6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
гр. София, 05.04.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3635 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Ц. М. като [фирма], [населено място], представляван от адв. Кадин и адв. Д., срещу решение № 1442 от 07.07.2014г. по т.д. № 3839/2013г. на САС, ТО, 6 състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 1191 от 03.07.2013г. по т.д. № 5195/2012г. на СГС, ГО, VI-14 състав касаторът е осъден да заплати на [фирма], на основание чл.342, ал.2 ТЗ сумата 26 956,07 лева – неплатени лизингови вноски по лизингов договор № 7088/10.08.2007г. за периода от м.декември 2010г. до м.февруари 2012г., ведно със законната лихва от 17.07.2012г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 2 734,47 лева – обезщетение за забава върху всяка една от лизинговите вноски за периода от падежа на всяка от тях до 17.07.2012г., осъден е да върне на [фирма], на основание чл.88, ал.1 вр. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД лизинговото имущество, а именно: багер товарач CASE580SR Seria 2, шаси № N7GH07457, двигател № 00380243, ведно с оборудването към него, както и да заплати на същото дружество разноски в размер на 7 642,98 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано. Твърди, че въззивният съд не е провел задълбочен анализ на събраните в хода на делото писмени доказателства, не ги е обсъдил в тяхната съвкупност, като с оглед на наведените във въззивната жалба доводи, е интерпретирал същите изцяло в полза на ищцовата страна. Поддържа, че въззивният съд неправилно е кредитирал събраните по делото доказателства, като е приел, че между страните е налице валидна договорна връзка, възникнала на основание договор за лизинг, а не на договор за покупко-продажба, инкорпориран в издадената от дружеството – ищец данъчна фактура. Твърди, че за да достигне до този извод, въззивният съд неправилно е приел, че издадената на 10.08.2010г. фактура не доказва възникване на договорни отношения между страните по договор за търговска покупко-продажба по смисъла на чл.318 ТЗ, както и че същата не представлява доказателство за прехвърляне на собствеността върху описаната в нея движима вещ, а е била издадена за целите на данъчното облагане, тъй като съгласно чл.25, ал.3 ЗДДС вр. чл.6, ал.2, т.3 ЗДДС лизингодателят е длъжен да обложи с дължимия ДДС доставката по лизинговия договор, извършена на 10.08.2007г., когато лизинговата вещ е предадена на лизингополучателя с двустранно подписан приемо-предавателен протокол. Твърди, че този правен извод е изцяло неправилен, тъй като е в противоречие с разпоредбите на ЗДДС поради това, че към датата на издаване на фактурата редакцията на чл.6, ал.2, т.3 ЗДДС изрично изключва приложението спрямо договорите за лизинг с опция за прехвърляне на собствеността върху стоката, в какъвто смисъл са клаузите на изцяло кредитирания от въззивния съд договор за лизинг. Счита, че този извод противоречи и на заключението на ССЕ, и на задължителната практика по чл.290 ГПК, тъй като фактурата е осчетоводена от двете страни, ищецът е приемал плащания по нея и същата съдържа в себе си всички изискуеми реквизити на фактурата по Закона за счетоводството, характеризиращи договор за продажба, респ. е документ по смисъла на чл.321 ТЗ и установява наличието на договор за търговска продажба на движими вещи по смисъла на чл.318 ТЗ. Твърди, че представеният по делото договор за лизинг не доказва валидно възникнала облигационна връзка, тъй като не е подписан и от двете страни по него, респ. не би могло да се приеме, че удостоверява съвпадане на две насрещни волеизявления на лицата, посочени в него като страни. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи въз основа на неподписан договор за лизинг, при наличие на валидно сключен договор за търговска покупко-продажба, инкорпориран във фактура № 651 от 10.08.2010г., и въз основа на който договор са извършвани плащания?
2. Допустими ли са изводите на съда относно характера на действителните правоотношения между страните и приложимото материално право?
3. Приемането на извършените от ответника плащания по фактура № 651 от 10.08.2010г. и тяхното осчетоводяване от ищцовото дужество не е ли достатъчно основание да бъде установена реалността на възникналото между страните правоотношение по договор за търговска продажба по смисъла на чл.318 ТЗ?
4. Допустими ли са изводите на съда относно доказателствената сила на двустранно подписана фактура, която е отразена в счетоводните книги на продавача и купувача, които изводи са изградени въз основа на недействащи към момента на издаване на фактурата разпоредби на ЗДДС?
Позовава се на противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 211 от 30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 109 от 07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. Като решения, доказващи противоречиво разрешаване на изведените въпроси, сочи и решение от 27.01.2014г. по т.д. № 47/2013г. на РС – Разград, решение № 282 от 29.05.2013г. по гр.д. № 69/2013г. на РС – Кюстендил, решение № 20 от 25.03.2013г. по гр.д. № 206/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 62 от 25.06.2009г. по т.д. № 546/2009г. та ВКС, ТК, II т.о., определение № 205 от 31.03.2009г. по т.д. № 11/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 71 от 22.06.2009г. по т.д. № 11/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 700 от 09.11.2009г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, определение № 377 от 18.06.2009г. по т.д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96 от 26.11.2009г. по т.д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 146 от 07.03.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], представлявано от адв. Р., оспорва касационната жалба. Поддържа, че в изложението са формулирани въпроси, които не са от значение за формираната от въззивния съд решаваща воля, а касаят правилността на обжалваното решение и по-конкретно възприемането на фактическата обстановка от предходната инстанция и обсъдения от нея доказателствен материал. Счита, че не са налице и сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поради това поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е счел за основателен довода на въззивника –ищец за неправилност на извода на първоинстанционния съд за липса на договорна връзка между страните, възникнала на основание договор за лизинг № 7080/10.08.2007г. Изложил е съображения, че макар на датата на сключването на този неформален по правната си същност договор – 10.08.2007г., да е издадена и фактура № 651/97г., надлежно осчетоводена и от двете страни, тази фактура не доказва прехвърляне на процесната вещ на ответника, наличието на какъвто договор той твърди, а е издадена за целите на данъчното облагане. Позовал се е на чл.25, ал.3 ЗЗД вр. чл.6, ал.2, т.3 ЗДДС, съгласно която лизингодателят е длъжен да обложи с дължимия ДДС доставката по лизинговия договор /извършена на 10.08.2007г., когато лизинговата вещ е предадена на лизингополучателя с двустранно подписан приемо-предавателен протокол/, при посочено в самата фактура основание за начисляване – „ДДС” и върху облагаемата данъчна основа съгласно чл.26 ЗЗД. Приел е, че в изпълнение на задълженията си по лизинговия договор с двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 10.08.2007г. лизингодателят е предал лизинговото имущество на лизингополучателя, който е заплатил дължимите съгласно чл.3, ал.3, б.”б” от лизинговия договор лихви по издадените от лизингодателя 11 бр. фактури, които ответникът лизингополучател надлежно е осчетоводил в дебитирана сметка 621 „Разходи за лихви” и кредитирана сметка 511 „Получени краткосрочни заеми”, видно от заключението на ССЕ. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че е налице договорна връзка между страните, възникнала на основание договор за финансов лизинг № 7080, сключен на 10.08.2007г., който с нотариална покана, връчена на 05.03.2012г., е прекратен на основание чл.8, ал.1, б.”а” от лизинговия договор поради неплащане на дължимите лизингови вноски.
Въззивният съд е констатирал, че по делото не са ангажирани от лизингополучателя доказателства за изпълнение на основното му задължение по лизинговия договор за заплащане на лизингови вноски за исковия период м.12.2010г. – м.02.2012г., поради което и на основание чл.342, ал.2 ТЗ лизингополучателят следва да бъде осъден да заплати на лизингодателя сумата 26 965,07 лева, с оглед забраната за произнасяне „плюс петитум”, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане. Изложил е съображения, че за периода, през който е ползвал вещта, лизингополучателят дължи заплащане на лизинговите вноски като възнаграждение за нейното ползване, при това независимо дали ще придобие собствеността върху нея. Приел е, че на основание чл.86 вр. чл.84 ЗЗД лизингополучателят дължи и обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от падежа на всяка лизингова вноска до датата на постъпване на исковата молба в размер общо на 2 734,47 лева.
Въззивният съд е приел, че с нотариална покана, връчена на ответника на 05.03.2012г., лизингодателят е развалил процесния договор и е дал 3- дневен срок за връщане на вещта. Изложил е съображения, че придобиването на собствеността върху лизинговата вещ не настъпва автоматично със заплащане на пълния размер на лизинговите вноски, тъй като договорът няма вещноправно транслативно действие, а от него възниква само задължение на лизингодателя за прехвърляне на правото на собственост след заплащане на пълния им размер, т.е. лизингополучателят следва да престира пръв. Поради това е счел, че присъждането на уговорените лизингови вноски не изключва претенцията за връщане на вещта.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Изведените от касатора въпроси не отговорят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос е некоректно формулиран, тъй като е предпоставен от твърдението, че е налице валидно сключен между страните договор за търговска покупко-продажба, инкорпориран във фактура № 651/10.08.2010г., което след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е отречено от въззивния съд. Отговорът на формулирания трети въпрос също зависи от доказателствата по делото и установените въз основа на тях конкретни факти. Вторият и четвъртият въпроси по начина, по който са формулирани, по съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречието им с материалния и процесуалния закон. Преценката на отделните факти по делото, относими към извода за действителното правоотношение между страните, и съответствието на формираните правни изводи с приложимите материалноправни норми, е въпрос на обоснованост и законосъобразност на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1442 от 07.07.2014г. по т.д. № 3839/2013г. на САС, ТО, 6 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: