7
Определение на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
[населено място], 14.04. 2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 2271 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С определение на Софийски градски съд, ВК, ІV-г с-в, № 290/02.01.2014 г. по ч.гр.д. № 12050/2013 г., е потвърдено решение от 18.04.2013 г. на Софийския районен съд, 24 с-в, постановено по гр.д. № 18532/2007 г., в частта му, имаща характер на определение, с която са оставени без разглеждане като недопустими предявените от Н. М. Н. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу В. А. В., Н. П. К., А. И. М. и Д. И. М., всички от [населено място], за солидарното им осъждане за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 100 лв., частично предявени от пълния размер от 800 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деликта – 15.01.2007 г. до окончателното изплащане и по отношение на тези ответници е прекратено производството по делото като процесуално недопустимо.
Недоволен от въззивното определение на СГС е частният жалбоподател Н. М. Н. от [населено място], който чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК-Р., го обжалва в срок като счита, че същото е неправилно и моли да бъде отменено като незаконосъобразно и делото върнато на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по спора. Прави искане на основание чл. 47 Х., чл. 6, ал. 1 К. и чл. 278, ал. 1, пр. второ ГПК производството по частната жалба да бъде разгледано в открито съдебно заседание с участие на страните. На основание чл. 267, ал. 3 от Договора за функциониране на ЕС и чл. 269, ал. 3 ГПК прави искане да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването на чл. 47 Х. по въпросите: 1) допуска ли правната норма на чл. 47, ал. 1 и 2 Х. възможност националният съд на държавата-членка да отказва правосъдие и да прекратява съдебното производство, насочено срещу деликвентите – физически лица; 2) правната норма на чл. 47, ал. 2 Х. задължава ли държавата да „осигури ефективни правни средства за защита пред съд” за извършените от физически лица – деликвенти деликти срещу известен политик с проевропейски и евроатлантически разбирания и известен борец против мафията и корупцията в България, включително чл. 47, ал. 1 Х. задължава ли държавите-членки да провеждат публичен и справедлив процес срещу деликвентите – физически лица от независим и безпристрастен съд и да присъждат справедливо обезщетение на пострадалия за причинените му имуществени и неимуществени вреди; 3) допускат ли правните норми на чл. 20 и чл. 21 Х. държавите-членки да извършват дискриминация на гражданите си като поставят определена категория деликвенти извън закона и над закона и ги правят недосегаеми и неотговорни за извършените от тях деликти, с които нанасят огромни и непоправими вреди на граждани на ЕС; 4) допуска ли правната норма на чл. 47, ал. 1 Х. държавата-членка да откаже да осигури „ефикасни средства за защита пред съд” и да откаже да проведе съдебен процес за извършените от конкретни деликвенти деликти с мотив, че съществува правна норма на вътрешното право, която поставя определена категория деликвенти „над закона” и ги прави „недосегаеми” и „неотговорни” за извършените от тях деликти, с които са причинени огромни и непоправими вреди на граждани на ЕС; 5) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 Х. българските съдебни състави да вписват в съдебните актове „фактически обстоятелства”, които не само, че не отговарят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото; 6) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 Х. българските съдебни състави да изопачават твърденията на ищеца, визирани в исковата молба, и да вписват в съдебните актове от името на ищеца твърдения, които са съвсем различни от изложените в исковата молба, които да ползват като „псевдомотиви” да извършат неправомерен „отказ от правосъдие”; 7) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 Х., българските съдебни състави да вписват като твърдение, че правят конкретни неверни изводи от съвкупната преценка на представените по делото доказателства, въпреки че по делото не са представени и не са приемани никакви доказателства по установения от закона ред; 8) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 Х. въззивният съд да извършва непрекъснат тормоз над адвокатите, процесуални представители на ищеца, чрез налагане на неправомерни глоби и писане на „доноси” до ръководството на адвокатската колегия; 9) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес” по смисъла на чл. 47 Х. обстоятелството, че българският съд изцяло е мотивирал неправомерния си „отказ от правосъдие” единствено с невярното писмено изявление на главния деликвент, което своевременно е оспорено от ищцовата страна.
В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че постановеното въззивно определение е в грубо противоречие с практиката на ВКС като въззивния съд ползва като мотив незаконосъбразно твърдението за липсата на процесуалноправна легитимация на ответниците – физически лица, за да прекрати противозаконно гражданското производство: 1) това е въпрос по основателността на иска и по него съдът следва да се произнесе в решението си, след като проведе публичен процес – противоречие с две решения на ВКС и едно на ВС; 2) дали ответниците – физически лица притежават функционален имунитет е материалноправен въпрос, а не процесуалноправен и по него съдът следва да се произнесе с решението си след събирането на всички относими към предмета на делото доказателства – противоречие с решение на ВКС; 3) съдебният състав игнорира основните доказателства по делото и изцяло изопачава и извращава предмета на исковата молба и съдържащите се в нея фактически и правни твърдения, като очевидно е, че вместо независим арбитър се изживява като „адвокат” на ответниците-деликвенти – сочат се две решения на ВКС; 4) всички твърдения на съдебния състав са изцяло немотивирани и се състоят единствено от „голи декларации”, в които съдебният състав съвсем голословно и немотивирано твърди, че приема конкретни твърдени от него положения за установени или неустановени – сочат се едно решение на ВКС и три на ВС; налице е противоречие на обжалваното определение с други съдебни актове както на СГС, така и на други съдилища: 5) съвсем ясно и подробно СГС е анализирал аналогичен казус и е обосновал, че функционалният имунитет по смисъла на чл. 132 К. не може да избави от гражданска отговорност ответник, който е извършил „лични виновни действия” – сочат се две определения на СГС; 6) относно задължението на съда да се произнесе с решение по всяка искова молба, с която е сезиран и за разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на ответниците – сочат се две определения на СГС и едно на ВАС; 7) относно задълженията на националния съд, произтичащи от чл. 47 Х. и чл. 6, ал. 1 К. за провеждане на публичен процес – сочи се определение на окръжен съд; 8) налице са достатъчно на брой съдебни решения (респективно – определения) на СГС, в които добросъвестни съдии са преодолели огромния натиск на мафиотската структура инфилтрирала и покровителстваща ответницата М. и съучастниците й, а включително и престъпните и неправомерни опити за въздействие на самата ответница върху съдебните състави, както в настоящото дело, и са постановени изключително правомерни съдебни решения в съответствие със задълженията на държавата, залегнали в чл. 47 Х. и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 К. – сочи се определение на СГС; налице са материалноправни и процесуалноправни въпроси от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 9) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е спазил разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на всички конституирани ответници; 10) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният състав не е спазил разликата между процесуалната легитимация и материално-правната легитимация на всички конституирани ответници и практическото прилагане на тези правни фигури в конкретното съдебно дело и допустимо ли е извършването на неправомерен „отказ от правосъдие” с аргументи, които се отнасят до материално – правната легитимация на част от ответниците; 11) въпросът дали предпоставките за прилагане, респективно за неприлагане на дискриминационна и защитна правна норма на „функционалния имунитет”, е въпрос относно основателността на иска или относно неговата допустимост и представлява ли касационно отменително основание фактът, че неправомерно е прекратено съдебното производство като са ползвани мотиви, отнасящи се до основателността на предявения иск; 12) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че както първоинстанционният, така и въззивният съд базират своето решение на неверни твърдения относно статута на ответника З. А. З., за което няма събрани никакви доказателства по делото по законоустановения в чл. 148 ГПК ред; 13) представлява ли касационно отменително основание да се постанови недопустим „отказ от правосъдие” посредством неправомерно прекратяване на съдебното производство с твърдения, които изцяло противоречат на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, и дори не се съдържат в никой от приложените по делото документи – дори не са събрани по делото по реда на ГПК, а и не са верни; 14) представлява ли касационно отменително основание факта, че въззивният състав неправомерно е прекратил съдебното производство като се е позовал на неверни „умозаключения” по „теория на вероятностите”, а не на събрани по реда на чл. 148 ГПК доказателства; 15) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че първоинстанционният съд си е позволил при грубо нарушение на императивната правна норма на чл. 148 ГПК, чл. 47 Х. и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 К. само по неправомерно контакти между съдия-докладчика и представители на ответниците, без участието на ищеца, да се събират „псевдо доказателства”; 16) допустимо ли е с мотива за прилагане на „функционален имунитет” да се нарушава чл. 6, ал. 1 К. и чл. 47 Х. и да се лишава ищецът от исконното му право на публичен съдебен процес и на „ефективни правни средства на защита пред съд” и визираните нарушения представляват ли касационно отменително основание; 17) допустимо ли е предварително да се прилага правната норма на чл. 132 от Конституцията на РБ за реализиране защитната функция на функционалния имунитет, без да са събрани по предвидения в ГПК ред доказателства дали са налице законоустановените предпоставки и дали не са налице законоустановените пречки за прилагането на тази правна норма и визираното правонарушение представлява ли касационно отменително основание; 18) длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа и примат на правото на Европейския съюз, да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и 2 Х. и провеждането на „публичен” и „справедлив” процес от „независим и безпристрастен съд” за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди от деликвента З. А. З. и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание; 19) правните норми на правото на Европейският съюз и в частност правната норма на чл. 47 Х. в съответствие с принципа на примат на правото на Европейския съюз дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат, и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание; 20) при противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 К., и българското национално право длъжен ли е българският съд да изпълни задълженията, поети от Българската държава по международния договор по ратифицирането на К. и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание; 21) правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл. 13 К. дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание. Следва да се отбележи, че лицето З. А. З., посочено като деликвент-ответник в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, не е сред ответниците в настоящото производство. Представят се множество съдебни актове.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима като подадена срещу въззивно определение, с което е потвърдено прекратително решение на първоинстанционния съд в частта му, имаща характер на определение.
Ответниците по частната жалба В. А. В., Н. П. К., А. И. М. и Д. И. М., всички от [населено място], не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД от частния жалбоподател срещу ответниците-физически лица са процесуално недопустими, поради липса на пасивна процесуална легитимация, тъй като ответниците в качеството си на магистрати са граждански неотговорни предвид разпоредбата на чл. 132, ал. 1 К., предвиждаща функционален имунитет на магистратите, който се проявява в гражданската и наказателната им неотговорност за служебните им действия и постановените от тях актове по делата и преписките, освен ако е извършено умишлено престъпление. Позовава се на задължителна съдебна практика, според която гражданската неотговорност на магистратите по чл. 132, ал. 1 К. е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу тези лица за вреди от техни служебни действия и от постановени от тях актове.
Искането за разглеждане на частната жалба в открито съдебно заседание с участие на страните е неоснователно. Не е налице причина да се пристъпи към изключението, дадено в чл. 278, ал. 1, изр. второ ГПК, тъй като от една страна не се налага събирането на доказателства или извършването на процесуални действия, а от друга – аргументите на частния жалбоподател са изложени повече от пространно както в частната касационна жалба, така и в изложението към нея, поради което не може да се приеме, че разглеждането на жалбата в закрито съдебно заседание отново, според твърденията на частния жалбоподател, може да доведе до недоразумение или до накърняване на негови граждански права и законни интереси. Освен това не се сочи какви допълнителни многобройни писмени и гласни доказателства ще представи жалбоподателят в откритото съдебно заседание, за да се прецени относимостта им към спора, с оглед на което да се пристъпи към посоченото изключение.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение в настоящия си състав приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Частният жалбоподател сочи всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Представената частна касационна жалба и изложението към нея не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да ангажира отговор на съда по основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалвания съдебен акт.
В разглеждания случай даденото разрешение от въззивния съд е, че гражданската неотговорност на магистратите по чл. 132, ал. 1 К. е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу тези лица за вреди от техни служебни действия и от постановени от тях актове.
Независимо от изключително големия брой поставени въпроси, нито един от тях не отговаря на изискванията за посочване на общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят вместо това е концентрирал усилията си да твърди най-общо, че действията на съда от една страна са «отказ от правосъдие», а от друга – че е налице нарушение на общностното право. Какво е „отказ от правосъдие” може да се прецени от мотивите, дадени от Пленума на ВС в определение № 2 от 5 февруари 1991 г. по гр.д. № 2/90 г. – отказ от правосъдие е налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се произнесе по образувано пред него производство. В случая съвсем произволно се твърди, че е налице подобен порок, тъй като несъгласието на частния жалбоподател с изводите на съда за липсата на пасивна процесуална легитимация по предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, не отговарят на посочените характеристики за твърдения порок. В тази насока частният жалбоподател дава четири твърдения, като нито едно от тях не представлява по естеството си поставен правен въпрос съобразно критериите, дадени в посоченото ТР. Така например се твърди, че въпросът за материалноправната легитимация е въпрос по основателността на иска и по него съдът следва да се произнесе с решението си, функционалният имунитет е материалноправен, а не процесуалноправен въпрос и по него съдът следва да се произнесе с решението си, съдът се изживява като «адвокат» на ответниците и грубо изопачава и извращава предмета на исковата молба и съдържащите се в нея правни и фактически твърдения, съображенията на съдебния състав са голословни и немотивирани. Тези твърдения по естеството си са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, а не основания за допустимост на касационното обжалване. Още повече, че по правния въпрос дали функционалният имунитет на ответник – физическо лице следва да се преценява с оглед допустимостта на претенция по чл. 45 ЗЗД спрямо него за осъществени действия в служебно качество, е налице задължителна съдебна практика, цитирана и съобразена от въззивния съд в обжалваното определение.
По твърдението за наличие на основането по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване частният жалбоподател сочи четири твърдения и отново те не са съобразени с изискванията за поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на който ВКС да може да даде отговор. Разрешението на съд, че функционалният имунитет по смисъла на чл. 132 К. не може да избави от гражданска отговорност ответник, който е извършил „лични виновни действия”, освен че не съставлява правен въпрос, няма относимост към основния довод на съда в процесния случай – гражданската неотговорност на магистратите по чл. 132, ал. 1 К. е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу тези лица за вреди от техни служебни действия и от постановени от тях актове, но не и когато се касае за лични виновни действия. Твърди се, че съобразно чл. 47 Х. и чл. 6, ал. 1 К. националният съд е задължен да проведе публичен процес. Това твърдение, дори и да е поставено като правен въпрос, не е обвързано с правилото на чл. 130 ГПК, според който съдът прави проверка за допустимостта на иска и връща исковата молба, ако искът е процесуално недопустим, без изобщо да се осъществяват други процесуални действия. Наличието дори на огромен брой съдебни актове на въззивен съд (които са правомерни според частния жалбоподател), независимо от твърдяното въздействие на ответниците върху съдебните състави, не мотивира допустимост на предявените искове в противоречие с изводите на въззивния съд. С оглед посочените изводи отново съобразяването на съответната съдебна практика е ненужно.
По твърдението за наличие на основането по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване частният жалбоподател посочва множество твърдения по това основание за допускане на касационното обжалване. В тази част на изложението си частният жалбоподател е приел, че следва да постави въпроси за това дали определени обстоятелства представляват касационно отменително основание. Отговорът на подобен правен въпрос би имал значение за тълкуването на института на касационните отменителни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не е въпрос, свързан с основанията, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така явно е, че могат да бъдат преценявани (при касационното производство – едва след допускането на касационното обжалване) в контекста на чл. 281 ГПК следните обстоятелства: въззивният съдебен състав не е направил разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на ответник по иска, въззивният съд е извършил „отказ от правосъдие”, неправомерно е прекратено съдебното производство като недопустимо при съобразяване на мотиви за основателността на предявения иск, съдът основава изводите си на неверни твърдения за статута на ответник без съответни доказателства, неправомерно е прекратено съдебното производство в противоречие с фактическите твърдения в исковата молба, въззивният съд е прекратил производството по неосновани на събрани по чл. 148 ГПК доказателства съображения, въззивният съд е отказал публичен съдебен процес и ефективни правни средства на защита пред съд във връзка с мотива за прилагане на функционален имунитет, въззивният съд не е провел публичен и справедлив процес по смисъла на чл. 47, ал. 1 и 2 Х. за визирани нарушения, съдът е приложил правила на националното право в противоречие общностното право, съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 6, ал. 1 и чл. 13 К., съдът е пренебрегнал чл. 5, ал. 2 К.. Всички изложени под формата на въпроси твърдения по-горе, макар фрагментарно да се отнасят към мотивите на обжалваното въззивно определение, нямат отношение към основния довод за недопустимост на предявените искове по отношение на ответниците – физически лица със статут на магистрати. Извън посоченото следва още да се допълни, че по въпроса за това дали предпоставките за прилагане, респективно за неприлагане, на дискриминационна и защитна правна норма на „функционалния имунитет”, е въпрос относно допустимостта на исковете, както е приел въззивният съд, съобразявайки се със задължителната съдебна практика. А въпросът за това длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост и примат на правото на Европейския съюз да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и 2 Х. и провеждането на „публичен” и „справедлив” процес от „независим и безпристрастен съд” за причинените огромни неимуществени вреди от деликвентите – ответници по исковете по чл. 45 ЗЗД, както беше пояснено по-горе, следва да се съобразяват в контекста на правилото на чл. 130 ГПК.
На последно място, следва да се отклони искането на частния жалбоподател на основание чл. 629, ал. 3 ГПК да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването на чл. 47 Х., тъй като тълкуването на сочената от частния жалбоподател разпоредба не е от значение за правилното решаване на делото от българския съд. Така например по първия поставен въпрос в противоречие със заявеното от частния жалбоподател не е отказано правосъдие и не е прекратено съдебното производство, насочено срещу самата държава-членка. По втория поставен въпрос и по втората част на третия въпрос не е поискано тълкуването на съда на правилото на чл. 130 ГПК във връзка с разпоредбата на чл. 47, ал. 2 Х.. По първата част на третия въпрос не се посочва задължена ли е държавата да „осигури ефективни правни средства за защита пред съд” за извършените от физически лица – деликвенти деликти срещу известен политик с проевропейски и евроатлантически разбирания и известен борец против мафията и корупцията в България в случай на констатирана от съда недопустимост на предявените искове срещу ответниците физически лица със статут на магистрати. По останалите въпроси не се поставя питане за приложението на чл. 132 К. и евентуалното му противоречие с чл. 20 и 21 Х., а твърдението за вписване в съдебните актове „фактически обстоятелства”, които не само, че не отговарят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото, не представлява питане за тълкуване на противоречие на национална правна норма с правило от общностното право.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 290/02.01.2014 г. по ч.гр.д. № 12050/2013 г. на Софийски градски съд, ВК, ІV-г с-в, по частна касационна жалба с вх. № 9434 от 28.01.2014 г. на Н. М. Н. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: