О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
С..27,06,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч. т. д. № 979/2016 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Д. П. П. против определение № 140 от 17.03.2016 г. по ч. т. д. № 174/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба- Инв. гр.“ О.,гр. С. З. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 162 от 08.02.2016 г. по т. д. № 111/2015 г., с което е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателката за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Въззивният съд, е мотивирал изводите си с указанията, дадени с т.9 на ТРОСГТК №6/12г.,от които е извел, че липсата на представен списък по чл. 80 ГПК води до недопустимост на молбата по чл. 248, ал.1 ГПК, с която се иска изменение на решението в частта му за разноските.
В изложението към касационната жалба, частният касатор П., чрез пълномощника си- адв. Н. Н. е поддържала, че съдилищата са се произнесли „ неправилно по материалноправен и процесуалноправен въпрос”, поради приетото за недопустимост на искането за изменение на решението на първостепенния съд, в частта му за разноските. Страната счита, че първият въпрос се състои в това, че не се изисква списък за разноски, когато се претендира възнаграждение на едни адвокат, като това съответно прави допустимо и искането за увеличаване размера на това възнаграждение. Посочено е, че този въпрос бил разрешен в противоречие с изброени и интерпретирани определения на ВКС, от което е изведено наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната е посочила, че втория въпрос бил досежно искането й за намаляване разноските на противната страна, по който общо е заявено наличие на основания по чл.280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК, но не са посочени съдебни актове, обективиращи различие при разрешаването му / ако се приеме, че е поставен въпрос/. Посочено е и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, чиято установеност е поддържана чрез неточна интерпретация на т. 4 на ТР ОСГТК №1/09г., като в заключение лаконично е заявено, че искането за разноски „ както за ищеца, така и за ответника” не било тълкувано правилно. Други доводи не са развити.
От така депозираното изложение, дори и да бъдат изведени въпроси относно допустимост на искането за промяна на постановеното решение в частта му, с която вече са били присъдени разноски от съда – за увеличаване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на частния касатор, респективно намаляване на възнаграждението на процесуалния представител на другата страна, то по тези въпроси, касаторът П. изобщо не е обосновала приложно поле на касационно обжалване. Първият въпрос, касаещ хипотеза на искане за изменение на вече присъдените разноски при липса на списък по чл.80 ГПК изрично е разрешен с цитираната от въззивният съд задължителна практика – т.9 ТРОСГТК №6/12г. С тази практика съставът се е съобразил. Приложените и разгледани решения, които касаят не изменение, а допълване на решението, в частта за разноските са неотносими към разглеждания спор.
По общо поставеният, по-скоро като оплакване за неправилност втори въпрос, свързан с промяна на решението в частта за разноските, присъдени на противната страна, дори и да се изведе релевантен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то изобщо не е обосноваван допълнителен критерий. Такъв не е общото посочване на нормата на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, при пълна липса на сочена практика- било то задължителна или каузална на ВКС, ВС или на съдилищата, която да разглежда същият въпрос и в противоречие с нея да е установено произнасянето на въззивния съд Изброените и приложени актове на ВКС, както вече бе отбелязано са ирелевантни, тъй като не съдържат разрешение нито на първият, нито на втория въпрос. Непълното възпроизвеждане на задължителните разяснения за дефинитивността на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не може да бъде счетено за установеност на наличие на нормата, тъй като именно съобразявайки се с него, страната е следвало да очертае налична хипотеза и изложи доводи. Неправилността на акта в тази насока не е предмет на разглеждане в настоящата фаза на производството, поради което касаторът не обосновава предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 140 от 17.03.2016 г. по ч. т. д. № 174/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: