7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
С., 19.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 797/ 2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ТБ [фирма] – [населено място] срещу Решение № 86 от 12.V.2011 г. по гр.д. № 135/ 2011 г. на Окръжен съд – Видин, с което е отменено Решение № 13 от 30.ХІІ.2010 г. по гр.д. № 2280/ 2009 г. на Видински районен съд, с което е отхвърлен искът на [фирма] – [населено място] срещу ТБ [фирма] – [населено място] за 21 001 лв. -обезщетение за имуществени вреди и е постановено друго, с което ТБ [фирма] – [населено място] е осъдена да плати на [фирма] – [населено място] сумата 21 001 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди от клона в [населено място], изразяващи се в изплащане на суми за периода 6.ХІІ.2005 – 28.ХІІ.2007 г., без знанието на титуляра на сметка [банкова сметка], със законната лихва от 12.ХІ.2009 г. и за сумата 5000 лв. – изтекли лихви, с оплакване за недопустимост и неправилност. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено по недопустим иск, като претенцията е преклудирана поради изтичане на срока, в който може да бъде предявена – страните имат договор за разплащателна сметка от 5.ХІІ.2005 г., в отношенията им се прилагат чл. 426 и сл. (отм.) ТЗ, ищецът е могъл в двуседмичен срок от своевременно получаване на уведомлението за извършване на банковите операции да ги оспори, което не е сторил, и към датата на предявяване на иска срокът по чл. 428 (отм.) ТЗ е изтекъл. Жалбоподателят сочи, че ищецът претендира вреди, изразяващи се в теглене в брой на суми без знанието и съгласието на титуляра на сметката, допуснато от служители на банката, а с обжалваното решение ответникът е осъден за причинени вреди от факти, каквито ищецът не твърди – платени суми без знанието на титуляра, и съдът недопустимо е приел, че вредите са причинени от клона на банката в [населено място], докато ищецът е поддържал, че вредите са причинени от физическите лица, на които банката е възложила работа. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, и в Изложение относно основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК сочи, че решението е недопустимо, което обосновава с изложеното в касационната жалба.
По искането по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК жалбоподателят счита, че по въпроса: следва ли да се ангажира отговорността по чл. 49 ЗЗД на банката за дейност на неин клон, а не на нейни служители, когато те не са действали виновно и противоправно, и не са причинили вреда на ищеца, решението противоречи на практиката на ВКС -ППлВС№7/29.ХІ.1958 г., Р.на ОСГК на ВС№131/1.ХІ.1967 г. по гр.д.№ 99/1967 г., Р.№1433/ 15.ХІІ.2008 г. по гр.д.№5030/2007 г., Р.№1809/7.ХІІ.1999 г. по гр.д. №654/1999 г., Р.№1546/20.VІІІ.2003 г. по гр.д.№1302/2002 г., Р.№70/ 16.VІІ.2009 г. по гр.д.№ 5691/2007 г., Р.№946/27.VІІІ.1993 г. по гр.д. №1622/1992 г., всички на ВКС, в които е прието, че може да се реализира отговорността по чл. 49 ЗЗД само при виновни и противоправни действия на работници и служители на лицето, възложило работата, а не от действия на негово поделение или клон. Жалбоподателят поддържа, че в случая не е доказан елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД – претърпяна вреда – като от доказателствата, приложени в НОХД № 747/2010 г. на В. – икономическа експертиза – и в изслушаната по делото съдебно – икономическа експертиза, се установява, че ищецът през процесния период не е водил касова книга, не е съставял приходни ордери, затова не може да се установи колко от средствата са постъпвали в касата му и колко не, сумите, теглени от разплащателната сметка на ищеца, са внасяни на ръка в касата на търговеца и ако те не бяха внесени, М. Т., оправомощено от него с договора за управление лице – щеше да бъде съдена за присвояване, а не за съставяне на неистински документи. Жалбоподателят излага подробни съображения за липса на вина у негови работници и служители и прави оплакване, че решението, с което не са изложени мотиви относно вината, е необосновано и незаконосъобразно поради нарушение на чл. 49 ЗЗД, а и М. Т., на която сумите са изплащани, е оправомощено с договора за управление лице – следователно служителите на банката, са извършвали плащанията на такова лице, и със знанието, съгласието и нареждането на титуляра Е. Б., осъществявали са операциите в съгласие с Наредба №3/29.ІХ.2005 г., за което Е. Б. не е претендирала срещу банката за липса на парични средства и причинени вреди. Жалбоподателят по въпроса: срокът на погасителната давност за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, включително за изтекли лихви, тече ли от датата на увреждане, поддържа, че е решен в противоречие с Р. на ОСГК на ВС №2/25.І.1974 г. по гр.д.№ 101/1973 г. По въпроса: нищожна ли е търговска сделка, за която, като условие за валидност по закон е предвидена писмена форма, ако от поведението на страните е видно, че са изпълнявали задълженията си по нея и не са оспорили действителността й, жалбоподателят излага, че решението противоречи на постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 293 ал. 3 ТЗ:Р.№903/9.VІІ.2003 г. по гр.д.№120/2003 г., Р.№529/ 14.Х.2008 г. по т.д.№240/2008 г., Р.№71/ 22.VІ.2009 г. по т.д.№ 11/ 2009 г. Като поддържа, че Искане от 5.ХІІ.2005 г. на ищеца за откриване на разплащателна сметка, прието от банката, съставлява двустранно изявление на страните и се прилага чл. 301 ТЗ и че писмената форма на договора, като условие за действителност, е спазена, съгласно чл. 293 ал. 4 ТЗ, жалбоподателят обсъжда доказателствата по делото и прави извод, че страните са обвързани с договор за разплащателна сметка, затова по него се уреждат отношенията им, а не по чл. 49 ЗЗД. По въпроса: задължителна ли е присъдата на наказателния съд за гражданския съд, който разглежда иска по чл. 49 ЗЗД, жалбоподателят счита, че въззивният съд не е зачел задължителната сила на споразумението по НОХД № 747/2010 г. на В., което е в противоречие с ППлВС №7/1959 г. и съдът е нарушил чл. 300 ГПК. На основание чл. 280 ал.1 ГПК иска да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че въззивното решение е постановено в съответствие със съдебната практика по изложените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, които са уважени, и че цената на първия от тях не е до 10 000 лв., на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима срещу решението по иска по чл. 49 ЗЗД с цена 20 001 лв., подадена е в срок и е редовна. Касационната жалба е недопустима срещу решението по иска за обезщетение за забавено плащане с правно основание чл. 86 ал.1 ЗЗД, с цена 5000 лв. и в тази част следва да се остави без разглеждане.
Съгласно т. 1 от ТР №1 от 19.ІІ.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, Върховният касационен съд, при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен да го допусне до касация, като преценката на валидността и допустимостта на решението, съдът извършва с решението по същество на касационната жалба. Обжалваното решение не е недопустимо. По твърдението на жалбоподателя, че решениeто е постановено по недопустим иск – предявен след изтичане на срока по чл. 428 (отм.) ТЗ, като извършените през 2006 – 2007 г. банкови операции въз основа на сключения от страните на 5.ХІІ.2005 г. Договор за разплащателна сметка, ищецът не е оспорил в двуседмичен срок от получаване на уведомлението за извършването им. Оплакването е неоснователно, тъй като искът е предявен и разгледан не на договорно основание, а на основание чл. 49 ЗЗД, а и повдигнатият от жалбоподателят въпрос (ако беше основателен), би имал значение за неоснователността на иска, с оглед одобряване на извършените банкови операции, а не за допустимостта му. По твърдението на жалбоподателя за недопустимост на решението, като постановено въз основа на факти, каквито ищецът не е поддържал – с решението е присъдено обезщетение за вреди от платени суми без знанието на титуляра, причинени от клона на банката в [населено място], а ищецът е претендирал вреди от платени суми без знанието и съгласието на титуляра, допуснато от физическите лица, на които банката е възложила работа. Оплакването е неоснователно. Предметът на делото се индивидуализира с посочване основанието на иска (обстоятелствата, от които произтича претендираното материално право) и петитума, включително вида на търсената защита и с оглед изложените от ищеца факти и обстоятелства, въз основа на които поддържа, че ответникът му е причинил имуществени вреди, за които търси обезщетение, въззивният съд не е уважил иск, основан на факти, каквито ищецът не е изложил, нито е постановил решението си по искане (петитум), какъвто ищецът не е заявил. Спорното право за претендирано обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца, се съдържа в заявения петитум, на който съответства постановеното от въззивния съд решение, затова същото не е недопустимо, като постановено по непредявен иск.
По искането за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280 ал. 1 ГПК в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 49 ЗЗД. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че по въпроса налице ли са основанията за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, решението противоречи на посочената съдебна практика. Дали са налице елементите от фактически състав на чл. 49 ЗЗД, които ищецът следва да докаже, като вината само се предполага до доказване на противното, което доказване е в тежест на ответника, се преценява по конкретното дело с оглед събраните доказателства и след обсъждане доводите и възраженията на страните. Както излага и жалбоподателят, въпросите за доказване на елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД и за изложени от въззивния съд съображения налице ли е или липсва вина у служители на ответника, са въпроси, които са от значение за правилността и обосноваността на решението и изведените от жалбоподателя оплаквания, са за неправилност и необоснованост на решението по чл. 281 т. 3 ГПК, а не са основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Ако въззивният съд е уважил иск по чл. 49 ЗЗД, без да са налице противоправни действия от служители на банката, извършили плащане от разплащателна сметка на ищеца не по нареждане или с предварително съгласие на титуляра до размера и при условията, поставени от него, съответно плащане на трето неупълномощено от титуляра лице, което следва да докаже овластяването си с изрично пълномощно и без банката да изиска спесимен на подписа (на титуляра или на лицето, овластено да се разпорежда) и допуснатата небрежност на банковите служители, са позволили тегленето на суми по разплащателната сметка, без да са налице условията затова, решението би било неправилно и необосновано.
Изложеният от жалбоподателя материалноправен въпрос: дали писмената форма, предвидена в чл. 426 ал. 2 (отм.) ТЗ, е условие за валидност на договор за разплащателна сметка, е релевантен за делото. При липса на изричен договор за разплащателна сметка, ако по конкретното дело бъде съответно доказано, може да се приеме, че такъв договор е сключен, когато по несъмнен начин са доказани материализирани в писмена форма в различни документи волеизявления на страните за сключването му, какъвто не е настоящият случай. В този смисъл е Опр.№377 от 8.VІ.2011 г. по т.д.№ 266/2010 г. на ВКС и въззивният съд не е решил въпроса в противоречие със съдебната практика. Действуващата нормативна уредба към откриване на разплащателната сметка на ищеца и извършване на плащанията – чл. 426 и сл. (отм.) ТЗ и Наредба №3/29.ІХ.2005 г. за паричните системи, приета с Р.№102 на УС на БНБ от 29.ІХ.2005 г. (отм.) предвижда, че с договора за разплащателна сметка банката открива сметка на едно лице, чрез която срещу възнаграждение приема и извършва по негово нареждане плащания в границите на наличните суми, че плащане от банковите сметки може да се извършва само по нареждане или с предварително съгласие на титуляра, до размера и при условията, поставени от него или от лицето, откриващо сметката в полза на трето лице, че договорът се сключва в писмена форма и банката по искането за откриване на сметка, преценява и взема решение, като сметката се открива след сключване на писмен договор с клиента. Следователно по тогава действуващата нормативна уредба писмената форма е условие за действителност на договора и има важно доказателствено значение. По настоящото дело ответникът се позовава на Искане от 5.ХІ.2005 г., за което поддържа, че съставлява договор за откриване на разплащателна сметка, плащанията по която сметка е извършвал на овластени от титуляра на сметката лица и по делото е представено Писмо на ТБ [фирма] – клон В. № 324/16.ХІІ.2008 г., в което Банката сочи, че няма сключен договор за разкрита на дружеството разплащателна сметка, по изложените затова причини. При тези доказателства въззивният съд е приел, че Искането от 5.ХІ.2005 г. за откриване на разплащателна сметка, не съставлява сключен от страните договор за разплащателна сметка. В тази връзка е неоснователен доводът на жалбоподателя, че когато като условие за валидност на търговска сделка по закон е предвидена писмена форма, от значение за действителността на сделката е поведението на страните по нея, и когато са изпълнявали задълженията си и не са оспорили действителността й, страната не може да се позовава на нищожност – чл. 293 ал. 3 ТЗ, както и че формата, като условие за действителност, е спазена съгласно чл.293 ал. 4 ТЗ. Неоснователно, за да обоснове, че е спазено изискването на нормативната уредба, посочено по-горе, за писмена форма на договора за разплащателна сметка, като условие за действителност, жалбоподателят сочи съдебна практика по чл. 293 ал. 3 ТЗ, отнасяща се за други сделки, за които законът като условие за действителност не изисква писмена форма – търговска доставка – Р.№903/9.VІІ.2003 г. по гр.д.№120/2003 г., договор за изработка – Р.№529/14.Х.2008 г. по т.д.№240/2008 г. и договор за продажба – Р.№71/ 22.VІ.2009 г. по т.д.№ 11/2009 г., всички на ВКС. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че банката е изплащала сумите на оправомощено лице с оглед Договора за управление от 5.ХІІ.2005 г., сключен между [фирма] – [населено място] и М. Т.. Този договор, който има характер на договор за мандат, урежда отношенията между търговеца и лицето, на което е възложено управлението на дружеството, а не представляването на търговеца пред трети лица – пред банката.
По въпроса задължителна ли е присъдата на наказателния съд за гражданския съд, който разглежда иска по чл. 49 ЗЗД, неоснователно жалбоподателят излага, че въззивният съд не е зачел задължителната сила на споразумението по НОХД № 747/2010 г. на В., което е в противоречие с ППлВС №7/1959 г. и в нарушение на чл. 300 ГПК. Съгласно чл. 300 ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Въззивният съд не е нарушил чл. 300 ГПК, като въз основа на споразумението по посоченото НОХД, е съобразил, че подсъдимата е призната за виновна, че за периода 20.Х.2006 г. – 26.ІХ.2007 г. в [населено място] е съставила неистински частни документи – нареждания – разписки, на които е придала вид, че изхождат от Е. Б., в качеството й на управител на [фирма] – [населено място] с цел да бъдат използвани, за да докаже, че има право да тегли сумите в брой, въз основа на което споразумение е направил извода, че теглените от сметката на дружеството суми с посочените разписки, са теглени от неоправомощено лице и е налице вреда за дружеството, тъй като сумите не е постъпили в него.
Въпросът решен ли е в противоречие с посочената съдебна практика въпросът от кога тече погасителната давност за обезщетение за вреди и за изтекли лихви от непозволено увреждане, не следва да се обсъжда, тъй като в тази част касационната жалба е недопустима с оглед цената на иска по чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 86 от 12.V.2011 г. по гр.д. № 135/ 2011 г. на Окръжен съд – Видин в частта, с която е уважен искът по чл. 49 ЗЗД, като настоящото определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на ТБ [фирма] – [населено място] срещу посоченото решение в частта, с която е уважен искът по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, което определение може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: