2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
гр. София, 14 юни 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1704 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото Й. А. А. и А. В. А. срещу определение № 574/10.01.2018 г., постановено по частно гр. дело № 16758/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). Касаторите обжалват въззивното определение в частта, с която, като е оставена частично без уважение частната им жалба, т.е. като е потвърдено частично определение № 163173/04.07.2017 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 11179/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), двамата жалбоподатели са осъдени да заплатят на ответника [фирма] сумата 720 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото.
В частната касационна жалба се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваната част от въззивното определение; към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
В отговора на частната касационна жалба ответникът излага доводи и съображения за процесуална недопустимост на същата, че няма основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира частната касационна жалба за процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. Възраженията на ответника за процесуална недопустимост на жалбата поради необжалваемост на въззивното определение, са неоснователни. Съгласно трайно установената практика на ВКС, въззивните определения, постановени по частни жалби срещу първоинстанционни определения, постановени по реда на чл. 248 от ГПК (за изменение или за допълване в частта относно разноските по делото на първоинстанционното решение или на определението за прекратяване на производството), подлежат на касационно обжалване съгласно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, както вече е посочено по-горе. Съгласно разпоредбите на чл. 274, ал. 4, във вр. с чл. 280, ал. 3 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, критерий за това дали конкретно такова въззивно определение подлежи на касационно обжалване, е не размерът на претендираните или на присъдените разноски по делото, а това дали въззивното решение, което е или би било постановено по делото, подлежи на касационно обжалване – според цената на предявения иск. В случая жалбоподателите са предявили по делото срещу ответната банка два обективно кумулативно съединени установителни иска за обявяване за нищожни на две клаузи от договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, регламентиращи съответно – методологията за увеличаване на лихвата върху редовен дълг по кредита и методологията за определяне дължимостта на наказателната лихва по кредита. Също съгласно трайно установената практика на ВКС, тези искове са неоценяеми, поради което въззивното решение, което би било постановено по тях, а следователно и – обжалваното въззивно определение, подлежат на касационно обжалване, тъй като не е налице никоя от хипотезите на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира и че касационното обжалване на атакуваната част от въззивното определение следва да се допусне, но разгледана по същество частната касационна жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:
В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустимо ли е на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК в тежест на ищеца съдът да постави дължимост на адвокатско възнаграждение в полза на ответника в случаите, когато плащането му е извършено от ответника след постановяване на определението за прекратяване; 2) относно правото на ответника да му се присъдят по делото разноски за адвокатско възнаграждение, които са сторени от него след десезиране на съда по спора, и конкретно – след заявено от ищеца по делото искане за оттегляне на целия иск; 3) задължен ли е съдът да изложи мотиви по чл. 236, ал. 2 от ГПК, обосновавайки своите фактически констатации и правен извод в постановения съдебен акт; и конкретно – защо след като приема, че е дължимо минималното възнаграждение за адвокат по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., съдът определя дължимо адвокатско възнаграждение в по-голям размер от минималния по същата наредба; 4) как следва да се определят и присъждат разноски при обективно и субективно кумулативно съединени неоценяеми искове; 5) задължен ли е съдът да съобрази факта, че страната, претендираща и имаща право на разноски, е сторила разноски за адвокат, регистриран по ЗДДС, в случаите когато съдът намалява техния първоначален размер и приема и определя за дължимо адвокатско възнаграждение в минималния размер по чл. 7, ал. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М.; и 6) при ангажиране отговорността за разноски, следва ли страната, която ги претендира, да докаже, че те са относими и са направени именно по делото, по което се претендират. По отношение на четвъртия правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на останалите правни въпроси навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първите два въпроса – с определение № 66/07.04.2017 г. по ч. гр. дело № 49/2017 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 703/13.10.2014 г. по ч. търг. дело № 2472/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС и определение № 455/12.11.2010 г. по ч. гр. дело № 405/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС; третия въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 166/15.07.2013 г. по гр. дело № 1285/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 241/17.10.2012 г. по гр. дело № 850/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС; петия въпрос – с определение № 30/12.01.2018 г. по ч. търг. дело № 1998/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и определение № 29/12.01.2018 г. по ч. търг. дело № 1997/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; и шестия въпрос – с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите навеждат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържат, че са очевидно неправилни мотивите на въззивния съд, във връзка с които в изложението са формулирани третият, четвъртият и петият въпрос.
Обстоятелствата по делото са следните: С разпореждане от 06.03.2017 г. първоинстанционният съд е разпоредил на ответника да се изпратят преписи от исковата молба и приложенията ?. Жалбоподателите-ищци са оттеглили исковата си молба с молба, която са изпратили по пощата на 07.03.2017 г., получена и заведена в СРС на 08.03.2017 г. С определение № 58651/10.03.2017 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото на основание чл. 232 от ГПК. Преписите от исковата молба и приложенията ? са връчени на ответника на 14.03.2017 г. и на 16.03.2017 г. той е депозирал по делото отговор на исковата молба, с който е претендирал и присъждане на разноски в размер 2 436 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, като с отговора и с уточнителна молба, подадена на следващия ден 17.03.2017 г., е представил доказателства за заплащането му, както и списък на разноските. Съобщението с преписа от определението за прекратяването на производството е връчен на ответника на 23.03.2017 г. и с молба, подадена по пощата на 27.03.2017 г., получена и заведена в СРС на 28.03.2017 г., ответникът е поискал допълване на определението чрез присъждане на вече претендираните разноски. С посоченото и по-горе определение № 163173/04.07.2017 г. първоинстанционният съд е допълнил по реда на чл. 248 от ГПК определението си за прекратяването на производството, като е осъдил жалбоподателите-ищци да заплатят на ответника, претендираните от последния разноски, но в размер 2 000 лв., като е уважил направеното от жалбоподателите възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на разноските поради прекомерност на адвокатското възнаграждение.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил валидно сезиран с искане за присъждане на разноските, още с отговора на исковата молба, но не се е произнесъл по това искане с определението си за прекратяване на производството, поради което за ответника се е открила възможността да иска допълване на прекратителното определение в частта за разноските; приел е и че молбата на ответника е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК. Тъй като производството по делото е прекратено поради оттегляне на исковете, СГС е споделил извода на СРС, че ответникът има право на разноските на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. В тази връзка въззивният съд е приел и че макар прекратителното определение да е било постановено на 10.03.2017 г. и едва след това ответникът да е подал отговора на исковата молба – на 14.03.2017 г. (вярната дата е 16.03.2017 г.) и да е направил разноските за адвокат – на 16.03.2017 г., то, тъй като той е узнал за прекратяването едва на 23.03.2017 г. – след като е ангажирал адвоката и му е платил възнаграждението, той има право на тези направени от него разноски до този момент на узнаването. Също в тази връзка са изложени и съображения, че за да възникне правото на ответника за разноски, е достатъчно те да са направени след възникване на процесуалното му правоотношение със съда и преди узнаването за прекратяването на същото; че с връчването на преписа от исковата молба, за ответника се открива възможността да търси и възложи правна помощ за изготвяне на отговора, както и да уговори и плати възнаграждение; че от момента, в който ответникът направи разноските във връзка с висящото съдебно производство, за него възниква възможността да ги търси от насрещната страна по реда на чл. 78 от ГПК, като в хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК тези разноски следва да са направени до момента, в който ответникът е узнал за прекратяването на делото. За тези свои изводи и съображения въззивният съд изрично се е позовал на определение № 90/21.02.2017 г. по ч. гр. дело № 4625/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 437/05.07.2013 г. по ч. гр. дело № 3885/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието именно същото – че при прекратяване на производството по делото ответникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, стига те да са направени във връзка с образуваното срещу него производство – след получаването на преписа от исковата молба и преди той да е узнал за прекратяването на производството. Същото е прието и в определение № 745/19.11.2015 г. по ч. гр. дело № 5032/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, посочено от ответника в отговора на частната касационна жалба. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС изцяло споделя тази практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК, като я намира за правилна – при точно приложение на правната норма (предвид и изключително подробните разяснения, дадени с определение № 90/21.02.2017 г. по ч. гр. дело № 4625/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Посочените от касаторите – във връзка с първите два формулирани от тях правни въпроса в изложението им, определение № 66/07.04.2017 г. по ч. гр. дело № 49/2017 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 703/13.10.2014 г. по ч. търг. дело № 2472/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС и определение № 455/12.11.2010 г. по ч. гр. дело № 405/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, в които е прието, че ответникът има право на разноски по чл. 78, ал. 4 от ГПК, ако ги е направил преди прекратяването на производството по делото, съставляват неотносима към разглеждания случай практика на ВКС, тъй като в тези определения не е обсъждано същественото по настоящото дело обстоятелство – моментът на узнаването от ответника за прекратяването на производството (това обстоятелство не е било и релевантно за казусите, разгледани с тези три определения, поради което не е налице и противоречие в практиката на ВКС по смисъла на чл. 292 от ГПК). Като не са включили и във формулировката на първите два въпроса това съществено по настоящото дело обстоятелство, обсъдено от въззивния съд в мотивите към обжалваното определение, жалбоподателите и некоректно са поставили в изложението си тези два въпроса. По изложените съображения съдът намира, че по тях касационното обжалване не следва да се допуска, респ. – намира за неоснователни оплакванията в частната касационна жалба за неправилност на цитираните по-горе правни съображения и изводи на въззивния съд по приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК.
В съответствие с горните принципни съображения, по-натам в мотивите си СГС е приел за установено, че ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 2 436 лв. с включен ДДС във връзка с настоящото производство – по първоинстанционното гр. дело № 11179/2017 г. на СРС, 36-ти с-в. Въззивният съд е приел за установено това обстоятелство, след като подробно е обсъдил поотделно и в съвкупност, представените от ответника доказателства – рамков договор, възлагателен протокол, фактура и извлечения от банкови сметки. Установил е, че във фактурата е посочено, че тя се издава за дело срещу [фирма], което не е страна по настоящото дело, но е приел, че непрецизното изписване във фактурата на това дружество – като ответник, вместо като длъжник на ответната банка по кредита, не може да обоснове извод, че плащането на възнаграждението от 2 436 лв. не е било с основание представителството на ответника по първоинстанционното дело. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че предмет на делото са процесните клаузи от договора за ипотека за обезпечение на кредита, предоставен на [фирма], както и че във възлагателния протокол за процесуалното представителство изрично е посочено, че представителството се възлага именно по първоинстанционното гр. дело № 11179/2017 г. на СРС, 36-ти с-в, като във фактурата и във възлагателния протокол са посочени един и същи кредитен контракт № 952LТОС11088001 и едно и също възнаграждение за адвокат в размер 2 436 лв. с включен ДДС. При така установените обстоятелства, съдът е приел, че обсъдени в съвкупност доказателствата удостоверяват, че представената фактура № [ЕГН] е издадена именно във връзка с първоинстанционното гр. дело № 11179/2017 г. на СРС, 36-ти с-в, като е намерил за неоснователни доводите в обратен смисъл на касаторите-ищци. В подкрепа на този извод СГС е посочил и обстоятелството, че по делото не е установено (няма и конкретни твърдения) да има друго заведено дело между ответната банка и [фирма], и то да е било основанието за издаването на фактурата, удостоверяваща плащането на адвокатското възнаграждение.
На следващо място въззивният съд също (както и СРС) е намерил за частично основателно, направеното от жалбоподателите-ищци възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, заплатени от ответника. В тази връзка съдът е съобразил, че предмет на делото са били два установителни иска за нищожност на две отделни клаузи от процесния договор, т.е. – неоценяеми искове, като е приел, че правната и фактическа сложност на делото до момента, в който то е било висящо, не е била особено голяма, поради което е приел, че е приложимо минималното възнаграждение за адвокат по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., т.е. – сумата от общо 600 лв. без ДДС. СГС е съобразил също, че наредбата е приложима за всички адвокати, независимо дали са регистрирани по ЗДДС и съответно – дали начисляват ДДС или не, поради което посочените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения са такива без ДДС и съобразно тях се изследва уговореното и платено такова от страната, но без ДДС. Въззивният съд е приел също, че по делото не се спори, а и се установява от представените фактура и възлагателен протокол, че ангажираният от ответника адвокат е регистриран по ЗДДС, както и че ДДС е начислен и платен, предвид което съдът е формирал и крайния си извод, че ответникът има право на разноски от общо 720 лв. с включен ДДС.
С последните си правни съображения и изводи въззивният съд е разрешил петия формулиран от касаторите правен въпрос, в противоречие с посоченото от тях определение № 30/12.01.2018 г. по ч. търг. дело № 1998/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в което е прието, че за определяне на минималния размер на възнаграждението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗА и чл. 7, ал. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., е без значение обстоятелството, дали действително заплатеното възнаграждение е с или без ДДС, тъй като основанието за заплащане на разноски, намалени до минималния размер по наредбата, не е договорът за правна помощ, а разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 38 от ЗАдв.
При така установеното противоречие, касационното обжалване на атакуваната от касаторите-ищци част от въззивното определение следва да се допусне по петия правен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 – in fine от ГПК (с другото посочено в тази връзка определение № 29/12.01.2018 г. по ч. търг. дело № 1997/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС не е допуснато касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което това определение не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – in fine от ГПК).
Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира за правилно разрешението на въпроса, възприето в обжалваното въззивно определение, а именно – че когато намалява на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗАдв (а не чл. 38, както неправилно е посочено в определението на ВКС) разноските за адвокатско възнаграждение, заплатени от страна по делото на адвокат, регистриран по ЗДДС, съдът трябва да вземе предвид това обстоятелство и следва да начисли ДДС, включително когато намалява размера до минималния такъв, установен с разпоредбите на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М.. Това разрешение на въпроса ясно следва от изричната разпоредба на § 2а от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М. (съгласно която за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях ДДС, а за регистрираните дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС), която разпоредба е съобразена от своя страна, както с разпоредбите на ЗДДС, към които препраща, така и с делегиращите разпоредби на чл. 36 от ЗАдв, към които препраща чл. 78, ал. 5 от ГПК. Това разрешение на въпроса е в съответствие и с разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съвсем отделен е въпросът, че съгласно споделяната и от настоящия съдебен състав, осъвременена и вече трайно установяваща се съдебна практика, включително на ВКС, основана на практиката на С., разноските за заплатено адвокатско възнаграждение могат да бъдат намалени на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗАдв, и под минималния размер, установен с разпоредбите на подзаконовия нормативен акт – Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М.. В случая, обаче, касаторите нито са формулирали такъв правен въпрос, нито са навели оплакване за неправилност в тази насока, нито пък тази осъвременена съдебна практика е приложима в случая – с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, която е дала основание на въззивния съд да приложи минималния размер по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., но не дава основание за намаляване под него.
По горните съображения – предвид и възприетото разрешение на петия формулиран от жалбоподателите правен въпрос, неоснователни са и свързаните с него техни оплаквания за неправилност (още по-малко – очевидна такава) поради нарушение на чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗАдв и с чл. 7 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., на мотивите и съображенията на въззивния съд, предвид които той е включил ДДС в размера на дължимите от касаторите-ищци на ответника разноски за заплатеното от него адвокатско възнаграждение.
Неоснователни са и останалите оплаквания на жалбоподателите за неправилност на атакуваната част от въззивното определение, респ. – няма основание касационното обжалване да се допуска по формулираните във връзка с тях, трети, четвърти и шести правен въпрос в изложението им.
Видно и от самите мотиви към обжалваното въззивно определение, цитирани по-горе, те са пълни, ясни, обосновани и вътрешно непротиворечиви, поради което въззивният съд нито е разрешил третия формулиран от касаторите правен въпрос в противоречие с някой от актовете на ВКС, посочени във връзка с него, нито е допуснал съществено нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, каквото неоснователно оплакване за неправилност се поддържа от жалбоподателите. От съдържанието на самата им частна касационна жалба е очевидно, че и за самите тях е ясно, че при разглеждането на възражението им по чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗАдв, съобразявайки, че те са предявили по делото два обективно кумулативно съединени неоценяеми иска за нищожност на две различни клаузи от процесния договор, въззивният съд (макар и изрично да не я е посочил, но тя е посочена в частните жалби на касаторите) е приложил разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М. (съгласно която минималното възнаграждение за неоценяеми искове, извън посочените в т. 1, т. 2 и т. 3, е 300 лв.), предвид което е приел, че общият минимален размер е 600 лв. без ДДС, респ. – 720 лв. с включен ДДС. Поради това и втората част от третия правен въпрос (подвъпроса – защо, след като е приел, че е дължимо в минималния размер, съдът е определил дължимо адвокатско възнаграждение в по-голям размер от минималния), също е некоректно формулиран от страна на касаторите.
Неоснователно в тази връзка последните поддържат, че четвъртият формулиран от тях правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В съдебната практика (включително на ВКС) никога не е имало съмнение, че при обективно кумулативно съединяване както на оценяеми искове (това се сочи и от самите жалбоподатели), така и на неоценяеми искове, разноски по делото се дължат и се присъждат съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК, макар и общо, но за всеки един от исковете, включително – при намаляване на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗАдв на разноските за заплатеното адвокатско възнаграждение, включително – до размера на минималното такова, установено с разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., което пределно ясно следва и от самите тези разпоредби, включително – от приложимата в случая разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 4 от наредбата. По изложените съображения, неоснователни са и оплакванията на касаторите за неправилност поради нарушение на закона и необоснованост на крайните изводи на въззивния съд, че дължимите от тях разноски са в размер 600 лв. без ДДС, респ. – 720 лв. с включен ДДС.
Както вече беше посочено, фактическите констатации и правните изводи на СГС относно това, че ответникът е договорил и е заплатил за защитата му по делото пред първата инстанция адвокатско възнаграждение в размер 2 436 лв., са базирани на подробното обсъждане както поотделно, така и в съвкупност на всички представени в тази връзка доказателство по делото. Поради това, неоснователни са и оплакванията на жалбоподателите за необоснованост и на тези изводи на въззивния съд, както и доводите им, че шестият формулиран от тях правен въпрос бил разрешен в противоречие с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието и разяснено, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е доказала по делото, че е заплатила възнаграждението – нищо различно не е прието от въззивния съд.
В заключение – въззивното определение е правилно в обжалваната от касаторите-ищци част, поради което следва да се остави в сила.
Предвид този изход на делото и пред настоящата инстанция, няма основание в полза на жалбоподателите, респ. – на техния пълномощник-адвокат (чл. 38 от ЗАдв), да се присъждат разноски за частното въззивно и частното касационно производство, каквито те претендират с частната касационна жалба и с последваща молба с вх. № 4900/16.05.2018 г. Ответникът не е направил пред настоящата инстанция претенция за присъждане на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 574/10.01.2018 г., постановено по частно гр. дело № 16758/2017 г. на С. градски съд, – в частта, с която Й. А. А. и А. В. А. са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 720 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 574/10.01.2018 г., постановено по частно гр. дело № 16758/2017 г. на С. градски съд, – в същата – обжалваната част, с която Й. А. А. и А. В. А. са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 720 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: