О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
София, 06.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2112/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], против решение №312 от 22.04.2015г., постановено по в.т.д. №2059/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, т.о, с което са потвърдени решение №3122/13.06.2014г. и решение №4436/26.09.2014г., постановени по гражд.дело №4589/2014г. по описа на Варненски районен съд, ХХХІ с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Твърди се, че въззивният състав в нарушение на материалния закон е приел за нищожна клаузата на чл.22 ал.1 от Договора за предоставяне на консултантска услуга от 14.10.2008г. Сочи се, че съдът незаконосъобразно се е позовал на практика на ВКС относно служебния контрол за валидност на договорна клауза, която практика не е приложима за конкретния случай. Излагат се съображения за липса на посочване от страна на съда на конкретна законова норма като предпоставка за обосноваване нищожността на клаузата по чл.26 ал.1 ЗЗД. Същевременно се поддържа необоснованост на извода, че посочената клауза от договора ограничава правото на консултанта да избира своята професия и място на работа. На последно място се твърди, че обжалваното решение е немотивирано, което обуславя неговата неправилност, поради нарушение на съдопроизводствените правила и в частност, поради нарушаване разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК. Претендира се допускане на решението до касационно обжалване, неговата отмяна и постановяване на решение, с което да бъде уважена исковата претенция с присъждане на разноски за всички инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя 12 материалноправни и процесуалноправни въпроси, обособени от него в четири отделни групи, за които въпроси твърди, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторът представя копия от съдебните решения, цитирани в изложението, в подкрепа на тезата му, че поставените въпроси в първа, втора и трета група са решени в противоречие с практиката на ВКС. По отношение на въпросите от втора и от четвърта група се поддържа, че същите са от значение на точното прилагане на закона и за развитието на правото по см. на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата К. Н. Т., в който се сочи, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата с оглед липсата на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно решениe Варненският окръжен съд е потвърдил решение №3122/13.06.2014г. по гражд.дело №4589/2014г. на Варненски районен съд, с което е отхвърлен предявения от [фирма] срещу К. Н. Т. иск за заплащане на неустойка в размер на 13 608 лв. като частична претенция от иск за неустойка за 54 000 лв., дължима за неизпълнение на задължение по чл.22 от Договора, сключен между страните на 14.10.2008г. С обжалваното решение въззивният състав е потвърдил и решение №4436/26.09.2014г., постановено по същото дело, с което е отхвърлена молбата на [фирма] за допълване на решение №3122/13.06.2014г.
В мотивите на въззивното решение е посочено, че съдът е приел за установено, че на 14.10.2008г. между страните по делото е бил сключен договор за предоставяне на консултантска услуга, по силата на който ответницата К. Т. е поела задължението да обслужва дейността на възложителя [фирма], насочена в областта на правото, включително и тази на клиенти на възложителя като предоставя правни консултации, извършва правни и фактически действия, осъществява процесуално представителство според Закона за адвокатурата, срещу възнаграждение в размер на 1 500 лв. месечно /уговорено с допълнително споразумение от 15.10.2008г./. В решението е отразено, че с разпоредбата на чл.22 ал.1 изр.1 от Договора страните са уговорили, че докато консултанта е в договорни отношения с възложителя и в срок от три години след прекратяване на договора, той няма правото да извършва конкурентна на възложителя стопанска дейност, нито да извършва работа по граждански и/или трудов договор за лице, чиято дейност е конкурентна на дейността на възложителя или който е настоящ клиент на възложителя. В изр.1 от чл.22 е посочено, че ако наруши това свое задължение, консултантът е отговорен пред възложителя за действително причинените му вреди, но не по-малко от сбора на три годишни негови заплати. Съдът е приел за установено също, че въз основа на споразумение от 14.08.2009г., договорът е бил прекратен по взаимно съгласие между страните, както и че след прекратяването му адвокат К. Т. е осъществявала процесуално представителство на две дружества, които са били клиенти на възложителя.
На базата на така установената фактическа обстановка, въззивният състав е приел, че процесният договор съдържа елементи както на договор за поръчка, така и на договор за изработка. Тълкувайки клаузата на чл.22 ал.1 от Договора съдът е посочил, че същата съдържа неустоечна клауза за неизпълнение на посочените в същата клауза задължения. Съдът е обосновал правомощието, както на първоинстанционния съд, така и своето като въззивна инстанция, да извърши преценка на действителността на отделните клаузи на договора към момента на неговото сключване. Въззивният състав е приел, че уговорката в чл.22 ал.1 в частта й, забраняваща на консултанта-адвокат в срок до три години след прекратяване на договора да извършва работа по граждански и/или трудов договор, е нищожна, поради противоречието със закона, а именно – поради противоречие с разпоредбите на чл.48 и чл.134 във вр. с чл.56 от Конституцията на РБ. Изложил е мотиви, че с въведената забрана на консултанта-адвокат, по същество се ограничава правото на труд, свързано с осъществяването на придобитата от ответницата адвокатска професия – право което е императивно признато с разпоредбата на чл.48 ал.3 К.. В заключение въззивният съд е посочил, че нищожността на клаузата, забраняваща на ответницата да извършва работа по договор за лице, макар и клиент на възложителя след прекратяване на договорните отношения, обуславя неоснователността на претенцията за неустойка за неизпълнение на посоченото задължение.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед първата група въпроси, поставени от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
1.Длъжен ли е съдът да мотивира решението си?
2.Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?
3.Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?
4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност като част от процеса по формиране на правните изводи?
5.Длъжен ли е съдът да мотивира своето решение, като предостави изрични мотиви за своите правни заключения?
6. В случай на служебна преценка от съда на нищожността на договорна клауза-в цялост или в нейни отделни части, необходимо ли е съдът да даде конкретни аргументи за своите правни изводи?
Посочените въпроси не са значими за изхода на спора по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. Това е така, тъй като в обжалваното решение съдът е изложил мотиви за своите фактически и правни изводи. Съдът се е произнесъл по спора, съобразявайки се с очертаните във въззивната жалба въпроси с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, давайки отговори на релевантните за делото въпроси, обсъждайки доводите и възраженията от страните. Въззивният състав е изложил изчерпателно съображения за правомощията на първоинстанционния съд и на въззивния състав за служебна преценка на действителността на спорната договорна клауза. Обстоятелството, че в преобладаващата си част е налице съвпадение на мотивите на първата и на въззивната инстанция, не означава липса на изложени мотиви от страна на въззивния съд, респективно липса на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора.
Доколкото поставените по-горе въпроси не са значими за конкретното дело, касационният състав не следва да обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация, поради твърдяното от касатора противоречие на изводите на съда с практиката на ВКС, обективирана в посочените в изложението две тълкувателни решения на ВКС и осем решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставените от касатора 2 въпроса в обособената от него втора група въпроси:
7.Приложима ли е разпоредбата на чл.48 от конституцията на РБ и по отношение на гражданските взаимоотношения”?
8.Допустимо ли е консултантски договор, за който се прилагат правилата за договор за поръчка и изработка, възложителят да ограничи изпълнителя да не извършва съответната консултантска дейност за конкретен контрагент на възложителя, за определен или определяем срок, след прекратяване действието на консултантския договор?
И двата въпроса не са обусловили решаващата воля на съда по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като позоваването от съда на конституционната разпоредба на чл.48 ал.3 К. не е обвързано с вида на правоотношението между страните /трудово или гражданско/, а с уговорената в договора забраната за осъществяване на конкретната дейност, покриваща се с адвокатската професия. Както бе посочено по-горе въззивният състав е мотивирал извода, защо в конкретния случай клаузата по чл.22 ал.1 от Договора нарушава правото на ответницата да упражнява професията й на адвокат. Следва да се има предвид, че дейността на адвокатурата е конституционно регламентирана в чл.134 К. и като такава тя се различава от останалите свободни професии. Ето защо поставените въпроси, без отчитане на изводите на съда, свързани с възможността за осъществяване на адвокатската професия, а не по принцип, се явяват общи и неотносими за спора. Липсата на въпроси от значение за изхода на конкретното дело, прави безпредметно разглеждането на сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Отделен е въпросът, че с посочените в изложението десет решения на ВКС, по никакъв начин не се установява наличието на съдебна практика, че разпоредбата на чл.48 ал.3 К. регламентира единствено правоотношения по трудов договор.
Не обуславят допускане на касационно обжалване въпросите, включени от касатора в третата група въпроси по изложението:
9. В случай на служебна преценка от съда на нищожността на договорна клауза – в цялост или в нейни отделни части, необходимо ли е съдът да даде конкретни аргументи за своите правни изводи?
10.В кои случаи неустоечната клауза би могла да се приеме за нищожна?
Първият въпрос е идентичен с въпрос №6 и е коментиран в настоящото определение. Въпросът относно нищожността на неустоечната клауза не е обусловил правните изводи на съда, тъй като въззивният състав е приел, че нищожна е уговорката между страните, забраняваща на ответницата да извършва определена дейност след прекратяване на договора, а не че самата неустойка е нищожна. Исковата претенция по чл.92 ал.1 ЗЗД е приета за неоснователна, поради липсата на правна стойност на поетото задължение, чието изпълнение се обезпечава с уговорената неустойка. В тази връзка посочената от касатора съдебна практика относно обстоятелствата, обуславящи нищожност на договорна неустойка, е неотносима за настоящия спор.
Не са налице общата и допълнителната предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация на въззивното решение и с оглед въпросите от четвъртата група в изложението:
11.Ако съдът констатира и провъзгласи нищожност на част от договорната клауза, това води ли до нищожност на цялата договорна клауза или частта, която не е обявена за нищожна, продължава да бъде валидна между страните по договора?
12. В случай на служебна преценка от съда на нищожността на договорна клауза – в цялост или в нейни отделни части, необходимо ли е съдът да даде конкретни аргументи за своите правни изводи?
Първият въпрос не е значим за спора, тъй като както бе посочено по-горе, съдът е обосновал своя извод за неоснователност на исковата претенция, приемайки, че нищожна е клаузата на чл.22 ал.1 в частта й, забраняваща на ответницата да извършва определена дейност след прекратяване на договора, без да сочи, че самата неустойка е недействителна по чл.26 ал.1 ЗЗД. Отделно следва да се има предвид, че въпросът дали нищожността на част от договорна клауза води до нищожност на друга нейна част, не представлява въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като отговор на този въпрос е даден в чл.26 ал.4 ЗЗД. Въпрос №12 е същият като въпроси №6 и №9 и не следва да бъде отново обсъждан в настоящото определение.
По изложените по-горе съображения настоящият състав намира, че решение №312 от 22.04.2015г., постановено по в.т.д. №2059/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, т.о. не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция в полза на ответницата, тъй като с отговора на исковата молба не се представят доказателства за извършени разходи пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №312 от 22.04.2015г., постановено по в.т.д. №2059/2014г. по описа на Варненски окръжен съд, т.о.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :