4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
С. 21.02. 2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 6816/2013 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Й. К., подадена чрез адвокат П. Т., срещу въззивно решение № 3784 от 22.05.2013 г. по гр.д. № 15926/2012 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 14.09.2012 г. по гр. д. № 3949/2010 г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от Ц. Й. К. срещу Главна дирекция „Охрана” при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл.122, ал.3 З.. вр.§ 1а/отм./ от ДР на ЗМВР за присъждане на обезщетение за недопускане до изпълнение на служебното му правоотношение за периода 8.01.2009 г. до 8.01.2010 г.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивния съд се е произнесъл по въпроси от материалноправно и процесуалноправно естество, които са формирали решаващите му изводи, а именно: какво следва да бъде поведението на възстановен служител в демонстрация на намерението му пред работодателя да заеме длъжността си; в хипотеза на отменено по съдебен ред незаконно уволнение и заявено желание и готовност на възстановения служител да заеме длъжността това заявление има ли обвързваща сила, ако е осъществено за първи път преди влизане в сила на съдебния акт, с който е отменено уволнението; какви процесуални възможности има възстановеният служител за доказване на заявената си готовност да заеме длъжността и по-конкретно дали липсата на конкретни фактически елементи от редакцията на свидетелски показания позволява на съда да възприеме, че тези факти са настъпили по твърдения от страната по делото начин, време и място, при положение, че те намират по-широка фактическа опора в надлежно събраните доказателства. Поддържа се, че даденото разрешение на поставените въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, решават се противоречиво от съдилищата, и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна-Главна дирекция „Охрана” при Министерство на правосъдието в писмения отговор изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, е отхвърлил предявения от Ц. Й. К. иск с правно основание чл.122, ал.3 З. за сумата 8400 лева, представляваща обезщетение за недопускане на работа като „младши инструктор” в сектор „Принудително довеждане, призоваване и конвоиране” в областно звено „Охрана-П.” при Главна дирекция”Охрана” при Министерство на правосъдието, за времето от 8.01.2009 г. до 8.01.2010 г. Съдът е приел, че правото на жалбоподателя да се върне на работа е възникнало на 8.01.2009 г., когато с влязло в сила решение от по адм. д. № 20/2008 г. на Административен съд София-град е отменена заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение. От този момент е започнал да тече срокът по чл.251 ЗМВР за възстановяването на незаконно уволнен служител на работа и е изтекъл с приключване на работното време на 22.01.2009 г. Изложил е съображения, че в този срок същият е следвало да се яви в съответната служба, и ако не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност, ще има право на обезщетение по чл.122, ал.3 З.. Приел е, че с представените писмени доказателства не е установен релевантния факт на явяване на жалбоподателя да заеме длъжността в срока по чл.251 ЗМВР, тъй като същите са извън рамките на този срок. Приел е също така, че от показанията на св. А. не се установява явяването му в „съответната служба” за да заеме длъжността си, което не се установява и от показанията на св. М.. Явяването на работа в законоустановения срок е условие за заемане на длъжността от жалбоподателя и предпоставка за възникване на правото му на обезщетение по чл.122, ал.3 З.. Тъй като не е доказал, че не е допускан на работа в Областно звено „Охрана- П.”, то искът му е отхвърлен, като неоснователен.
Така поставените от жалбоподателя въпроси- какво следва да бъде поведението на възстановен служител в демонстрация на намерението му пред работодателя да заеме длъжността си; в хипотеза на отменено по съдебен ред незаконно уволнение и заявено желание и готовност на възстановения служител да заеме длъжността това заявление има ли обвързваща сила, ако е осъществено за първи път преди влизане в сила на съдебния акт, с който е отменено уволнението; какви процесуални възможности има възстановеният служител за доказване на заявената си готовност да заеме длъжността и по-конкретно дали липсата на конкретни фактически елементи от редакцията на свидетелски показания позволява на съда да възприеме, че тези факти са настъпили по твърдения от страната по делото начин, време и място, при положение, че те намират по -широка фактическа опора в надлежно събраните доказателства не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. По отношение на тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Развитите в изложението оплаквания се отнасят до извода на съда, че ищецът не се е явил в определения по чл. 251 ЗМВР срок за заемана на работата на която е бил възстановен, е изграден въз основа на събраните по делото доказателства. Възстановяването на незаконно уволнен служител на МВР става при условията на чл. 251 от ЗМВР и то ако служителят извърши определени действия след влизане в сила на решението за отмяна на заповедта за уволнението му, а именно да се яви в съответната служба в двуседмичен срок от влизане в сила на административния акт или на съдебното решение. Правото на обезщетение по чл.122, ал.3 З.. възниква от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. В случая въззвният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че не е установено по делото ищецът да се е явил на работа в срока по чл.251 ЗМВР. На жалбоподателя не е отказано събирането на допустимите доказателствени средства за установява факта на явяването му на работа в законоустановения срок, поради което и въпросът с какви доказателствени средства може да се установи същото не е обуславящ, а касае спора по същество.Оплаквания в изложението са свързани с правилността на въззивното решение и са основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК. Липсата на въведен, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК правен въпрос възпрепятства възможността за обосноваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК, на които се позовава жалбоподателят.
От изложеното следва, че не е обосновано приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което съдът в настоящия състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3784 от 22.05.2013 г. по гр.д. № 15926/2012 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :