О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
гр. София, 28.06.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 1922 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4462 от 12.02.2016 г. на Ж. С. П. чрез адвокат С. С. от АК – В. против въззивно решение № 27 от 08.01.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 3191/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по касация П. К. В. чрез адвокат Л. П. от АК – В. е подал писмен отговор, в който възразява срещу наличието на основания за допускате на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата. Претендира разноски.
По допускането на касационното обжалване ВКС, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Варненският окръжен съд е потвърдил решение № 3786 от 05.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 16240/2014 г. на Районен съд – Варна, VII състав, в частта с която са отхвърлени предявените от С. И. С., И. С. С. и Ж. С. П. против П. К. В. искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на недвижим имот с идентификатор 10135.4501.3505 по КК на [населено място] с площ от 571 кв. м., находящ се в СО „М.”, придобит на основание придобивна давност, изтекла в полза на ищците за времето от 22.10.1997 г. до 04.12.2014 г., като е обезсилил като процесуално недопустимо решението в останалата му част, в която е отхвърлен иск в условията на евентуалност, че придобивната давност в полза на ищците повече от 10 години е изтекла в периода от 15.12.2003 г. до датата на подаване на исковата молба.
В представеното изложение са формулирани два въпроса, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно: (1) „Защо няма изтекла 10 годишна придобивна давност за ищците при условие, че имота е индивидуализиран по площ и граници с влязъл в сила ПНА и при незавършена процедура по 4к ПРЗ на ЗСПЗЗ ?” и (2) „Защо придобивната давност /10 год- или 5 годишна кратка/ тече единствено и след завършване на процедурата по 4к ПРЗ на ЗСПЗЗ между страните по спора при условие, че установителните искове за собственост са допустими с оглед на правния интерес на страните при незавършена процедура ?”. Поддържа се, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според касатора въззивното решение противоречи на ТР № 10 от 05.12.2012 г. по тълк.д.№ 10/2012 г. на ВКС, ОСГК, но такова противоречие не се констатира. С цитираното ТР е разяснено, че е допустимо придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ на основание петгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, когато и заличеният давностен срок е бил петгодишен. В разглежданото решение на първо място е отречено изобщо да е било упражнявано владение от страна на ищците (една от които сега е касатор). В тази връзка съдът е отчел основанието, на което ищците са установили фактическа власт върху имота – договор за наем, определящ ги като държатели, а не владелци на имота. Посочено е, че същите не са установили да са променили намерението, с което се упражнява фактическата власт – от държане за наемодателя [община] в своене, а това изключва приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС. Последното пък означава, че отсъства субективния елемент на владението, което елиминира възможността в полза на ищците да бъде потвърдено осъществяването на придобивното основание по чл. 79 ЗС. Изложеното сочи, че ТР № 10 от 05.12.2012 г. по тълк.д.№ 10/2012 г. на ВКС, ОСГК е съвършено неотносимо към настоящия казус, поради което и не е налице основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е подкрепено с доказателства за наличието на противоречива съдебна практика, поради което и предвид разясненията по т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК искането за допускане на касационното обжалване се явява неоснователно.
С оглед настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация направените от него разноски за защита пред ВКС – сумата 1 200 лева, договорена с ДПЗС от 20.04.2016 г. и заплатена в брой.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 27 от 08.01.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 3191/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Ж. С. П. ДА ЗАПЛАТИ на П. К. В. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: