3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
гр.София, 13.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 11.12.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3661/19 г., за да се произнесе, намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Столична община / СО/ срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №13782/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 4 000 лв./ при претендирани 8 000 лв./ искът на И. И. срещу касатора по чл.49 ЗЗД, за обезщетяване на неимуществени вреди от ухапване на бездомно куче на територията на общината, ведно със законната лихва от деня на увреждането – 21.09.13 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по два правни въпроса от предмета на спора: При предприети мерки от общината по ЗЗЖ може ли да се обоснове извод, че общината е бездействала чрез нейните органи и служебни лица с изолирането на скитащите кучета в определените за целта места? Върху коя от страните в процеса пада тежестта на доказване и какво по характер следва да бъде доказването на безстопанствения характер на кучето?
Намира, че първият от въпросите е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС по сходни дела, а по втория въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на съдилищата, формирана с цитираните първоинстанционни и въззивни решения.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че исковете за обезщетения на вреди, причинени от ухапване на бездомни кучета, са с пр. осн. чл.49 ЗЗД и пасивно отговорна по тях е общината, на територията на която е настъпило ухапването. Отговорността на съответната община следва от възложените й със закон задължения по чл.50,т.2 ЗЗЖ за предприемане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствените кучета, в това число настаняването им в приют – чл.41, ал.1 ЗЗЖ, кастрирането, обезпаразитяването и ваксинирането им – чл.47, ал.1 ЗЗЖ. Възложените на общината със закон действия са фактически и при доказано бездействие на нейните органи и длъжностни лица във връзка с предотвратяване на агресията на бездомните животни, общината носи отговорност за претърпените от пострадалите граждани вреди. Когато общината не предприеме предписаното от закона действие или го предприеме без полагане на дължимата грижа и от това настъпят вреди, общината дължи обезщетение. В случая, според въззивния съд, от представените по делото доказателства – програма за овладяване популацията на безстопанствени кучета на територията на СО за 2012 -2016 г., справки за дейността на приютите за безстопанствени кучета и др., не се установява при условията на пълно и главно доказване изпълнението на задълженията на ответника по чл.40,41,47 и 48 ЗЗЖ. Въззивният съд е приел за установено, че ухапването на ищеца е от безстопанствено куче, като се е позовал на показанията на св. Вл. И. – колега на ищеца, който му оказал първа помощ, житейската логика и опитните правила. Ищецът е доказал механизма на увреждането с главно и пълно доказване / св. показания, медицинска документация за оказана първа помощ и поставена противобясна ваксина, медицинска експертиза/. Ответникът по иска от своя страна не е установил възможен друг източник на увреждането, поради което, в съответствие с данните по делото следва да се приеме, че ухапването е от безстопанствено куче.
Изводите на въззивния съд не противоречат на цитираната от касатора практика на ВКС по първия от поставените въпроси: В случая общината според въззивнния съд не е доказала пълно и главно изпълнението на задълженията си по ЗЗЖ. Затова въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната й отговорност за претърпените от ищеца вреди от ухапването на бездомно куче, както е прието и в цитираните от касатора р. по гр.д. №2045/15 г. на четвърто г.о. и по гр.д. №899/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. Дали от събраните по делото доказателства може да се направи извод за противоправно бездействие на ответника, предпоставящо отговорността му за вредите от станалия инцидент, е въпрос от съществото на спора, по който ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Освен това в други решения на ВКС по подобни дела – напр. по гр.д. №424/09 г. на четвърто г.о., се приема, че когато законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако не го е постигнала чрез създадената от нея организация, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи отговорност. Поради изложеното не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане обжалването на въззивното решение по първия поставен от касатора въпрос.
Подобен на поставения от касатора втори процесуален въпрос е застъпен в практиката на ВКС – ТР №6/13 г. ОСГК. В мотивите към т.1 от това ТР е прието, че доказването на отрицателни фактически твърдения/в случая там – оставането без работа/ може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти/ индиции/, които са основа за доказателствени изводи за отрицателния факт. Съдът в случаи като процесния е длъжен да съобрази естеството на факта, подлежащ на доказване и да се ръководи не само от буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също и от житейската логика и опитните правила – р. по гр.д. №1155/09 г. на четвърто г.о. на ВКС. В съответствие с тази практика първоинстанционният и въззивният съд са приели, че в случая извършването на нападението от безстопанствено куче се установява от доказателствата по делото. Св. Вл. И. е посочил, че по сведения от ищеца той бил нападнат на улицата от бездомно куче и свидетелят потърсил личния си лекар, за да се информира в какъв срок се слага противобясна ваксина; от медицинската документация е видно, че такава е направена на ищеца с четири апликации. Или и по този въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на последователна практика на ВКС изключва основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №13782/18 г. от 14.06.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: