбоподателя, че съобразно изхода на спора при заплатен размер на адвокатско възнаграждение от 4500 лева за втората инстанция, ищецът дължи заплащане на 1500 лева, а не на 1800 лева. Съобразно специалната норма на чл. 83, ал.1, т.4 и ал.3 ГПК, ищецът не дължи държавна такса за производството и ако такава е внесена от насрещната страна в частта над размера, който се дължи от тази страна, определен съобразно изхода на спора, таксата подлежи на връщане на отпаднало основание по чл.4б ЗДТ.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 3413 от 11.10.2016г. по гр. дело № 990/2016г. на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение молбата на Й. П. Н. по чл.248 ГПК за изменение на въззивно решение № 923/ 09.05.2016г. по гр.д. № 990/ 2016г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е осъден Й. П. Н. да заплати на ЗД [фирма] разноски за въззивната инстанция в размер над 1500 лева до 1800 лева, както и в частта, в която със същото въззивно решение е отменено решението на Софийски градски съд от 23.11.2015г. по гр.д. № 8130/2014г. за заплащане на адв. П. К. от ЗД [фирма] на адвокатско възнаграждение от 1430 лева до 1666,67 лева за първоинстанционното производство, като ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 923/ 09.05.2016г. по гр.д. № 990/ 2016г. на Апелативен съд – София, в частта, с която Й. П. Н. е осъден да заплати на ЗД [фирма] разноски за въззивната инстанция в размер над 1500 лева до 1800 лева, както и в частта, в която със същото въззивно решение е отменено решението на Софийски градски съд от 23.11.2015г. по гр.д. № 8130/2014г. за заплащане на адв. П. К. от ЗД [фирма] на адвокатско възнаграждение от 1430 лева до 1666,67 лева, като потвърждава първоинсатнционното решение в частта, с която от ЗД [фирма] е осъден да заплати на адв. П. К. адвокатско възнаграждение за разликата от 1430 лева до 1666,67 лева
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3413 от 11.10.2016г. по гр. дело № 990/2016г. на Апелативен съд София в останалата част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.