О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
Гр. София, 20.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 368 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 12256 от 15.11.2016 г., подадена от Т. В. Т. и М. Ц. Т. чрез особен представител – адвокат Д. Т. от АК – Р. против въззивно решение № 350 от 04.10.2016 г. по в.гр.д.№ 492/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
Ответникът по касация Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областен управител на област Русе е подал отговор на касационната жалба чрез юрисконсулт Д. И., като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и отсъстват отменителни основания по чл. 281 ГПК. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение за защита в производството пред всички инстанции.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 730 от 30.05.2016 г. по гр.д.№ 2119/2007 г., постановено от Районен съд – Русе, с което са уважени предявените от Държавата искове с правно основание чл. 108 ЗС да се признае за установено по отношение на ответниците Т. В. Т. и М. Ц. Т. (наследници на Ц. М. Т., който от своя страна е наследник на първоначалния ответник И. Т. М., и двамата – починали в хода на процеса), че Българската държава (1) е собственик на двуетажна масивна сграда с идентификатор 63427.2.1503.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], представляваща двуетажна масивна сграда в поземлен имот № 1503 в кв. 264 с адрес [улица] по отменения план на [населено място] и (2) е собственик на 284/1164 идеални части от поземлен имот с идентификатор 63427.2.1502 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], представляващ поземлен имот пл.№ 1502 в кв.264 по отменения план на [населено място], заедно със самостоятелни обекти в двуетажната масивна сграда с идентификатор 63427.2.1502.1, всеки от тях с идентификатор, както следва: 63427.2.1502.1.3, 63427.2.1502.1.4, 63427.2.1502.1.5 и 63427.2.1502.1.8, както и 1/2 идеална част от общите части на сградата, както и за осъждане на ответниците да предадат на Българската държава владението на посочените недвижими имоти. С потвърденото решение на РС – Русе на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ вр. § 2, ал. 1 ПЗР ГПК са отменени нотариален акт № 49 от 29.12.2003 г., т. Х, рег.№ 12797, нот.д.№ 1389/2003 г. на нотариус Г. Г., с район на действие РС – Русе и нотариален акт № 76 от 30.12.2003 г., т. VI, рег.№ 14315, нот.д.№ 891/2003 г. на нотариус Ц. М., с район на действие РС – Русе.
Въззивният съд е посочил, че производството пред районния съд е започнало при действието на отменения ГПК и съгласно § 2 от ПЗР на ГПК започналите преди влизането му в сила производства пред първоинстанционните съдилища се разглеждат по реда на отменения процесуален закон. В този смисъл възражението за родова неподсъдност на делото с оглед данъчната оценка на имотите е преценено като неоснователно, тъй като съгласно чл. 80, ал. 1, б. „б” ГПК (отм.) на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за защита на вещни права върху недвижими имоти и движими вещи и за трудови спорове по Кодекса на труда. Тъй като спорът попада между изключенията на отменената, но приложима в случая норма, то районният съд правилно е приел за разглеждане исковете, с които е бил сезиран и е постановил валидно и допустимо решение по тях. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът се легитимира като собственик на процесните имоти с актове за държавна собственост, които се ползват с презумптивна доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост (чл. 114, ал. 1 ППЗДС). По тази причина и на основание чл. 128, ал. 1 ГПК (отм.) е прието, че не е необходимо ищецът да доказва елементите от фактическия състав, от който претендира, че произтича правото му на собственост. В тежест на ответниците е било да оборят извода, че ищецът е собственик на имотите, поради което не е налице недопустимо разместване на доказателствената тежест. Успешно обратно доказване не е проведено, тъй като при условията на чл. 222 ГПК /отм./ с влязла в сила присъда на наказателния съд е установено, че първоначалният ответник и наследодател на настоящите касатори се е представил като собственик, легитимирайки се с неистински документи. Формиран е извода, че тези документи не удостоверяват придобито от него право на собственост върху процесните два недвижими имота и съответно не е установено собствеността върху тях да му е била възстановена по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Възраженията на касаторите, че зачитането на действието на влязла в сила присъда на наказателния съд не обуславя непременно извод, че държавата е собственик на същите, тъй като собствеността върху тях се възстановява по силата на закона, без да е нужно някой да заяви претенции за това, са определени като ирелевантни по съображения, че касаторите не са легитимирани да противопоставят на ищеца права, принадлежащи евентуално на трети лица, които не са страни в настоящия процес. Тъй като не е оборено констатираното с актовете за държавна собственост право на Държавата, то е прието, че имотите са собственост на ищеца, в чиято полза същите са ревандикирани поради установеното обстоятелство, че владението върху тях се упражнява от ответниците чрез трети лица – наематели.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с довод, че въззивното решение е процесуално недопустимо поради липса на материално-правна легитимация, която обуславя и липса на процесуално-правна легитимация. Искането за допускане на обжалването се поддържа и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по въпросите:
(1) Може ли Държавата да се легитимира като собственик за имотите по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, без да е посочен придобивен способ, последващ реституцията, чиито фактически състав е реализиран след влизането в сила на ЗВСОНИ ? – с довод, че е налице противоречие с Р № 163 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 676/2009 г., на ВКС, І г.о. и Р № 216 от 1997 г. на ВКС, 5-членен състав ;
(2) Достатъчно ли е при ревандикационен иск ищецът да се легитимира с АДС, без да доказва основанието, от което произтича правото му ?
(3) Ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в АДС в хипотезата, когато след съставянето на акта са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, но същите не са отразени в акта, респ. – същият не е отписан от актовите книги съгласно изискванията на ЗДС ? и
(4) Следва ли ищецът да доказва придобивно основание само заради факта, че в АДС е отбелязано „стар държавен имот” ? – с довод, че произнасянето по въпроси №№ 2, 3 и 4 е в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и с Р № 61 от 26.05.2014 г. по гр.д.№ 7685/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и Р № 269 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 643/2011 г. на ВКС, І г.о.;
(5) Дали и доколко ответника може да се брани и отричайки правата на ищеца, а не само противопоставяйки насрещни права ? – с довод, че е налице противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и с Р № 113 от 31.07.2014 г. по гр.д.№ 6740/2013 г. на ВКС, І г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място, не е налице основание да се подлага на съмнение процесуалната допустимост на въззивното решение. Същото е постановено при надлежно упражнено право на иск (от и срещу надлежни страни, по редовна искова молба, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки), от компетентен по правилата на подведомствеността и подсъдността съд, в рамките на сезирането. Изложените в исковата молба твърдения, че ищецът се легитимира като собственик на имотите обосновават извод за процесуална допустимост на иска по чл. 108 ЗС, а верността на същите има отношение към основателността, а не към допустимостта на претенцията. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка не се установява да е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси под №№ 1 и 3 се основават на поддържаната от касаторите позиция, че Държавата не е собственик на втория процесен имот, поради настъпила реституция по силата на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ и липсата на последващо осъществило се придобивно основание в полза на ищеца, а останалите – на разбирането, че актовете за държавна собственост не се ползват с обвързваща доказателствена сила относно удостовереното с тях право на собственост. В случая при разглеждане на спора от инстанциите по същество касаторите не са противопоставили на предявения иск друго придобивно основание, различно от удостовереното с констативните нотариални актове № 49 от 29.12.2003 г., т. Х, рег.№ 12797, нот.д.№ 1389/2003 г. на нотариус Г. Г., с район на действие РС – Русе и № 76 от 30.12.2003 г., т. VI, рег.№ 14315, нот.д.№ 891/2003 г. на нотариус Ц. М., с район на действие РС – Русе, а именно – реституция на основание чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, обоснована с представените в производствата по чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./ нотариален акт № 38 от 05.12.1947 г., т.VII, рег.№ 2272, д.№ 2305/1947 г. и нотариален акт № 114 от 15.12.1947 г., т.VII, рег.№ 2480, д.№ 2515/1947 г. – и двата съставени от А. К., нотариус при Русенския областен съд. Същевременно – с влязла в сила присъда № 54 от 28.11.2011 г. по НОХД № 57/2011 г. по описа на ОС – Русе съучастникът на първоначалния ответник И. Т. М. (производството спрямо когото е прекратено, поради смъртта му, настъпила в хода на наказателното производство) Ю. С. С. е признат за виновен в това, че в периода от началото на месец февруари 2002 г. до 28.02.2003 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, сам и в съучастие с И. Т. М., като подбудител и помагач на последния, с цел набавяне на имотна облага за И. Т. М. и за себе си, възбудил заблуждение у Р. Я. – областен управител на Област Р., че И. Т. М. е собственик на двата недвижими имота, като е придобил собствеността върху тях въз основа на посочените НА № 38 от 05.12.1947 г. и НА № 114 от 15.12.1947 г. С присъда № 166 от 26.11.2007 г. по същото наказателно производство Ю. С. С. бил признат за виновен и в това, че е извършил престъпление по чл. 319 във връзка с чл. 26, ал. 1 НК като скрил чужди официални документи (истинските нотариални актове по описа на Русенския областен съд от 1947 г.). При условията на чл. 222 ГПК /отм./ гражданският съд е длъжен да зачете обвързващата сила на влязлата в сила присъда, като приеме, че НА № 38 от 05.12.1947 г. и НА № 114 от 15.12.1947 г. по описа на Русенския областен съд са неистински документи. Съответно – те не удостоверяват придобито от наследодателя на касаторите право на собственост върху процесните два недвижими имота и не са налице основания да се поддържа, че собствеността върху тях е била възстановена по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. След като ответната страна не се легитимира като носител на права по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, то не е налице причина да се изследва въпросът дали по отношение на втория процесен имот, след влизане в сила на ЗВСОНИ, в полза на ищеца се е осъществило друго придобивно основание, различно от удостовереното в АДС № 369 от 28.12.1950 г. и в последващо издадения АДС № 479 от 27.03.2001 г. С повдигането на този въпрос ответната страна цели недопустимо (в противоречие с чл. 15, ал. 2 ГПК /отм./) включване в предмета на делото на права, за които не поддържа да са нейно притежание. Такива права се явяват чужди за настоящия спор, поради което и на основание § 2 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 15, ал. 2 ГПК /отм./ преценката на инстанциите по съществото на спора, че наведените в тяхна защита доводи са ирелевантни, е формирана в съответствие с процесуалния закон. Това от своя страна означава, че доколкото въззивният съд не се е произнесъл по въпроси №№ 1 и 3 при отсъствие на задължение за него да ги разгледа, то същите се явяват неотносими – нямат обуславящо значение за крайния изход на спора и не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Последното означава, че е безпредметно обсъждането дали са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по отношение на тези въпроси, и по-конкретно – противоречие между атакуваното решение и Р № 163 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 676/2009 г., на ВКС, І г.о. и Р № 216 от 1997 г. на ВКС, 5-членен състав.
Не е налице основание за допускане на обжалването и по останалите поставени въпроси под №№ 2, 4 и 5, тъй като постановеният от въззивния съд резултат е в съответствие със задължителната съдебна практика, включително с разрешенията, дадени в представените от касаторите актове. Така с Р № 61 от 26.05.2014 г. по гр.д.№ 7685/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. е разяснено, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата и нейният публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна (респ. за публична държавна собственост) до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна собственост. Съдът може да формира извод в противен смисъл само в случай, че по делото са събрани доказателства, отричащи принадлежността на правото на собственост към патримониума на държавата. Подобни доказателства в случая отсъстват както по отношение първия („стар държавен”) имот, така и по отношение на втория такъв, което от своя страна мотивира ВКС да приеме, че Р № 269 от 03.08.2012 г. по гр.д.№ 643/2011 г. на ВКС, І г.о. съставлява неотносима към случая съдебна практика. В разрешения с Р № 269 казус е било установено, че към момента на съставяне на АДС от 1966 г. имотът е бил собственост на частно-правен субект, въз основа на което е приета за оборена неговата доказателствената сила /съответно – и на съставения впоследствие през 1997 г . акт за общинска собственост/, каквито обстоятелства в случая не са налице. Не съществува противоречие и с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК и постановеното съобразно него Р № 113 от 31.07.2014 г. по гр.д.№ 6740/2013 г. на ВКС, І г.о. С посочената задължителна практика е разяснено, че аналогичния по своя характер с актовете за държавна/общинска собственост констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК (чл. 483 ГПК /отм./), не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, но при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Доказателствената тежест ще се разпредели по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК само в случай, че и двете страни по спора за собственост се легитимират с нотариални актове (констативни или такива за правна сделка), като всяка от страните трябва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на съответното официално удостоверено придобивно основание. В случая категорично, още в рамките на наказателното производство, е отречен легитимиращия ефект на документите, съставени на името на наследодателя на касаторите, поради което в отношенията си с тях в тежест на Държавата не съществува задължение да доказва основанието, на което е придобила имотите, собствеността си върху които установява с представените по делото актове за държавна собственост.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за защита в настоящото производство в размер на 200 лева – юрисконсултско възнаграждение. Разноските за защита на Държавата, направени пред инстанциите по същество, не подлежат на присъждане от ВКС, а от съответните съдилища.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 350 от 04.10.2016 г. по в.гр.д.№ 492/2016 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Т. В. Т. с ЕГН [ЕГН] и М. Ц. Т. с ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТЯТ на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областен управител на област Русе сумата 200 (двеста) лева – разноски за защита в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: