О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 280
София, 31.03. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 1931/ 2009 и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 48 от 25.11.2008 г. по гр.д. № 2143/ 2006 г. на Д. районен съд, оставено в сила с решение № 338 от 3.06.2009 г. по гр.д. № 60/ 2009 г. на Д. окръжен съд ищцата В е призната за собственик на ? ид.ч. от недвижим имот, представляващ ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 72624.626.4654, ведно с ? ид.ч. от построената в имота сграда от 56 кв. м. с идентификатор 72624.626.4654.1, състояща се от три стаи, кухня, сервизни помещения и изба от 11 кв.м., като ответницата К. И. Г. е осъдена да й предаде владението върху имота на основание чл.108 ЗС. Със същото решение е отхвърлено възражението на ответницата за задържане на имота до заплащане на подобренията.
К. Г. е обжалвала решението на въззивния съд, като го намира за неправилно поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Поддържа становище, че е придобила имота по давност, а ако трябва да върне имота, следва да й се признае правото на задържане до заплащане на подобренията.
Относно допустимостта на касационното обжалване се позовава на противоречие с практиката на ВС, залегнала в ППВС №6/ 1974 г. и р. № 85/ 86 г. на ОСГК на ВС по въпроса кога е налице субективният елемент на владението, който намира за съществен и определящ изхода на делото. Счита, че след като е било безспорно обстоятелството, че тя живее в имота, съдът е следвало да приложи презумпцията на чл.69 ЗС, която не е била опровергана от събраните по делото доказателства.
Ищцата оспорва касационната жалба, като счита че не са налице условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането й до разглеждане. По същество намира решението на въззивния съд за правилно, като съобразено с доказателствата по делото и материалния закон.
За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Имотът е принадлежал на родителите на ищцата, която по наследство и отказ от наследство, направен от нейния брат Т, притежава ? ид. ч. от имота, състоящ се от ? ид.ч. от дворното място и къщата в него. Ответницата е бивша съпруга на Т. Г. , като имотът се явявал тяхно семейно жилище. Бракът е прекратен през 1999 г., като със споразумение по чл.99, ал.3 СК / отм./ жилището е предоставено за ползване на съпругата. Тъй като е живяла в имота близо 35 години / от женитбата й с Т. Г. и до настоящия момент/ и е направила ремонт на значително стойност, ответницата е противопоставила възражение, че е придобила имота по давност, и евентуално- възражение за задържане на имота до изплащане на обезщетение за подобренията.
За да уважи ревандикационния иск и отхвърли възражението за придобивна давност от страна на ответницата, възивният съд е изложил съображения, че тя е била държател, а не владелец на имота, и не е могла го придобие по давност нито съвместно със съпруга си докато е траел бракът им, нито след развода, когато имотът й е бил предоставен само за ползване като семейно жилище, а не в собственост. Обсъдена е и възможността промяната в намерението да е настъпили едва след развода от 1999 г., и оттогава ответницата да е започнала да владее имота за себе си, но е направен извод, че това не би могло да доведе до придобиване на собствеността, тъй като до предявяване на исковата молба на 19.10.2006 г. не е изтекъл необходимият десетгодишен срок на владение, а от друга страна липсва предпоставките на чл. 70 ЗС ответницата де е имала качеството на добросъвестен владелец, за да придобие имота при кратката петгодишна давност.
С оглед на горните данни въпросът дали ответницата е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение да стане собственик / т.е. да е осъществена субективната страна на владението/, действително е съществен за изхода на делото и правилно е поставен в изложението по чл.280, ал.1 ГПК. За да е налице основание за допускане на жалбата до разглеждане обаче е необходимо да се обоснове и наличието на поне още едно от основанията по чл.280, ал.1 ГПК, като в случая според касаторката това е основанието по т.1, тъй като се твърди, че горният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС, обобщена в ППВС № 6/ 74 г. и р. № 85/ 86 г. на ОСГК на ВС.
При съобразяване на данните по делото и постановеното решение се установява, че то не противоречи, а е в съответствие с практиката на ВС и ВКС по въпроса кога е налице владение и кога то е годно да доведе до придобиване по давност на владяния имот. В съгласие с указанията, дадени в цитираните актове на ВС, въззивният съд е изследвал поведението на страните за разглеждания период от време и приел, че фактическата власт, която касаторката е упражнявала върху имота до развода й с Т. Г. не може да се квалифицира като владение, тъй като съпрузите са живяли в наследствения имот на мъжа, допуснати от неговите родители и до края на брака им не са се позовали на придобивна давност. Това се потвърждава и от данните по споразумението по чл.99, ал.3 СК, в което имотът се третира като семейно жилище, собственост на единия съпруг, и се предоставя на ответницата за ползване, а не като имот, придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност. В този смисъл въззивният съд е изложил съображения, че обсъдените обстоятелства опровергават презумпцията по чл.69 ЗС, поради което само от факта на обитаване на жилището не може да се прави извод, че то се държи с намерение за своене.
Въззивният съд е обсъдил и периода след развода, за който приел, че след този момент касаторката би могла да промени намерението си и да започне да владее имота като собственик, но не би могла да го придобие по давност, тъй като до подаване на исковата молба не е изтекъл необходимият десетгодишен срок по чл.79 ЗС. В тази част може да се приеме, че въззивният съд е зачел действието на презумпцията по чл.69 ЗС, поради което доводът в противния смисъл, който се поддържа в изложението, също се явява неоснователен.
Решението на въззивния съд е обжалвано и относно отхвърлянето на възражението за задържане на имота, но спрямо тази част в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат аргументи, поради което само на това основание жалбата не следва да се допуска до разглеждане. Следва да се посочи освен това, че изводите на съда са мотивирани с фактическите съображения, че дори и да е имала качеството на владелец, ответницата не е доказала собственикът да е знаел и да не се е противопоставял на извършването на подобрения в имота, което е условие по чл.74, ал.2 ЗС недобросъвестният владелец да се приравни на правата на добросъвестния при уреждане на отношенията със собственика за извършените подобрения в имота.
В обобщение следва да се посочи, че решението е резултат от конкретните обстоятелства, установени по делото въз основа на събраните и обсъдени от съда доказателства, като правилността на тези фактически и правни изводи не е предмет на преценка в производството по допустимост на касационното обжалване. Това се отнася и за довода, че ищцата била направила признание за неизгодни за нея факти, тъй като съгласно чл.127, ал.2 ГПК / отм./ признанието е само едно от възможните доказателства и се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 338 от 3.06.2009 г. по гр.д. № 60/ 2009 г. на Д. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: