1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
София, 10.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4889 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 364 от 04.07.2016 г. по в. гр. д. № 232/2016 г. на Софийския окръжен съд е отменено решение № 21 от 04.02.2016 г. по гр. д. № 847/2014 г. на Костинбродския районен съд и е постановено друго, с което: е уважен предявеният от Н. Д. Н. и С. И. В. срещу П. П. М. иск по чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху площ от 19,5 кв. м., намираща се между страничната регулационна линия при УПИ І-3250 и УПИ ХІІІ-3250 от кв.116 по ПУП на [населено място] от една страна и съществуващата на място ограда между тези два имота, която спорна площ е означена с цифри 1-5-4-3-1 по комбинираната скица на в. л. Н. и е отхвърлен насрещният иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, с който П. П. М. е претендирал да е собственик към момента на одобряване на кадастралната карта на спорната площ, която според него погрешно е заснета като част от имота на ответниците по насрещния иск.
Установено е по делото, че праводателите на страните по настоящото дело са били съсобственици на един общ имот, съставляващ УПИ І-3250 с площ от 826,50 кв.м. Със заповед на кмета на общината имотът е разделен и са образувани УПИ І-3250 и УПИ ХІІІ-3250. С договор за доброволна делба от 21.02.2011 г. съсобственият имот е поделен, като праводателят на ищците е получил в свой дял УПИ І-3250 с площ от 413,25 кв.м., а праводателите на ответника – УПИ ХІІІ-3250 с площ от 413,25 кв.м.
Спорът по делото е породен от обстоятелството, че реално площите на двата новообразувани имота не са равни, както се сочи в договора за доброволна делба, а са различни. Собственият на ищците УПИ І-3250 включва спорните 19,50 кв.м. и неговата площ е 434 кв.м., докато УПИ ХІІІ-3250 на ответниците е с площ от 395 кв.м. На място границата между двата имота е очертана с ограда, която не съвпада с регулационната линия, поставена по повод делбата, а дели площта на бившия съсобствен парцел на две равни части, като фактически присъединява спорната площ към имота на ответника, въпреки че реално тя е част от УПИ І-3250, собственост на ищците.
При тези данни въззивният съд е приел, че ответникът владее без основание спорната площ, която е част от УПИ І-3250, собственост на ищците. Прието е за ирелевантно обстоятелството, че според договора за доброволна делба двата съседни имота са равни по площ. Съдът е отдал значение на регулационната линия като действителна граница между тях. Приведен е аргумент, че площта не е съществен индивидуализиращ белег на имотите, а такива белези са границите и местността, в която се намират. По изложените съображения като неоснователен е отхвърлен и насрещният иск по чл.54, ал.2 ЗКИР.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от П. П. М..
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като се е произнесъл по допълнение към бланкетна въззивна жалба, което е подадено след изтичане на срока за въззивно обжалване. По материалния спор изтъква оплакване, че ищците не са собственици на спорните 19,50 кв.м., тъй като с договора за доброволна делба праводателят им е придобил имот, равен по площ на имота на ответника – т.е. 413,25 кв.м. Изложен е довод, че решаващо за правата на страните по делото е изразената воля в договора за доброволна делба за равенство на дяловете. Затова изградената ограда между двата имота отразявала действителната граница между тях, тъй като разделяла бившия съсобствен имот на две равни части. Едва след като в кадастралната карта бъде нанесена точната граница между имотите, правото на собственост на ищците можело да бъде предмет на съдебен иск. В кадастралната основа била допусната грешка, тъй като не отразявала волята на бившите собственици да поделят общия имот на две равни части.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК по петнадесет въпроса, обобщени и уточнени от състава на ВКС в съответствие с т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС така:
1. До кой момент може да бъде допълвана въззивна жалба – до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на жалбата и представлява ли процесуално нарушение произнасянето от съда по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивна жалба, което е подадено след срока по чл.259 ГПК.
2. Когато с договор за доброволна делба е поделен един съсобствен урегулиран поземлен имот, кое е определящо за нововъзникналата собственост върху отделните части – волята на страните да поделят съсобствения имот на две равни части или границите на тези две части, очертани с разделителната регулационна линия между тях.
3. Налице ли е грешка в кадастралната карта по смисъла на чл.54, ал.2 ЗКИР, когато по повод делба на съсобствен урегулиран поземлен имот разделителната регулационна линия между двата новообразувани имота не отразява волята на страните да поделят съсобствения имот на две равни части.
4. Допустим ли е, респ. основателен ли е иск по чл.108 ЗС за част от имот, преди вярната имотна граница да е нанесена в кадастралната карта.
5. При иск по чл.108 ЗС следва ли ищецът да докаже при условията на пълно и главно доказване правото си на собственост.
6. При предявен иск по чл.108 ЗС за част от имот и насрещен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, който има за предмет същата спорна част, трябва ли съдът да изследва наличието на непълнота или грешка в кадастралната карта.
7. Представлява ли основание за допустимост, респ. основателност на предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР обжалването в срок на заповедта, с която е одобрено изменение на ПУП, дало повод за предявения иск за грешка в кадастралната карта.
8. Длъжен ли е въззивният съд да даде мотивиран отговор на възраженията и доводите на страните.
По първия въпрос жалбоподателят се позовава на решение 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, I ГО и решение № 24 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 5245/2013 г. на ВКС, II ГО, а по останалите – на решение № 2419-60-I на ВС; ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; определение № 42/02.02.2014 г. по ч. гр. д. № 26/2011 г. на ВКС, I ГО; решение № 5/26.02.2014 г. по гр. д. № 4544/2013 г. на ВКС, I ГО; решение № 407 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 1192/2010 г. на ВКС, I ГО; решение № 161/20.06.2016 г. по гр. д. № 1253/2016 г. на ВКС, I ГО и решение № 85 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 796/2016 г. на ВКС, II ГО.
Ответниците в производството Н. Д. Н. и С. И. В. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивен съд по вещни искове, по които не е налице пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият правен въпрос касаторът е поставил във връзка с обстоятелството, че подадената въззивна жалба на Н. Д. Н. и С. И. В. е бланкетна, допълнена е с конкретни оплаквания след изтичане на срока за въззивно обжалване, но в рамките на дадения от съда срок за внасяне на държавна такса по нея, а при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл по оплакванията, въведени в допълнението към жалбата.
Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но по него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В посочените от жалбоподателя решения № 246 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, I ГО и № 24 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 5245/2013 г. на ВКС, II ГО е прието, че въззивната жалба не е нередовна, ако в нея липсват конкретни оплаквания срещу първоинстанционното решение; че бланкетната жалба е редовна и допустима и съдът дължи произнасяне по нея; че тя може да се допълва само до изтичане на срока за въззивно обжалване; че с изтичането на този срок се преклудира възможността да се сочат нови пороци на първоинстанционното решение, извън тези, които касаят неговата валидност, допустимост и допуснати нарушения на императивни правни норми, доколкото съдът е длъжен и служебно да извършва проверка за тези пороци. В същия смисъл е и решение № 216 от 19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, I ГО.
Макар да се е произнесъл по допълнение към бланкетна въззивна жалба, подадено след изтичане на срока за въззивно обжалване, Софийският окръжен съд не е действал в противоречие с посочената практика на ВКС, доколкото допълнително въведените оплаквания в уточнението към жалбата касаят императивни правни норми и въззивният съд е бил длъжен да обезпечи правилното им приложение по конкретното дело. Това са нормите, регламентиращи придобивните основания на праводателите на страните по делото – договор за доброволна делба, сключен след влязла в сила заповед за изменение на ПУП и разделянето на един съсобствен УПИ на два самостоятелни урегулирани поземлени имота. Отношение към договора за делба на съсобствен УПИ имат разпоредбите на чл.200 – чл.204 ЗУТ; чл.134, ал.2, т.6 ЗУТ и чл.15, ал.6 ЗУТ. Всички изброени разпоредби имат императивен характер, тъй като са установени в обществен интерес, който изисква спазване на установените технически изисквания за минимални размери на урегулираните поземлени имоти във връзка с делбата им или прехвърляне на части от тях, както и съответствие между правото на собственост върху недвижимите имоти и техните очертания, нанесени в плана. Именно поради тези изисквания не може да се извърши доброволна или съдебна делба на съсобствен УПИ, без преди това съответният технически орган да прецени спазването на чл.19 ЗУТ по отношение на новообразуваните УПИ и без да е осигурено спазването на чл.134, ал.2, т.6 ЗУТ при доброволна делба, когато само със съгласие на съсобствениците може да се определи местоположението на разделителната регулационна линия, която става и кадастрална граница между новообразуваните имоти. Съдът не може да пренебрегне и разпоредбата на чл.15, ал.6 ЗУТ, че измененията на ПУП, свързани с делба на съсобствен имот, влизат в сила с издаване на акта за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите /съответно – с който се създават нови граници/ между урегулирани поземлени имоти, а именно границите на имотите са решаващ техен индивидуализиращ белег, а не площта, както многократно е подчертавал в практиката си ВКС – решение № 290 от 10.05.2010г. по гр. д. № 364/2009 г. на ВКС, I ГО; решение № 202 от 04.03.2003 г. по гр. д. № 592/2002 г. на ВКС, I ГО и др. Във връзка с изброените императивни правни норми е и формираната от ВКС практика, според която при изменение на дворищно-регулационния план /сега ПУП/ на основание съгласие на заинтересуваните собственици не може да се търси установяване на грешка в кадастралната основа между съседните имоти, тъй като регулационната граница на парцела получава автоматично значение на имотна, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите; че в този случай търсенето на местоположението на действителната имотна граница чрез иск по чл.32, ал.2 З. /сега чл.54, ал.2 ЗКИР/ не е допустимо, тъй като изменението на регулацията е по желание на собствениците, а не въз основа на кадастрална основа, релевантна за регулационните предвиждания – решение № 389/30.08.1993 г. по гр. д. № 1778/1992 г. на ВКС, IV ГО, решение № 2/29.01.2014 г. по гр. д. № 5313/2013 г. на ВКС, I ГО. Тази практика е приложима и в случаите, при които изменението на ПУП се извършва по взаимно съгласие на съсобствениците на урегулиран поземлен имот с оглед извършване на доброволна делба, както е и по настоящото дело.
Втори, трети, шести и седми въпрос също са обуславящи за изхода на делото, но по тях отново не съществува основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение съответства на посочените по-горе решения №389/30.08.1993 г. по гр. д. №1778/1992 г. на ВКС, IV ГО и №2/29.01.2014 г. по гр. д. № 5313/2013г. на ВКС, I ГО. Налице е воля между страните по договора за доброволна делба, въз основа на която е изменен по реда на чл.134, ал.2, т.6 съсобствения им УПИ и са обособени два нови урегулирани поземлени имота. С влизане в сила на изменението новата регулационна линия става кадастрална граница между двата новообразувани имота, а обстоятелството, че тези имоти не са напълно равни по площ, каквото е било намерението на съсобствениците, не може да се отрази на настъпилото изменение на плана и обособяването на новите обекти на правото на собственост. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС във връзка с тези въпроси / определение № 42/02.02.2014 г. по ч. гр. д. № 26/2011 г. на ВКС, I ГО; решение № 5/26.02.2014 г. по гр. д. № 4544/2013 г. на ВКС, I ГО; решение № 407 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 1192/2010 г. на ВКС, I ГО; решение № 161/20.06.2016 г. по гр. д. № 1253/2016 г. на ВКС, I ГО и решение № 85 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 796/2016 г. на ВКС, II ГО / е неотносима към спора по настоящото дело и не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените решения разглеждат искове по чл.54, ал.2 ЗКИР извън хипотезата на настъпило изменение на плана по взаимно съгласие – чл.134, ал.2, т.6 ЗУТ, какъвто е настоящият случай и за който се отнася другата практика на ВКС, посочена по-горе.
Четвъртият въпрос е за съотношението между иск по чл.108 ЗС и чл.54, ал.2 ЗКИР. Този въпрос е разрешен с ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което производството по иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР не е обуславящо за иска по чл.108 ЗС, когато той има за предмет реална част от УПИ, засегната от грешка в кадастралната карта. Обжалваното въззивно решение не противоречи на посоченото тълкувателно решение на ОСГК на ВКС, още повече, че по изложените по-горе съображения в случая не е налице същински спор по чл.54, ал.2 ЗКИР.
Петият въпрос е за елементите от фактическия състав на чл.108 ЗС. Въззивното решение изцяло съответства на посоченото от жалбоподателя решение № 2419-60-I на ВС. Съдът е съобразил материалноправната легитимация на ищците за спорната реална част от техния УПИ – наличието на влязло в сила изменение на ПУП по реда на чл.134, ал.2, т.6 ЗУТ, което очертава пространствения обхват на УПИ І-3250, както и договор за доброволна делба, който легитимира ищците на посочения УПИ І-3250. Съобразено е и липсата на основание за владение на ответника върху спорната част от имота на ищците. Не е налице противоречие между двете решения, което да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По осмия въпрос жалбоподателите не са посочили съдебна практика. Съдът е дал отговор на спорните въпроси по делото и постановеното от него решение е в съответствие с практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да отговори на процесуално въведените възражения и доводите на страните.
Жалбоподателят е посочил и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без да изложи подробни съображения с кой от всичките въпроси свързва това основание и по какъв начин разглеждането на делото от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав приема, че това основание не е налице, тъй като има практика на ВКС по всички въпроси и тя не се нуждае от промяна.
С оглед изхода на делото, на ответниците следва да бъдат присъдени сторените разноски – 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.10.2016 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 364 от 04.07.2016 г. по в. гр. д. № 232/2016 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. П. М. от [населено място], [улица] да заплати на Н. Д. Н. и С. И. В. от [населено място], [улица] сумата от 1200 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: