О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 28
София, 24.01.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ИРИНА ПЕТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 3021 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „УниКредит Булбанк” АД срещу решение № 186/27.04.2018 г. по в.гр.д. № 150/2018 г. на Плевенски окръжен съд /ПлОС/ в частта, с която е потвърдено решение № 1600/20.10.2016 г. по гр.д. № 6219/2015 г. на Плевенски районен съд /ПлРС/, уважаващо осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД на Б. И.–В. и В. В. срещу банката за сумата от 5718.50 лв. – част от цялото вземане в размер на 11000 лв., представляваща надплатена сума за възнаградителни лихви за периода от 03.12.2010 г. до 15.11.2015 г. по договор за банков ипотечен кредит № 103/06.08.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2015 г. до окончателното изплащане.
Касаторът поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.3 и ал.2 ГПК.
Ответниците по жалбата и ищци по делото Б. И.–В. и В. В. оспорват допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор. От тях е постъпила насрещна касационна жалба, срещу решение № 186/27.04.2018 г. по в.гр.д. № 150/2018 г. на ПлОС в частта, с която е потвърдено решение № 1600/20.10.2016 г. по гр.д. № 6219/2015 г. на ПлРС за отхвърляне предявения от тях против банката иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.146 ал.1 вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на т.9.4. от Раздел ІІІ на Общите условия по Договор за банков ипотечен кредит № 103/06.08.2008 г. и са връчени на ищците на 02.12.2015 г.
Ответникът по насрещната касационна жалба и по делото – „УниКредит Булбанк” АД, оспорва допускането й и същата по същество в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 т.1, т.3 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1, т.3 и ал.2 ГПК, поради следните съображения:
Делото е образувано пред ПлРС по обективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.146 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП и по чл.55 ал.1 пр.1-во ЗЗД от Б. И. И.–В. и В. Ц. В. против „Уникредит Булбанк” АД – гр. София.
ПлРС е отхвърлил като за неоснователен иска с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.146 ал.1 вр. чл.143 ЗЗП за обявяване нищожността на клауза т.9.4 от Общите условия към договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 103/ 06.08.2008 г., като неравноправна по смисъла на чл.143 т.9 и т.12 ЗЗП. Уважил е иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане като недължимо платена сума в размер на 5718,50 лв. /част от цяло вземане в размер на 11000 лв./ за възнаградителна лихва за периода от 01.01.2009 г. до 15.11.2015 г. по процесния договор за банков ипотечен кредит.
За да потвърди първоистанционното решение, /при повторно разглеждане след отменително решение на постановеното първоначално решение на ПлОС с решение на ВКС от 12.02.2018 г./ и след извършен собствен анализ на събраните доказателства и доводите на страните, ПлОС е приел по иска по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.146 ал.1 вр. чл.143 ЗЗП, че с клаузата на т.9.4 от Общите условия по никакъв начин не се внася промяна в начина на определяне на годишния лихвен процент, уговорен с договора за кредит между страните, а именно посредством двата посочени в договора компонента – базов лихвен индекс EURIBOR и фиксирана надбавка, респективно не се налага потребителите да приемат нови клаузи. Приел е, че не е налице неравноправност на тази клауза на основание чл.143 т.9 ЗЗП. Не са налице и основанията, предвидени в чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП, с оглед твърденията на ищците, че клаузата дава възможност на банката едностранно да определя размера на лихвения процент, тъй като с клаузата е предвидена единствено автоматична промяна на годишния лихвен процент само в случай, че настъпи промяна в базовия индекс EURIBOR и то ако тази промяна се изразява в нарастване или намаляване на този индекс поне с 0.25 процентни пункта. В този смисъл едностранното изменение на лихвения процент е свързано единствено с промени в базовия индекс, на които промени никоя от страните по договора не разполага с възможност да влияе. За да потвърди решението на ПлРС по иска по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД, по отношение на исковата претенция за връщане на сумата от 5718.50 лв., ПлОС се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от което е установено, че събраните през процесния период – 01.01.2009 г. до 15.11.2015 г. договорни лихви са в общ размер на 13357.11 евро, като лихвата, начислявана всеки месец върху остатъчната главница, е определяна въз основа съответните стойности на базовия лихвен индекс EURIBOR, договорената фиксирана надбавка от 3.720% и премия, която варира от 1 до 4%. Въвеждането на такава премия като компонент за определяне на годишния лихвен процент по кредитите е осъществено, съгласно заключението, въз основа решения на УС на ответната банка. Същевременно за целия процесен период дължимата възнаградителна лихва, определена съобразно клаузите на договора за ипотечен кредит между страните, т.е. без включената едностранно от банката премия като компонент за определяне на годишния лихвен процент, е в размер на 6907.82 евро с левова равностойност 13510.52 лв., при което разликата между погасените и дължимите лихви е в размер на 6449.29 евро, с левова равностойност 12613.71 лв. При тези доказателства ПлОС е приел, че начисляването и събирането на възнаградителна лихва от страна на банката над размера на действително дължимата, съгласно уговореното между страните, е осъществено без да е налице правно основание за това и подлежи на връщане.
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1.1/ Може ли съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи?; 1.2/ Приложими ли са разрешенията, дадени в ТР № 4 от 29.04.2015г. на ВКС по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГТК, спрямо исковете, произтичащи от извъндоговорно основание, като напр. неоснователно обогатяване? Може ли съдът служебно да превалутира предявеният иск по какъв ред следва да се определи валутния еквивалент в този случай?; 1.3/ Следва ли съдът да търси действителната воля на страните по договор и въз основа на какви обстоятелства тя се извежда? Допустимо ли е съдът да изменя волята на страните, установена в договора и имаща силата на закон по силата на чл. 20а ЗЗД?”. Касаторът се е позовал на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като цитира и прилага решение № 81/7.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на І т.о. на ВКС. Същевременно се позовава е на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК -„очевидна неправилност”.
Допускането на касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл.288 ГПК вр. чл.280 ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за разрешаване на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК, на основание чл.280 ал.2 ГПК – когато решението е недопустимо или очевидно неправилно. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /мотиви към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
Посочените в т.1.1 и т.1.2 от изложението въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост. Присъждането на претендирана сума в български лева вместо в уговорена, респективно дължима чуждестранна валута не води до недопустимост на решението. Дори когато съдът служебно, какъвто не е настоящият случай, присъжда вземане във валута не се нарушява диспозитивното начало /чл.6 ал.2 ГПК/, защото не се променя предмета на делото – не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца и този принцип е възприет още в ТР № 2/1997 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените в закона случаи. В хипотезата на платена сума при първоначална липса на основание /чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД/ ищецът има право да получи връщане на даденото, т.е. сумата във валутата, в която е дадена. В настоящия случай претенцията по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД е предявена в лева, видно от приложения погасителен план уговорените по кредита погасителни вноски за главницата и лихвата са в евро, като левовата равностойност на платеното в евро от кредитополучателите е дадена в заключението на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза, изчислило платеното в левовата равностойност на дължимите в евро вноски и лихва по счетоводните записвания на самата банка, тези левови стойности съответстват на направени изчисления съгласно официалния курс на лева към еврото, фиксиран в чл.29 ЗБНБ и това заключение не е оспорено от страните. Доколкото липсва основание да се приеме наличие на данни за очевидна недопустимост на въззивното решение, няма основание разрешението на тези въпроси да се приеме и за постановено в противоречие било с ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, било с цитираното решение на ВКС № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., което е по обективно неидентичен казус – допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
По въпроса за начина на тълкуване на договорите /т.1.3/ с цел установяване действителната воля на страните практиката на ВКС е категорична – при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат са искали да постигнат, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С така установената практика ПлОС се е съобразил, поради което няма основание да се приеме противоречие със същата.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280 ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, какъвто настоящият случай не е. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотеците на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на „УниКредит Булбанк” АД не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1,т.3 и ал.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ПлОС в обжалваната му част.
По насрещната касационна жалба на Б. И.–В. и В. В.: С оглед недопускането до разглеждане в касационно производство на първоначалната касационна жалба на „УниКредит Булбанк” АД и предвид разпоредбата на чл.287 ал.4 ГПК, не следва да бъде извършена преценка за допускане на касационен контрол на въззивното решение в частта, предмет на подадената от Б. И.–В. и В. В. насрещна касационна жалба.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.3 ГПК, ответната страна по касационната жалба на „УниКредит Булбанк” АД има право на разноски за настоящото производство, които са своевременно поискани и доказани по размер. Настоящият състав намира за основателно направеното от касатора възражение по чл.78 ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното като разноски адвокатското възнаграждение. Възнаграждението от 800 лв. е прекомерно спрямо фактическата и правна сложност на производството, във връзка с което е уговорено и като се има предвид, че осъществената от процесуалния представител на ищците Б. И.–В. и В. В. защита се изчерпва с изготвяне и подаване на отговор на касационна жалба, възнаграждението следва да бъде намалено на основание чл.78 ал.5 ГПК до предвидения в чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 186/27.04.2018 г. по в.гр.д. № 150/2018 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1600/20.10.2016 г. по гр.д. № 6219/2015 г. на Плевенски районен съд, уважаващо осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД на Б. И.–В. и В. В. срещу „УниКредит Булбанк” АД за сумата от 5718.50 лв. – част от цялото вземане в размер на 11000 лв., представляваща надплатена сума за възнаградителни лихви за периода от 03.12.2010 г. до 15.11.2015 г. по договор за банков ипотечен кредит № 103/06.08.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2015 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк” АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на Б. И.–В., ЕГН [ЕГН] и В. В., ЕГН [ЕГН] сумата 500 /петстотин/ лв. разноски по делото за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.