10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
София, 17.04.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 466/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С въззивното решение № 1550 от 10.11.2010 г. по в. гр. д. № 2069/2010 г. на Пловдивския окръжен съд в сила е оставено решение № 1573 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 2867/2005 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която допуснатата до делба сграда е изнесена на публична продан; Т. И. П. и Д. И. П. са осъдени да заплатят на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на П. С. К. и А. П. К. по 20 883.33 лева всеки от тях – припадащия им се дял от увеличената стойност на делбения имот в резултат на осъществено строителство от К., в качеството им на добросъвестни подобрители по смисъла на чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС – изграждането на спорната сграда, като за разликата до пълния предявен размер от по 33 550 лева искът е отхвърлен; отхвърлени са предявените от касаторите претенции по сметки за сумата 11 250 лева – обезщетение за личното ползуване на имота от К. за времето от 05.09.2007 г. – датата на получаване на нотариалната покана, до 05.10.2009 г.; присъдени са следващите се държавни такси и разноски; производството е прекратено по отношение на съделителя С. Д. П., разпоредил се в хода на делбата със своя дял.
В срока по чл. 283 ГПК Т. И. П. и Д. И. П. са подали касационна жалба срещу въззивното решение в частта по сметките между съделителите, с която е уважено предявеното срещу касаторите искане за подобрения, и е отхвърлена тяхната претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация П. Сл. К. и А. П. К. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
1. какви действия следваше да предприеме районният и въззивният съд, след като констатира, че исковата молба по сметки по чл. 286 ГПК /отм./ е недопустима, с оглед основанието на иска и влезлите в сила решение № 1515 от 19.07.2007 г. на Окръжния съд [населено място] и решение № 81 от 17.03.2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Като се позовават на чл. 297 ГПК /зачитане на решението/, касаторите считат, че обжалваното решение е недопустимо в означената част, тъй като с влезлите в сила решения по допускане на делбата е прието, че извършеното в дворното място не е подобрение и резултат от преустройство и реконструкция на стар обект, че делбената сграда не е идентична със закупената от П. К. лятна кухня, а е изцяло нов строеж;
2. следваше ли съдът да приема и допуска до разглеждане исковата молба по сметки по чл. 286 ГПК /отм./ с оглед формулираното основание на иска и това, че същият не касае уреждане на сметки от правоотношение във връзка със съсобствения имот – допуснатата до делба двуетажна жилищна сграда, а се претендира подобрение на лятна кухня, която не е предмет на делба;
3. какви действия следваше да предприеме съдът, след като констатира, че исковата молба по чл. 286 /отм./ ГПК е нередовна, не отговаря на изискванията на чл. 98 и 99 ГПК /отм./ – липсват три имена, ЕГН и адреси на страните, и допустимо ли е произнасянето по нередовно предявен иск;
4. допустимо ли е и не противоречи ли на установените факти по делото съдът да приема, съгласно правния смисъл на термина подобрение, че един нов обект на собственост – двуетажна жилищна сграда на две нива, състояща се от две самостоятелни жилища, изградена извън площта и рамките на обема на старите постройки, представлява «подобрение» на обект лятна кухня, несъществуващ към момента на извършване на делбата; допустим ли е такъв извод, след като в решение № 81 от 17.03.2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е записано, че делбената сграда не е идентична с лятната кухня, закупена от П. К., не е презултат от преустройство и реконструкция на стара сграда, а е изцяло нов строеж; допустимо ли е да се разглежда иск за сметки между страните в делото за делба, възникнали от правоотношения извън съсобствената вещ; допустимо ли е в процеса за делба на нова жилищна сграда, възникнала през 2005 г., стойността на претендираното подобрение да се свързва с увеличената стойност на един погинал пред 1996 г. и несъществуващ към момента на постановяване на съдебното решение обект, който дори не е бил и съсобствен между страните и не се явява предмет на съдебната делба; извършилият строеж на нова сграда в съсобствено дворно място може ли да има претенциите по чл. 72 и 74 ЗС спрямо другите съсобственици на имота при условие, че сам е разрушил собствения си обект от допълващото застрояване и лично, без знанието и с противопоставянето на останалите съсобственици на дворното място, е извършил строеж на изцяло нов обект на собственост в него; следва ли този строител/съсобственик да се приравнява на добросъвестен подобрител, но не на земята, а на обект лятна кухня, при условие, че във въззивното решение е прието наличието на 3 броя жалби до административния орган относно незаконността на строителството и доказано изрично противопоставяне на извършването на строежа от съсобствениците сем. П. през времето на неговото изграждане; какво качество има съсобственикът-строител, изградил изцяло нова жилищна сграда в съсобствено дворно място, до момента на изграждането на новия обект и възникването на същия в правния мир; законосъобразно и допустимо ли е съдът да го окачествява и като владелец на несъществуващия и невъзникнал обект именно в периода на неговото изграждане и да му се вменяват правата по чл. 72 и 74 ЗС за претендиране на подобрение, което не е предмет на делбата и не съществува към момента на постановяване на решението; законосъобразно ли е да се търсят разноски за извършени подобрения преди възникването на съсобствения обект и преди възникването на съсобствеността от лица, които не са имали вещни права върху него по времето на извършване на всички разходи; следва ли да бъде определено, че строителят в съсобствено дворно място нито е държател, нито е владелец на бъдещата постройка в периода на нейното изграждане и не може да се ползува от правата на тези фигури;
5. при осъществяване на строеж на нов обект в съсобствено дворно място от единия етажен собственик кой става собственик на подобренията и от кога започва да тече давността за извършени подобрения на земята -осъществяване на нов строеж; следва ли в случая да се прилага приетото от съдебната практика, че давността започва да тече от момента на завеждане на делото за делба и смущаването на владението на ответниците К., след като претендираното от тях подобрение не е извършено в период от време, когато съществува съсобствен обект, предмет на делбата, и същият дори не е владян от тях до 04.02.2005 г., за да се счита за правилно решен от съда въпросът за давността; следва ли да се приложи съдебната практика, че когато отношенията между страните по повод извършени подобрения не са уредени в договор, се прилагат правилата на неоснователното обогатяване – т. е. чл. 59 ЗЗД; отговарят ли касаторите за цялата предявена сума, след като не са били собственици на имота през цялото време на извършване на строежа и в какъв размер, с оглед придобиването на вещни права от праводателите им, които са били собственици по време на извършването на строежа;
6. фактът на необитаване от съсобственика на изградената от него в общо дворно място самостоятелна жилищна сграда и в която същият е допуснал трети лица-наематели или пазачи, без за това да събира наеми, освобождава ли го от отговорност за заплащане на обезщетение на останалите съсобственици на сградата за ползата, от която те са лишени от деня на писменото поискване; дължи ли съсобственикът обезщетение при условие, че явно се е противопоставял и открито е отричал правата на другите съделители и съсобственици и ги лишава от ползването на имота, без значение от това за какви нужди е ползвал общата вещ след деня на писмената покана за заплащане на обезщетение; личното ползуване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС касае ли извличането на ползи от предназначението и означава ли това служене с вещта задоволяване на собствени лични нужди, след като е налице разпореждане на съсобственика, който я владее, с нея;
7. дължи ли се обезщетение на съсобственика на дворно място, извършил строеж в него на изцяло нова жилищна сграда, при условие, че сградата не е узаконена съгласно пар. 184 от ПР на ЗИДЗУТ в законоустановения шестмесечен срок от влизане в сила на ЗИДЗУТ /ДВ, бр. 65 от 22.07.2003 г./ – т. е. до 26.01.2004 г., между всички съсобственици, и не е издаден от главния архитект на района акт за узаконяване на този строеж; следва ли при липса на такова узаконяване правата на съсобствениците да се уреждат съобразно чл. 72 и 74 ЗС; дължи ли се обезщетение на съсобственика на дворно място, извършил строеж в него на изцяло нова жилищна сграда, при условие, че е налице изрично искане за издаване на заповед за събаряне на процесната по делото за делба сграда от органите на сектор П. при РДНСК южен централен район.
Касаторите считат, че разрешението на тези въпроси, дадено с обжалваното решение, противоречи на практиката на Върховния касационен съд, налице е противоречива съдебна практика и произнасянето от Върховния касационен съд ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, защото част от посочените в изложението хипотези не съответстват на конкретната фактическа обстановка по делото; от друга страна в изложението са поставени редица фактически въпроси, които, съгласно разясненията в т. 1 на задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване; някои от съдебните актове, представени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и на които касаторите се позовават, са неотносими към разглежданите в настоящото дело въпроси или дадените в тях разрешения са възприети и в обжалваното решение, поради което не се констатира наличие на противоречиво разрешавани въпроси.
В случая с влязло в сила решение № 1515 от 19.07.2007 г. по гр. д. № 1867/2006 г. Пловдивският окръжен съд /след отмяна на решение № 140 от 13.06.2006 г. по гр. д. № 2867/2005 г. на Пловдивския районен съд/ е допуснал делба между Д. И. П., Т. И. П., С. Д. П. – с квота по 1/6 ид. ч. за всеки, и П. С. К. и А. П. К. – с квота 3/6 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност, на двуетажна масивна монолитна жилищна сграда с обща площ от около 80 кв. м., в която са обособени две жилища, с два входа, разположена в северната част на дворно място с площ 439 кв. м., находящо се в [населено място], ул. «Д-р Ч.» № 10, съставляващо УПИ VІ-119 от кв. 401.
Спорът в първата фаза на делбата се е заключавал в това дали е налице съсобственост върху сградата, възникнала в резултат на преустройство като нов обект на вещни права и въз основа нормата на чл. 92 ЗС предвид съществуващата съсобственост върху дворното място, или, както са поддържали ответниците по иска за делба П. и А. К., те са изключителни собственици, тъй като са преустроили един свой собствен обект – лятната кухня, закупена от П. Сл. К. с н. а. № 134/1995 г.
Съдът приел, че видно от строително-техническите параметри и размери, сградата не е резултат от преустройство и реконструкция на стара сграда, както и че няма идентичност между лятната кухня и сега съществуващия обект – предмет на делба, който е възникнал през 2005 г. с издаване на удостоверение за експлоатация. Налице е отклонение от старите габарити- площ, обем, нива и пр., на постройките – паянтови, едноетажни, което води не само до надхвърляне на параметрите на даденото разрешение за ремонт. След като обектът е построен върху място, съсобствено между страните, без надлежно учредено право на строеж, установената в чл. 92 ЗС презумпция не е оборена и не е изключен принципът на приращението.
С оглед влязлото в сила решение по допускане на делбата, предмет на производството във втората фаза е този обект, на който касаторите като ищци са поискали делба, която съдът и допуснал. Ето защо становището им, развито в изложението, че претенцията на П. и А. К. по сметките е недопустима, тъй като не касае спорния по делото обект, а един напълно нов строеж, не съответства на данните по делото. Не се установява искането на К. да е във връзка със сметки, възникнали от правоотношения извън съсобствената вещ.
Не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, както се твърди в изложението, че тъй като претенцията по чл. 286 ГПК /отм./ била нередовно предявена. Неоснователно се поддържа, че искането не било облечено в нужната форма на искова молба – правната теория и съдебната практика приемат, че не е необходимо то да се предявява писмено, тъй като разпоредбата на чл. 286 ГПК /отм./ предоставя облекчен ред за уреждане на подобни сметки в делбеното производство. В случая обаче, искането е предявено с писмена молба /л.л. 317-219 от първоинстанционното дело/, отделните видове строително-монтажни работи, изразяващи се в цялостно изграждане на делбения обект, са подробно уточнени по вид, време и количество, като в допълнителна уточняваща молба /л.л. 350-354 от същото дело/, съобразно указанията на съда, са посочени и съответните размери; посочено е, че се претендира увеличената стойност на имота от осъществяването на строежа, в резултат на което е възникнал допуснатият до делба обект. Индивидуализиращите страните белези като три имена, единни граждански номера и адреси са известни още от началото на делбеното производство и не е било необходимо изричното им посочване при предявяване на претенцията по сметките. Искането е редовно заявено, поради което не е налице недопустимо решение. Поставените в изложението първи, втори и трети въпроси не обосновават извод за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Съгласно разясненията в т. ІІ.6 на Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на Върховния съд /ВС/ подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. Според т. ІІ.7 на същия тълкувателен акт, подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. При определяне стойността им в такъв случай се държи сметка за евентуалното им премахване или отнемане в полза на държавата. Последвалата трайна съдебна практика, включително и представената от касаторите, приема, че при подобренията се присъжда увеличената стойност на вещта, ако вещта се владее на правно основание, или по-малката стойност между увеличената стойност на вещта и действително изразходваните средства при обикновеното владение, а по силата на чл. 74, ал. 2 ЗС когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72 ЗС.
Не противоречи, а съответства на тези разрешения, приетото от въззивния съд във връзка с претенцията за подобрения. Налице е изменение на имота – придобитата в изключителна собственост от съделителите К. лятна кухня; изменението е довело освен до възникване на нов обект, но и до увеличаване на стойността на вещта, установена с помощта на вещо лице и съставляваща разлика между пазарната стойност на обекта сега и пазарната стойност на закупения от К. обект преди ремонта и реконструкцията. По силата на приращението обектът е придобил статут на съсобствена вещ, която е допусната до делба по искане на съсобствениците – касатори. Следва да се приеме, че с подаването на исковата молба за делба ищците са изразили съгласие да приемат застроеното в състоянието, съществуващо към момента на предявяване на искането за делба, поради което и съгласно т. ІІ.7 на Постановление № 6/1974 г. на ВС строителството следва да се третира като подобрение. Предвид това им становище, правноирелевантни за наличието на подобрение и за приложимата при обезщетяването материалноправна норма са развитите от касаторите доводи, че се касае за незаконно строителство, подлежащо на премахване, за което са сезирали съответните административни органи. Ето защо и поставените в тази връзка въпроси, развити в т.т. 4 и 7 на изложението, не са определящи изхода на спора по чл. 286 ГПК /отм./. При това положение с оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. А след като увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му /по този факт не съществува спор, въпреки наличието на искане за издаване на заповед за събаряне на сградата от компетентните органи/, то легитимирани да отговарят са именно касаторите в качеството им на съсобственици на вещта към момента на обезщетяването. Наред с това следва да се посочи, че в случая подобрението е възникнало през 2005 г., а по това време касаторите вече са съсобственици на вещта. По тази причина решението не противоречи на представеното от касаторите решение на състав на ВКС, според което задълженията за заплащане на подобренията възникват в тежест на лицето, което притежава собствеността върху имота по времето, когато те са били извършени, и не следват имота в лицето на последващ собственик, който придобие същия имот след това.
За да признае качеството добросъвестни подобрители на съделителите, построили допуснатата до делба сграда /чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС/, съдът в двете инстанции изложил съображения, че подобрението е извършено от К. със съзнанието, че подобряват свой имот, при знанието и непротивопоставянето от страна на съсобствениците. Като носители на права на собственост върху дворното място касаторите, а преди това – техните праводатели, са знаели за осъществяване на строителната дейност, още повече, че са ползували мястото и няма как предприетото преустройство, прераснало в изграждане на нов обект, да е останало скрито за тях. По отношение на другия елемент – непротивопоставянето, съдът приел, че извършената от административните органи проверка през 1997 г. по повод молба на праводателите на касаторите, касае възражение срещу все още законно осъществяван ремонт на лятната кухня и не е противопоставяне срещу подобрението – предмет на делото, а молбите на касаторите от 2004 г. са далеч след извършване на дейностите, поради което като последващи възражения не могат да се приемат за противопоставяне по смисъла на закона.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждането на събраните по делото доказателства. В конкретния случай, поставяйки в т. 4 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твъпроси във връзка с качеството на подобрителите, касаторите всъщност възразяват срещу формираните от съда правни изводи, а не обосновават необходимост от тълкуването и прилагането на правните норми, уреждащи ликвидацията на правоотношенията, възникнали от осъщественото в имота строителство. Тези оплаквания по същество се покриват с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и имат отношение към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Съгласно Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС ликвидацията на правоотношенията, възникнали с подобрител на един недвижим имот, се урежда на базата на неоснователното обогатяване, като в зависимост от качеството на подобрителя, приложими са различни правни норми, изградени на принципа на неоснователното обогатяване. Трайната съдебна практика – както задължителна по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, така и решения на тричленни състави на ВС и ВКС, включително и представените от касаторите във връзка с посочения въпрос, приемат, че само държателят на един имот, който не разполага с друга възможност за получаване на равностойността на увеличената цена на имота в резултат на извършени от него подобрения, може да предяви иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В разглеждания случай въз основа на приетата за установена фактическа обстановка и в съответствие със съдебната практика съдът е приел ликвадицията на правоотношенията да се извърши по реда на чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС, което изключва субсидиарното приложение на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Ето защо обжалваното решение не противоречи на съдебната практика /включително и задължителната/ и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по тази част от въпросите, поставени в т.т. 4 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Не противоречи на съдебната практика, изразена в Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, даденото от съда разрешение, че давността в разглеждания случай е започнала да тече от момента на предявяване на иска за делба – 03.10.2005 г., и до предявяване на искането за подобрения-22.10.2009 г., не е изтекла. Не съществуват основания за друго разрешение, а дори да се приеме, че меродавен в случая е моментът на възникването на съсобствения обект – 04.02.2005 г., когато е издадено удостоверение за експлоатация на сградата, давността не е изтекла и вземането не е погасено при тази предпоставка. Постановление № 1 от 28.05.1979 г. в случая не е приложимо, тъй като в т. 7 то урежда въпроса за погасителната давност в хипотезите на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, каквато не е хипотезата, пред която страните са изправени.
По искането на ищците /сега касатори/ с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС след анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните въззивният съд приел за недоказано съсобствениците К. да си служат с вещта за задоволяване на собствените си нужди; не е установено и К. или допуснатите от тях лица в имота /с цел да го обитават и пазят/ да са създали пречки пред ищците да ползуват имота съобразно правата им, или изобщо чрез определени действия да са ограничавали достъпа им до него. Това, че ищците не са се възползвали от възможността да ползват общата вещ съобразно правата си, не прави претенцията им основателна. По тези съображения искът по чл. 31, ал. 2 ЗС като неоснователен е отхвърлен.
Изхождайки от приетата за установена фактическа обстановка, разрешението на въззивния съд в обжалваното решение не противочери на представената от касаторите съдебна практика, че нормата на чл. 31, ал. 2 ЗС има предвид само личното ползуване от съсобственика, т. е. такова служене с общата вещ, при което той извлича полза само за задоволяване на своите лични нужди от предназначението й. Останалите съдебни актове във връзка с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС обсъждат необходимостта от писмено поискване, за наличието на което между страните в настоящия случай няма спор, както и възможността ответникът по този иск да се освободи от отговорност, като докаже ползуване от другите съсобственици, което съответства на правата им, или реализиране на доходи от общото имущество. Ето защо претендираното от касаторите противоречие със съдебната практика като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите, посочени в т. 6 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е налице.
По поставените от касаторите въпроси липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквато би била налице, ако: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Нито една от изброените хипотези, отнасящи се до приложението на чл. 286 ГПК /отм./, чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72 ЗС или чл. 31, ал. 2 ЗС, в случая не е налице, защото не се установява произнасянето на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК да е обусловено от необходимост за разкриване точния смисъл на посочените разпоредби чрез тълкуването им, при което разглеждането на правните въпроси, разрешени в обжалваното решение, да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 350 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1550 от 10.11.2010 г. по в. гр. д. № 2069/2010 г. на Пловдивския окръжен съд по касационната жалба на Т. И. П. и Д. И. П..
ОСЪЖДА Т. И. П. и Д. И. П. да заплатят на П. С. К. и А. П. К. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 350 /триста и петдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: