7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
София, 28.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 741 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Пауърбилд“ ЕООД против решение № III-135/05.11.2019 г. по гр.д. № 1467/2019 г. на Бургаски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 93/21.05.2019 г. по гр.д. № 1019/2018 г. по описа на РС-Несебър, е признато за незаконно уволнението на М. П. Д. и е отменена заповед № 942 от 02.01.2018 г., изменена и допълнена със заповед № 042-1 от 02.01.2018 г., издадени от управителя на „Пауърбилд“ ЕООД, с която на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ е прекратено трудовото правоотношение на М. П. Д., считано от 02.01.2018 г. и ответникът е осъден да заплати на М. П. Д. на основание чл.128 КТ сумата от 974,92 лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за месеците октомври, ноември и 13 дни от декември 2017 г., ведно със законната лихва от 15.10.2018 г. до окончателното изплащане, на основание чл.224, ал.1 КТ сумата от 190,48 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 13 дни, на основание чл.220, ал.1 КТ сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, както и сумата от 74,90 лв.-обезщетение за забава върху нетното възнаграждение за месеците октомври, ноември и 13 дни от декември 2017 г.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който в частта по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ подлежи на касационно обжалване, но в останалата част – по исковете с правно основание чл.128 КТ, чл.220, ал.1 КТ и чл.224, ал.1 КТ и за заплащане на обезщетение за забава върху трудовите възнаграждения, не подлежи на обжалване с оглед ограничението на чл.280, ал.3, т.3 ГПК, доколкото цената на тези искове е под 5 000 лв. С оглед изложеното, касационната жалба в частта, насочена срещу решението на въззивния съд, потвърждаващо решението на първоинстанционният съд, с което са уважени исковете по чл.128 КТ, чл.220, ал.1 КТ, чл.224, ал.1 КТ и за заплащане на обезщетение за забава върху трудовите възнаграждения, се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението се поставят правни въпроси, за които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 789/01.06.2005 г. по гр.д. № 326/2003 г. на III г.о. и решение № 10/30.01.2018 г. по гр.д. № 971/2017 г. на IV г.о., а също така са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като по отношение на допълнителния критерий по т.3 на чл.280 ГПК не е изложена мотивирана обосновка. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Ответникът М. П. Д., представляван от адв. Т. М., в отговор на касационната жалба излага подробни доводи за неоснователността й.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което уволнението е признато за незаконно и е отменена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал.1, т.4 КТ, въззивният съд е приел, че в клаузите на трудов договор № 069/01.05.2017 г., сключен между страните на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ-„до завършване на определена работа“, с уговорка за срок за изпитване в полза на работодателя, не се съдържат каквито и да било уговорки относно обема на работата, с изчерпването на който недвусмислено ще се счита, че същата е завършена, за да може да се определи съответно и срокът на договора. Въззивният съд е приел, че от трудовия договор не е възможно да се определи кога работата по него ще приключи, съответно не може да се определи и срока на трудовия договор, което означава, че договорка за срок липсва и договорът е безсрочен, като се е позовал на практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – решение № 166/16.06.2017 г. по гр.д. № 4921/2016 г. на IV г.о., според която срокът по чл.68, ал.1, т.2 КТ следва да се определя от съдържанието на трудовия договор, т.е. в него трябва изрично и точно да се определи работата, за изпълнението на която той е сключен. Доколкото в конкретния случай е налице неяснотата при определяне на вида и обема на работата, което изключва възможността да бъде определен и срокът на действието му, въззивният съд е приел, че трудовият договор следва да се счита сключен за неопределен срок, а основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1 т.4 КТ – поради завършване на определената работа, е неприложимо. При тези съображения е достигнал до извод, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено незаконосъобразно с процесната заповед, издадена на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ и е отменил последната.
Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:
С първите два въпроса се пита, дали в хипотеза на сключен трудов договор на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ със срок – до завършване на работата, съдът е длъжен да изследва доколко при сключването му работникът е бил информиран относно всички съществени обстоятелства, определящи и предпоставящи завършването на определената работа и дали фактът на двустранното му подписване предполага достатъчна информираност на страните за обема и вида на работата, която трябва да се извърши, както и длъжен ли е съдът при определяне характера на трудовото правоотношение да се придържа към твърденията на ищеца, изложени в исковата молба относно характера на сключения трудов договор или следва да определи същия с оглед събраните в хода на делото доказателства. По така поставените въпроси е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са обусловили изводите на въззивния съд относно начина на определяне на срока по чл.68, ал.1, т.2 КТ и за необходимите елементи, които трябва да са посочени в трудовия договор за да се приеме, че на работника/служителя му е известно времетраенето на трудовия договор, респективно в кои случаи следва да се приеме, че липсва уговорка за срок и трудовия договор се явява безсрочен и не може да бъде прекратен на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ. Не е налице обаче допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като противно на доводите на касатора, изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с изобилната и непротиворечива практика на ВКС по поставените въпроси /решение № 24 от 30.01.2019 г. по гр.д. № 1339/2018 г., решение № 236/23.06.2015 г. по гр.д. № 440/2015 г., и двете на IV г.о., решение № 256 от 15.09.2011 г. по гр.д. №1379/2009 г. , решение № 44/29.01.2010 г. по гр.д. № 558/2009 г. и двете на III г.о. и мн.други, постановени по реда на чл.290 ГПК/ и не са в противоречие с посочените и представени от касатора решения на ВКС. Посоченото решение № 789/01.06.2005 г. по гр.д. № 326/2003 г. на III г.о. на ВКС е неотносимо към настоящия правен спор, тъй като в него е разгледан случай на трансформиране на срочен трудов договор в безсрочен при условията на чл.69, ал.1 КТ, т.е. когато работникът или служителят е продължил да работи след изтичане на уговорения срок и не е налице писмено възражение от страна на работодателя. В конкретния случай въззивният съд не е приел, че е налице трансформация на трудовия договор в безсрочен при условията на чл.69, ал.1 КТ, а е приел, че доколкото в трудовия договор работата не е надлежно индивидуализирана, нито е определяема съобразно други елементи от съдържанието му, то липсва уговорка за срок и съответно трудовият договор се явява безсрочен. Не е налице противоречие на обжалваното въззивно решение и с второто посочено от касатора решение № 10/20.01.2018 г. по гр.д. № 971/2017 г. на IV г.о. на ВКС, в което е прието, че още при сключване на договора при условията на чл.68, ал.1, т.2 КТ – до завършване на определена работа, последната следва да бъде ясно и точно определена по обем и качество, а при неяснота относно определената работа, трудовият договор подлежи на тълкуване по чл.20 ЗЗД. Конкретно на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е даден отговор, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ не следва да бъде мотивирана, а е достатъчно в нея да бъде посочено, че основанието е завършването на определената работа. Въззивното решение е съобразено изцяло с посоченото от касатора решение, според което още при сключване на трудовия договор работата следва да е ясно и точно определена по обем, като съдът е приел, че от съдържанието на трудовият договор и при тълкуване на неговите клаузи, не е възможно да се определи кога работата по него ще приключи, съответно не може да се определи и срока на трудовия договор, което означава, че договорка за срок липсва и договорът е безсрочен.
По отношение на общо формулирания въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички събрани доказателства в хода на първоинстанционното производство при постановяване на съдебното решение, дори ако тези доказателства не са разгледани от първоинстанционния съд в пълнота, но имат съществено значение за правилното разрешаване на спора ?“, настоящият състав намира, че по съществото си не представлява процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение, тъй като не са посочени конкретните писмени доказателства, за които се твърди, че не са разгледани от въззивния съд, а и същите не могат да бъдат изведи и от самата касационна жалба. Отделно от това не са налице и посочените от касатора допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване по този въпрос на чл.280, ал.1, т.1 /не е налице изобщо позоваване на задължителна практика на ВКС и ВС или съдебна практика на ВКС/ и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /допълнителната предпоставка е формално изложена, без мотиви, в какво конкретно се изразява нейното проявление/.
Отделно от това, за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил събраните по делото пред първоинстанционния съд доказателства, релевантни за приложеното от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение, като е извършил самостоятелна преценка на същите, при съобразяване на разясненията, дадени в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които фактическите констатации на първоинстанционния съд са обвързващи за въззивния при липса на конкретно оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение и/или необоснованост във връзка с допускането и събирането на доказателства по делото за установяване на конкретен факт. Доколкото във въззивната жалба на ответника не се съдържат оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка със събиране на доказателства по делото, довели до необоснованост на фактическите изводи на пъроинстанционния съд, въззивният съд е решил спора по същество съобразно фактите, установено от първата инстанция, т.е. съобразно ограничените си от заявените в жалбата оплаквания, правомощия при проверка на правилността на решението /чл.269, изр.2 вр. чл.271 ГПК/.
Формулираният от касатора четвърти въпрос също не съставлява правен такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въззивният съд изобщо не е разглеждал въпроса за прекратяване на трудовия договор по молба на работника или служителя, доколкото в случая трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ, видно от издадената от работодателя заповед и заявените от него фактически и правни доводи в отговора на исковата молба, а не на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ – по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Посочената от касатора молба от 22.12.2017 г. за прекратяване на трудовия договор, изходяща от ищеца, чието авторство е своевременно оспорено от последния, е изключена от доказателствата по делото поради непредставянето й в оригинал още в първоинстанционното производство, като видно от въззивната жалба на ответника, в същата не са наведени доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при приложение на разпоредбата на чл.183 ГПК и съответно въззивният съд не е обсъждал този писмен документ.
Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Според касатора, очевидната неправилност на решението следва от неправилното приложение на материалноправните норми относно трудов договор, сключен до завършване на определена работа. При това положение не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, предл.последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат своевременно поисканите разноски по делото. Такива не следва да се присъждат и на ответника по касационната жалба, тъй като по делото не са представени доказателства за извършване на разноски в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на „Пауърбилд“ ЕООД против решение № III-135/05.11.2019 г. по гр.д. № 1467/2019 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 93/21.05.2019 г. по гр.д. № 1019/2018 г. по описа на РС-Несебър, с което касаторът е осъден да заплати на М. П. Д. на основание чл.128 КТ сумата от 974,92 лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за месеците октомври, ноември и 13 дни от декември 2017 г., ведно със законната лихва от 15.10.2018 г. до окончателното изплащане, на основание чл.224, ал.1 КТ сумата от 190,48 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 13 дни, на основание чл.220, ал.1 КТ сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, както и сумата от 74,90 лв.-обезщетение за забава върху нетното възнаграждение за месеците октомври, ноември и 13 дни от декември 2017 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-135/05.11.2019 г. по гр.д. № 1467/2019 г. на Бургаски окръжен съд в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от съобщаването му на касатора. В останалата част, определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: