О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр. София, 12.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1208/11г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на О. Х. Г., К. И. Г. и Ф. К. Г. от [населено място], както и на Ж. Л. Б. и Д. Х. Б. – С. от [населено място] срещу въззивно решение от 16.06.11г., постановено по гр.д.№ 10476/10г. на Софийския градски съд, ІVа въззивен състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С решение от 30.04.09г. по гр.д.№ 15616/06г. на Софийския районен съд, 49 с-в, е признато за установено на основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./, във вр. с чл.92 ЗС по отношение на О. Х. Г., К. И. Г., Ф. К. Г., Ж. Л. Б., Х. П. Б., Д. Х. Б. и [фирма], че Е. Т. Р., Ц. Н. Р., П. Б. В. и И. А. К. са собственици на апартамент № 6 с площ от 99, 17 кв.м., находящ се на първи етаж от жилищната сграда в УПИ VІІ-150, в кв.10 по плана на [населено място], местност “К. р.”, [улица], заедно с мазе № 14 и 4, 88% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
Със същото решение районният съд е отхвърлил предявения от О. Х. Г., К. И. Г. и Ф. К. Г. против Е. Т. Р., Ц. Н. Р., П. Б. В. и И. А. К. иск по чл.108 ЗС за предаване владението на посочения имот.
С обжалваното решение Софийският градски съд е оставил първоинстанционното решение в сила.
Ответникът Х. П. Б. е починал в хода на въззивното производство и е заместен от своите наследници по закон Ж. Л. Б., Й. Х. Б. и Д. Х. Б. – С..
По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство по първоначалния иск са собственици на посоченото дворно място, като с нот.акт № 196/96г. същите са учредили на [фирма] правото да построи върху него жилищна сграда с един вход, един сутеренен етаж с мазета, партерен етаж с магазини, шест жилищни и два мансардни етажа. На 03.02.99г. е вписана обезпечителна заповед за налагане на възбрана върху процесния апартамент за обезпечаване на бъдещи искове на О. Г., К. Г. и Ф. Г. срещу [фирма], като с нот. акт № 26/01г. това дружество е продало апартамента, изграден в груб строеж, на ответниците Ж. Б. и Х. Б., които с нот.акт № 164/03г. са го прехвърлили на ответницата Д. Б.. С постановление от 25.09.02г. на съдебен изпълнител при СРС жилището е възложено на О. Г., К. Г. и Ф. Г., като преди това сключеният с нот.акт № 196/96г. договор за учредяване на право на строеж в полза на [фирма] е бил развален с три съдебни решения. Сградата, в която се намира апартамент № 6, е била построена в груб строеж през м.VІ. 2005г.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния апартамент е възникнало едва с построяването на цялата сграда в груб строеж и че ответниците не са придобили това право нито по силата на постановлението за възлагане, тъй като към датата на издаването му длъжникът по изпълнението не е притежавал такова право, нито по силата на сключените с нот.актове № 26/01г. и № 164/03г. сделки поради липса на предмет, респ. тяхната нищожност съгласно чл.26, ал.2 ЗЗД. С оглед развалянето на договора за учредяване на суперфиция преди [фирма] да придобие правото на собственост върху имота е прието, че същият по силата на чл.92 ЗС е придобит от собствениците на дворното място.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите О. Г., К. Г. и Ф. Г. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите приложима ли е нормата на чл.181, ал.2 ЗУТ към имот, придобит въз основа на постановление за възлагане на съдия изпълнител от 25.09.02г. като се има предвид, че възбраната върху процесния апартамент е наложена на 03.02.99г. при действието на ЗТСУ, когато не е имало забрана, аналогична на предвидената в чл.181, ал.2 ЗУТ и към момента на нейното налагане имотът е бил изграден в груб строеж в съответствие с одобрения архитектурен проект; като се има предвид, че публичната продан е специфичен способ за придобиване на вещни права, представляващ едностранен властнически акт на съдебния изпълнител, който прехвърля имота на длъжника, независимо от неговата воля, допустимо ли е с решение на съда по иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ да бъдат заличени за в бъдеще породените вещни права от публичната продан без да бъде отменено или обявено за недействително влязлото в сила постановление за възлагане; правилата за недействителност на договорите (чл.26-34 ЗЗД) намират ли приложение по отношение на публичната продан, като се има предвид, че тя не е правна сделка; възможно ли е предметът на публичната продан да бъде негоден или несамостоятелен обект на правото на собственост като се има предвид, че наличието на недвижимия имот е установено и потвърдено от съдебния изпълнител чрез извършването на опис, с който се установява дали имотът е собственост на длъжника, какво е фактическото му състояние, съществуват ли недостатъци и какви са неговите особености; като се има предвид, че постановлението за възлагане на недвижим имот представлява публичен процесуален акт с вещноправно действие и съгласно чл.384, ал.3 ГПК/отм./ може да бъде оспорено по исков път само при нарушаване на чл.379 ГПК/отм./ и при невнасяне на цената, допустимо ли е да бъде оспорена косвено действителността на публичната продан с иск по чл.97 ГПК /отм./ от трето лице, което иска да бъде установено по отношение на купувача (взискател), че то е собственик на имота по силата на съдебно решение за разваляне на договора за учредяване на право на строеж с длъжника. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл и по въпросите за противопоставимостта на решения по искови молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната на взискателя и присъединилите се кредитори и за правните последици от развалянето на договора за учредяване на право на строеж по отношение на трети лица, придобили права преди вписването на исковата молба по чл.88, ал.2 ЗЗД.
Касаторите Ж. Б. и Д. Б. сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: при липсваща изрична дефиниция на понятието “право на строеж” и “обект, изграден в груб строеж”, въведено едва със ЗУТ, какво е неговото съдържание при действието на ЗТСУ и ППЗТСУ и дали обектите, предмет на исковата претенция не са били действително вече изградени в “груб строеж” по смисъла на приложимия закон към момента на изграждането им; какво е приложното поле на разпоредбата на чл.88, ал.2 ЗЗД в настоящия случай предвид обстоятелството, че в предмета на оспорваната сделка е включен, не само процесният имот, изграден в “груб строеж”, но и съответните ид.части от правото на строеж и кой е приложимият закон по отношение на конкретния правен спор – ЗТСУ и ППЗТСУ или ЗУТ относно правните последици на сделките в зависимост от степента на изграждане на процесния имот, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и същевременно са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по жалбите (първоначалните ищци) изразяват становище, че същите не следва да се допускат до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
По жалбата на О. Г., К. Г. и Ф. Г..
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. ОСГТК на ВКС разяснения първото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК би било налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение правен въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
Следователно материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не могат да се отнасят за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай, с оглед приетото от решаващия съд, че към момента на налагане на възбраната и на публичната продан процесният апартамент не е бил годен обект на правото на собственост, респ. че праводателят на касаторите не е притежавал това право върху него и по тази причина не е могъл да го прехвърли, поставените от тях въпроси не обуславят изхода на спора и същите не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.
Наред с това същите се позовават на противоречие на обжалваното решение с определение № 454 по гр.д.№ 4752/08г. на ВКС по чл.288 ГПК, което не формира съдебна практика и е извън приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и на Р № 1274 по гр.д.№ 1071/09г. на ОС -Пловдив, което няма данни е влязло в сила. С представените решения по гр.д.№ 88/10г на ОС -Плевен и по гр.д. № 419/10г. на ОР – Р. (същите са постановени по реда на чл.435 и сл. ГПК и се отнасят за придобити права върху имот от взискател при отпадане правата на длъжника след уважаване на иск по чл.87, ал.3 ЗЗД ) и Р № 219 по гр.д.№ 102/86г. на ВС по приложението на чл.88 ЗЗД са разгледани различни от настоящата хипотези и нямат отношение към обуславящите изхода на настоящия спор правни въпроси.
Във връзка с другото релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени релевантни доводи за наличието на посочените с ТР № 1/09г. ОСГТК, т.4 ГПК предпоставки и същите в случая не са налице.
По жалбата на Ж. Б. и Д. Б..
Както се посочи по-горе, предвид основното съображение на въззивния съд за уважаването на първоначалния иск, че към момента на прехвърлителната сделка, от която касаторите черпят права, техният праводател не е бил собственик на процесния имот, тъй като същият тогава не е бил годен обект на правото на собственост, респ. че сделката е нищожна, поставените в жалбата въпроси също не обуславят изхода на спора и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване (първият поставен въпрос има отношение към правилността на постановеното решение).
Освен това и тези жалбоподатели се позовават на противоречие на атакуваното решение с две определения на ВКС по чл.288 ГПК и на Р № 219 по гр.д. № 102/86г. на ВС и Р № 267 по гр.д. № 1325/02г. на ВКС по приложението на чл. 88, ал.2 ЗЗД (цитираното от тях решение по гр.д. № 3821/05г. на СРС не е приложено към жалбата), за които важи изложеното по предходната жалба. Казаното във връзка с нея се отнася и за релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени.
Предвид изложеното подадените касационни жалби не следва да се допускат до разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 16.06.11г., постановено по гр.д.№ 10476/10г. на Софийския градски съд, ІVа въззивен състав.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: