8
гр. д. №3715/2015 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 28
София, 18.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3715/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 484 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 3735/2014 г. Софийски апелативен съд е обезсилил решение № 3360 от 13.04.2014 г. по гр. д. № 7540/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения като евентуален от [фирма] срещу РЗИ-София област, иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху недвижим имот, представляващ УПИ VІ-4, в кв. 414, местността Центъра, с административен адрес [населено място], [улица], както и построената в него стопанска сграда на площ от 77 кв. м.; масивна жилищна сграда застроена на площ от 38 кв. м.; двуетажна масивна жилищна сграда, застроена на площ от 67 кв. м.; триетажна масивна жилищна сграда, застроена на площ от 304 кв. м., като е прекратил производството по делото в тази част.
Със същото решение е потвърдено първоинстанционното в останалата му част, с която е отхвърлен предявения като евентуален ревандикационен иск срещу Регионална здравна инспекция (РИОКОЗ), Софийска област за същия имот.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от третото лице помагач на ищеца Д. [фирма], [населено място] с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулирани четири въпроса, за които се твърди да са разрешени от въззивния съд. Иска се допускане на касационна проверка по въпросите: 1. По силата на Закона за Държавния застрахователен институт одържавени ли са имотите на Учителската взаимоосигурителна и спомагателна каса, в частност държавен ли е имотът, предмет на иска съд, който е бил придобит от Учителската взаимоосигурителна и спомагателна каса, [населено място] през 1940 г. Поддържа се че въпросът се решава противоречиво, което обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка. Сочи се влязло в сила решение по гр. д. № 2539/2004 г. на СГС, ІІ г. о.;
2. Какъв е правния статут на Държавния застрахователен институт (Д.) създаден със закона за Д. като автономно предприятие и отделна юридическа личност със седалище в [населено място] и дали представлява „държавно автономно стопанско предприятие по смисъла на Закона за самоиздръжката на държавните и държавно-автономни стопански предприятие (отм.). Допускане касационна проверка по този въпрос се иска на основание т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК тъй като се твърди, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона.
3. Приложим ли е по отношение на Д. чл. 6 от Закона за самоиздръжката на държавните и държавно-автономни стопански предприятие (отм.) при условие, че преди този закон е приет законът за Държавния застрахователен институт. Този въпрос се определя като общо основание за допускане касационна проверка, тъй като след разрешаването му съдът е формирал решаващия извод, че предоставеното имущество на Д. запазва статута си на държавна собственост, а не става собственост на предприятието, независимо от това дали е юридическо лице или е неперсонифицирано.
4. Освободен ли е ответникът по иск по чл. 108 ЗС от задължението по чл. 131, ал. 3 ГПК поради обстоятелството, че с представените от него след срока за отговор доказателства се цели установяване на факти, които не са част от предмета на доказване, но за които той носи доказателствената тежест. Допускането на касационна проверка по този процесуален въпрос се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК като се твърди, че той е разрешен в противоречие с възприетото по т. д. № 950/2009 г. на ТК, ІІ т. о. относно това за кои факти носи доказателствена тежест ищецът по иск по чл. 108 ЗС и какви факти следва да установи ответника по този иск, който упражнява фактическа власт върху имота. Твърди се, че в случай ответникът е следвало да установи само правното основание, на което упражнява фактическа власт върху имота чрез втория ответник РИОКОС, на когото го е предоставил за ползване на основание договор за наем, но не и факта на правоприемството между УВСК и С.. Като е допуснал доказателства за установяване на този факт, съдът е нарушил съдопроизводствените правила.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд за да се произнесе взе предвид следното:
За да отхвърли като неоснователен предявения от [фирма], [населено място] срещу РИОКОС – София област ревандикационен иск за описания поземлен имот и построените в него сгради, съдът е приел за установено, че ищецът не се легитимира като собственик на имота на основание договор за продажба от 14.12.2007 г., сключен с продавач Застрахователно акционерно дружество „Д.” (ЗАД Д.), което понастоящем е [фирма], тъй като праводателят не е бил носител на това право и договорът не е породил транслативно действие. При сключването на договора продавачът Д. АД се е легитимирало като собственик на имота с констативен нот. акт № 172/2004 г., с който е бил признат за собственик на имота на основание чл. 6 от ЗДЗИ и Указа за застрахователните и взаимоспомагателни каси и фондове от 1950 г.
Ответникът Синдиката на българските учителите, [населено място] е противопоставил възражение, че е носител на правото на собственост върху имота на основание сключен от Учителска взаимоосигурителна и спомагателна каса, [населено място] договор за покупко-продажба от 28.12.1940 г. (нот. акт № 166 по н. д. № 4503/1940 г.) и настъпилото правоприемство. Поддържал е, че имотът не е бил одържавяван на основание чл. 6 ЗДЗИ, както и че е собственик на имота на: … „общо основание и съдебно решение, по гр. д. № 2530/2004 г. на СГС, което е влязло в сила на 09.04.2008 г., когато с решение от същата дата по гр. д. № 1329/2007 г. ВКС го е оставил в сила”.
От фактическа страна е установено, че при сключването на договора, от които ищецът черпи права, продавачът Д. АД се е легитимирало като собственик на имота с констативен нот. акт № 172/2004 г., с който е бил признат за собственик на имота на основание чл. 6 от ЗДЗИ и Указа за застрахователните и взаимоспомагателни каси и фондове от 1950 г.
Първоинстанционният съд е обсъдил приетото в представеното решение по гр. д. № 2530/2004 г. на СГС. Констатирал, че то е постановено по предявен от С. срещу Държавата, СО-район С. и РИОКОС ревандикационен иск за двуетажна къща със застроена площ от 372 кв. м., построена в парцел с площ от 908 кв. м. с административен адрес [населено място], [улица]. В мотивите на решението е прието, че правото на собственост върху спорния имот е било придобито от Учителска взаимоосигурителна и спомагателна каса, [населено място] на основание договор за покупко-продажба от 28.12.1940 г., за който е съставен нот. акт № 166 по н. д. № 4503/1940 г. Съгласно ПМС № 2187 от 27.07.1950 г. на държавните учреждения и предприятия, както и на народните съвети и жилищните фондове към тях, посочени в списък към постановлението, са били предадени 88 недвижими имота, като спорният е описан под № 12 и е бил предоставен на Министерство на народното здраве за използването му като болница. На основание на същото постановление е бил съставен акт за държавна собственост за същия имот № 3366 от 7.08.1950 г. В мотивите на решението съдът е обсъдил Устава на просветния съюз от 1938 г. според чл. 5 на който Просветния съюз е единственото професионално сдружение по ведомството на народното просвещение. Проследил е извършените промени на съюз и въз основа на решение от 5.12.1993 г. по ф. д. № 17119/1993 г. на СГС – Ф. отделение е приел, че регистрираното с решението сдружение с нестопанска цел Синдикат на българските учители е правоприемник на Съюза на българските учители, Съюза на работниците по просветата в България, Профсъюза на работниците по просветата и печата, Просветния съюз, Българския учителски съюз, на фондовете на тези организации и на Учителската взаимоосигурителна и спомагателна каса, Посмъртния фонд на учителите и служителите и др.
Проследявайки нормативната уредба в мотивите на това решение е формиран извод, че имотът, придобит от Учителската взаимососигурителна и спомагателна каса, не е преминал в собственост на Д. на основание чл. 6 от ЗДЗИ от 1946 г. Макар и немотивиран този извод е изведен от забележката към чл. 6 ЗДЗИ, която повелява: „ Относно малките застрахователни сдружения (посмъртни и пенсионни фондове и каси, включително съществуващите по силата на особени закони) прилагането на чл. 6 се отлага временно и те продължават да действуват под надзора на Държавния застрахователен институт, докато М. съвет по доклад на института, постанови да бъдат включени и те в него.” В изпълнение на закона през 1950 г. е приет Указ за взаимоспомагателните и застрахователните фондове, обн. в ДВ бр. 197 от 21.08.1950 г. Съгласно чл. 9 от Указа всички каси, фондове и сдружения, имащи застрахователен характер, преминават изцяло към Д.. Чл. 10 от него повелява, че недвижимите имущества на ведомствените и професионални каси, доколкото не служат за покриване на техните резерви и няма да бъдат необходими при преобразуване на застраховките за покриване на евентуалните недоимъци, се предават безвъзмездно на професионалните съюзи, за почивка на работниците и служителите или за други цели на съюзите.
Прието е и това, че имотът не е бил необходим за покриване на недоимъци и на това основание не е предаден на Д..
От това е направен извод, че професионалната организация не е загубила правото на собственост върху описания имот, а след преобразуването й в Съюз на учителите в България, е преминало в неговата имуществена сфера.
С тези правни изводи е уважен иска на С. по отношение на ответниците Държавата и СО-район С. в установителната му част, а по отношение на РИОКОС и в осъдителната му.
Районният съд е приел, че формираната сила на пресъдено нещо с това решение и по разгледания въпрос се разпростира и по отношение на Д., който правен субект не е бил конституиран като страна по делото. Обосновал е идентичността на страните в разрешения и в настоящия спор с това, че [фирма], конституиран като трето лице помагач в настоящото производство, се легитимира като собственик на имота като правоприемник на Д., а Д. като държавно дружество е получило само правото на оперативно управление, което се установява от акт за държавна собственост № 4729/1952 г. Изразил е становище, че доколкото в основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право, силата на пресъдено нещо на посоченото решение следва да се разпростре и по отношение на целия процесен недвижим имот. Така е приел, че на основание чл. 226, ал. 1 и 3 ГПК със силата на пресъдено нещо е прието, че собствеността върху имота никога не е преминавала в Д.. Тъй като констативният нот. акт, от който праводателя на ищеца черпи права, е издаден по време на процеса по цитираното гр. дело, то той е непротивопоставим на страните в процеса.
Приел е и това, че имотът не е бил включен в капитала на приватизираното дружество Д. по данни от представения правен анализ на актуалното му състояние, поради което и на това основание – чл. 17а ЗППДОП(отм.) не е преминал в собственост на правотаделя на ищеца.
Обосновавайки така, че ищецът не е се легитимира като собственик на имота, тъй като праводателят му не е бил носител на това право, е отхвърлил ревандикационния иск по отношение на двамата ответници.
Въззивният съд е обезсилил решението в частта, с която е бил уважен иска на С. срещу РЗИ –София област по съображения, че искът срещу този ответник е бил нередовен поради невнасяне на държавна такса. Потвърдил е решението в останалата част като е възприел извода на първоинстанционния съд, че праводателя на ищеца не е бил собственик на имота към датата на сключване на договора за продажба.
Намерил е за основателен доводът, че Д. не е бил страна по гр. д. № 2530/2004 г. на СГС, не е бил частен правоприемник на Държавата, която е била ответник по делото, поради което не е обвързан от силата на пресъдено нещо, формирана с това решение. Извършил е проверка за материалноправната легитимация на ищеца и е достигнал до идентичен извод. Позовавайки се на чл. 6 от ЗДЗИ е приел, че на това основание е извършено одържавяване на имущество, включително и на това на Учителската взаимноосигурителна и спомагателна каса, в резултат от което имотът е станал собственост на държавата, а не на Д., на когото е бил предоставен по силата на закона. В следващия абзац, позовавайки се на Постановление № 2187 на МС от 27.07.1950 г., е направил извод, че по силата на този акт не е извършено отчуждаване или одържавяване на имоти, а е предприето действие, извършено от държавата като титуляр на имуществото, поради което реституцията на основание чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ е настъпила не в полза на Д., а в полза на правоприемника на Учителската взаимоосигурителна и спомагателна каса, ответник по иска.
За несъществено е намерил процесуалното нарушение представяне на доказателства със становището от 8.04.2013 г., тъй като с тях се цели установяване на правоприемство между Учителската взаимоосигурителна и спомагателна каса и главния ответник, което не съставлява част от предмета на доказване. Приел е, че предмет на изследване по предявените искове е само дали ищецът е носител на правото на собственост. Посочил е, че е налице съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен главния иск.
Първият въпрос не обуславя общо основани за допускане касационна проверка на въззивното решение по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Съдът е приел, че на основание чл. 6 ЗДЗИ имотът не е станал собственост на Д.. Този извод е законосъобразен. Аргумент за това е забележката към нормата, с която е отложено прилагането на чл. 6, ал.1 ЗДЗИ по отношение на малките застрахователни сдружения (посмъртни и пенсионни фондове и каси, включително съществуващите по силата на особени закони). Част от имота – двуетажната сграда, е бил отнет от Учителската взаимоосигурителна и спомагателна каса не по установения ред – с ПМС 2187 от 27.07.1950 г. за предаване за стопанисване на 88 недвижими имота на държавните учреждения и предприятия, както и на народните съвети и жилищните фондове към тях, посочени в списък към постановлението, в т. 12 от който е и двуетажната сграда, построена в имота на Учителската каса. Останалата част от имота – дворното място и построените в него две други сгради съответно на площ от 17 и 77 кв. м. са останали собственост на Учителската каса, а след реорганизирането й на Синдиката на българските учители (С.).
Обоснован от фактите по делото е изводът, че на основание чл. 3, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 2 в редакцията след изменението й с ДВ бр. 107 от 1997 г., двуетажната сграда е възстановена на С.. По делото не се установява правно основание, на което да е включена в имуществото на Д., от което е правилно е прието, че касаторът не е бил носител на правото на собственост върху имота, към датата на сключване на договора за продажбата му в полза на ищеца по иска [фирма].
Вторият и третият въпроси за това дали създадената със ЗДЗИ организация, която извършва нестопанска дейност, представлява автономно предприятие и прилага ли се по отношение на нея чл. 6 от Закона за самоиздръжката на държавните и държавно-автономните стопански предприятие, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обосновали решаващите изводи на съда. Изводът на съда, че Д. е автономно предприятие по смисъла на Закона за самоиздръжката на автономните предприятия е незаконосъобразен. Д. е създаден по разпореждане на закона като организация с нестопанска дейност (учреждение в широкия смисъл на думата) с имуществото на прекратените застрахователни дружества, сдружения, фондове и каси. Работело е на стопанска сметка, поради което има белезите и на стопанска организация. Наред с това е било овластено да осъществява определени властнически функции. Това му особено положение е наложило и особеното му регламентиране извършено със Закона за Д. от 1969 г. Този му статут е налагал неприлагането по отношение на него на някои общи нормативни актове.
Тъй като тези въпроси не са обусловили решаващия извод на съда относно това дали касаторът е бил носител на правото на собственост върху спорния имот към момента на сключване на договора за продажба с ищеца, те не обуславят общото основание за допускане касационна проверка по тях.
Поставеният като четвърти процесуален въпрос също не може да бъде определен като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационна проверка. К. твърди, че той е разрешен в противоречие със формирана задължителна практика на ВКС в решение № 152 от 13.09.2011 г. по т. д. № 950/2009 г. на ВКС,ТК, ІІ отд., в което е прието, че за уважаване на ревандикационния иск е необходимо да се установи, че ищецът е собственик на имота, че ответникът го владее и това владение е без основание. Ищецът следва да докаже правото си на собственост и това, че ответникът владее без основание спорния имот. Ответникът следва да докаже основанието да упражнява фактическа власт върху него. Ако ответникът оспорва активната легитимация на ищеца, той следва да формулира възражения за това и да ги подкрепи с доказателства.
Въззивният съд е изградил крайния извод за неоснователност на иска върху приетото за установено, че ищецът не е доказал да е носител на спорното право.
В производството по ревандикационен иск това е първият фактически и правен въпрос, който подлежи на доказване и разрешаване. На следващо място, когато ответникът твърди, че упражнява фактическа власт върху имота на правно основание, съдът следва да се произнесе и по това възражение. Доколкото от този въпрос не е изведен решаващият извод на съда, наведеното процесуалното нарушение не основание за допускане касационна проверка по него. Наред с това от книжата по делото се установява, че ответникът С. в отговора на исковата молба е поискал да се приложи гр. д. № 6885/1994 г. на СРС като е заявил, че иска да се ползва както от силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение, така и от доказателствата по делото. С определение от 06.04.2012 г. постановено на основание чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът е допуснал поисканите от страните доказателства и с писмо от 10.04.2012 г. е изискал и приложил поисканото гр. д. С. е представил писмени доказателства за правоприемството и в изпълнение на дадената му от съда възможност по повод становището по иска на конституираното трето лице помагач и представените от него доказателства. Третото лице помагач разполага с процесуалните права на главните страни, с които се подготвя решението, без правото да извършва действия, които представляват разпореждане с иска или с предмета на спора. То е упражнило правото си да вземе становище по иска и да ангажира доказателства, поради което при спазване принципа на равнопоставеност на страните, съдът е дал възможност на ответниците по иска да вземат становище по това на третото лице. От така извършените процесуални действия не се установява нарушение на съдопроизводствените правила, които да са се отразили на решаващите изводи на съда, поради което и този въпрос не съставлява основание за допускане касационна проверка на въззивното решение.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответника по касация Синдиката на българските учители направените от него разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установен с договор за правна помощ от 01.06.2015 г. сключен с адв. Т. М., възлизащи на сумата 5000.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 484 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 3735/2014 г. Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. [фирма], [населено място] да заплати на Синдиката на българските учители, ГР. София, [улица] сумата 5000.00 (пет хиляди) лева, разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: