О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
гр. София, 25.06.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2524 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 9 от 19.01.2015 год. по гр. д. № 675/2014 год. Добричкият окръжен съд, като въззивна инстанция е потвърдил първоинстанционното решение от 5.06.2013 год. по гр. д. № 528/2011 год. на Тервелския районен съд, с което е отхвърлен предявения от С. Ж. П. и З. Ж. Д., чрез адв. Е.. Р. против П. В. П., Е. В. М., П. П. В., К. П. Ж., С. Й. Ж., Т. Й. К., И. Г. И., П. Г. И., Р. В. Г., П. В. Т., Й. Р. Й., И. Р. В., П. М. П., П. П. М. и Р. П. М. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че собственик на 53 дка земеделска земя от общо възстановените с решение № 12 от 14.11.1994 год. на ОбСЗ, [населено място] по преписка № 6496 от 26.11.1991 год. на наследниците на П. А. М., починал на 9.01.1952 год., подробно описани, са собственост на наследниците на Ж. П. А., починал на 26.01.2002 год.
Въззивното решение е обжалвано от ищецът С. Ж. П., чрез пълномощника му адв. Д. М., с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат се оплаквания за неправилност поради наличието на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и вместо това прeдявеният иск бъде уважен.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторът го обосновава с довод за противоречие с практиката на ВКС – решения по гр. д. № 155/2009 год. ІІ г. о. и по гр. д. № 353/2009 год. на ІІ г. о. по поставения въпрос – „Следва ли да има прехвърлителна сделка на земеделска земя между родител и дете преди влизане на последното в ТКЗС, за да се докаже иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ или това може да се доказва и с други допустими от закона документи, издадени от органите на ТКЗС”.
Ответниците в производството не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е бил отхвърлен, след отменителното решение при първата касация, приел, че от събраните доказателства не е установено общият на страните наследодател П. А. М. да е загубил по някой от предвидените в закона начини за това част от придобитите от него при настаняването му като преселник от С. Д. земеделски земи в общ размер 155.200 дка. Поради това и заключил, че към момента на неговата смърт той е бил собственик на придобитите от него през 1941 год. земеделски земи в землището на [населено място] в размер на 155.200 дка, предмет на възстановяване с решението по преписка № 6496/91 год. на ПК-гр. Т.. Съдът приел за неоснователен доводът на ищците, че част от тези имоти в размер на 53 дка, към момента на кооперирането им, са били собственост на сина на общия наследодател Ж., тъй като не са налице категорични доказателства в тази насока. Установено е, че същият е бил оземлен по реда на ЗТПС с нива от 20 дка през 1944 год., като обстоятелството, че в периода от образуване на стопанството до влизането му в него през 1958 год. съществуват документи с отбелязана различна по-голяма площ на имотите му /през 1952 год. записванията на негово име са за три ниви в общ размер 73 дка, а при влизане в стопанството е внесъл 38 дка/ съдът приел, че не установяват принадлежността на правото на собственост, а фактическото стопанисване на имотите. Записванията в тях не са категорично доказателство за правото на собственост доколкото тези документи са съставени с оглед колективизацията на земята, при която са налице и записвания на имоти на общия наследодател на името на негова дъщеря, респ. зет, при положение, че същият не е бил член кооператор. Поради тези съображения и при липсата на доказателства за придобити на лично основание от сина Ж. земеделски имоти освен имота, получен от него при оземляването, съдът направил извода, че земите над тези 20 дка, с които той фигурира в представените документи, са собственост на неговия баща П. М., а не негови собствени. Собствеността върху тях не е била предмет на разпоредителни сделки от общия наследодател, нито след неговата смърт през 1952 год. е била предмет на делба между наследниците му, поради което и принадлежи на всички тях при възстановяването по ЗСПЗЗ.
Следователно искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е отхвърлен поради липса на доказателства относно претендираното от ищците право на собственост в лицето на техния наследодател върху частта от 53 дка от възстановения на всички наследници на общия наследодател земеделски имот. Въззивният съд е обсъдил представените писмени доказателства относно записванията в тях на името на бащата на ищците, респ. на дядо им, на които документи се позовават ищците, претендирайки индивидуална собственост в лицето на техния наследодател. Изведеният правен извод за неоснователност на иска е обоснован от направената преценка на тези доказателства относно претендираното вещно право, а не от произнасяне по поставения от касаторите в изложението въпрос за липса на разпоредителна сделка в контекста, в който се поставя. Самите ищци не се позовават на конкретно придобивно основание, освен записванията на името на техния баща в цитираните и предствени писмени доказателства, обсъдени и преценени от съда като доказателства, които не установяват право на собственост в патримониума на сина на общия наследодател. При спора на кого са принадлежали конкретните земеделски земи към миналия момент на кооперирането им в стопанството ищците следва да установят по несъмнен начин придобивното основание в лицето на техния наследодател, което в настоящата хипотеза не е постигнато, но не поради произнасяне по формулирания от тях въпрос, а поради липса на доказано основание за индивидуалната собственост на наследодателя им, каквото несъмнено представлява и разпоредителна сделка в негова полза от общия наследодател, придобил собствеността върху земеделските имоти, предмет на възстановяване по образуваната преписка.
Поради неотносимостта на поставения в изложението въпрос към съображенията за направения извод за неоснователност на предявения иск за собствеността на земеделските земи, възстановени на всички наследници на общия наследодател, към момента на внасянето им в стопанството, на сина му Ж. П. А., неотносима е и представената съдебна практика. Нещо повече, произнасянето на въззивния съд кореспондира с приетото в представеното от касаторите решение № 275 от 21.05.2010 год. по гр. д. № 155/2009 год. на ІІ г. о. на ВКС относно установяване на принадлежността на правото на собственост и в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства, но преценката дали същите установяват твърдяното вещно право се прави винаги конкретно с оглед вида на представеното доказателство и съдържащите се в него данни за момента на придобиване и основанието, на което е придобита собствеността. В казуса по това решение изводът за основателността на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е обусловен от представен делбен протокол, установяващ принадлежността на правото на собственост в лицето на един от съделителите, срещу което релевираното възражение от друг наследник за придобивна давност е намерено за неоснователно, т. е. фактическа обстановка, различаваща се от тази по настоящето дело, в което представените доказателства не сочат на придобивен способ за сина на общия наследодател за спорната част от земеделската земя, с която последният е бил оземлен през 1941 год.
С оглед на горното формулираният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 9 от 19.01.2015 год. по гр. д. № 675/2014 год. на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: