1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
гр.София, 26.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 345/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Ц. П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 249 от 18.10.2018 г. по гр.д.№ 287/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Русенски окръжен съд по гр.д.№ 435/ 2017 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против О. Т. П. и Й. Д. П. искове, квалифицирани по чл.439 ал.1 ГПК за установяване, че ищецът не дължи на ответницата О. П. 40 000 и на ответницата Й. П. 60 000 лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, сумата 300 лв разноски и сумата 5 лв такса, за които по НОХД № 825/ 2011 г. на Русенски окръжен съд е издаден изпълнителен лист.
Жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправните въпроси: „Прекратява ли се ex lege изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, когато в продължение на две години взискателите не са поискали извършването на изпълнителни действия при положение, че с молбата за образуване на изпълнителното дело са овластили частния съдебен изпълнител на основание чл.18 ал.1 ЗЧСИ, но такива не са реално приложени, не поради бездействие от съдебния изпълнител, а по причина на установена от ЧСИ липса на притежавано от длъжника имущество?”; „Изтекъл ли е двугодишният преклузивен срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК и настъпила ли е 5-годишната погасителна давност в случаите, когато по искане на взискателя е образувано изпълнително дело и с молбата за образуване е поискано извършване на определени изпълнителни действия, но същите не са извършени в тези срокове, поради бездействие на съдия-изпълнителя и взискателя”; „Допустимо ли и годно ли е да прекъсне давността направено от взискателя искане за извършване на изпълнително действие от ЧСИ, за което е заплатил дължимата такса за същото на съдебния изпълнител?”; и „Необходимо ли е съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване, за да настъпят последиците на прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл.330 ал.1 б.”д” ГПК (отм.), респ. на чл.433 ал.1 т.8 ГПК; и от кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено съгласно чл.433 ал.1 т.8 ГПК (чл.330 ал.1 б.”д” ГПК отм.)”. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответните страни О. и Й. П. са депозирали отговор срещу касационната жалба, който съдът не взема предвид, тъй като не отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 изр.2 вр. чл.284 ал.2 ГПК: не e приподписан от адвокат.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че на 28.01.2011 г. бил издаден от Русенски окръжен съд по НОХД № 825/ 2009 г., въз основа на влязла в сила присъда по същото дело, изпълнителен лист срещу ищеца в полза на ответниците Й. и О. П. за исковите суми. На 09.02.2011 г. по искане на ответниците било образувано въз основа на този лист изпълнително производство срещу ищеца (изп.д.№ 557/ 2011 г. на ЧСИ И. Х.). Взискателите възложили на ЧСИ да проучи цялостното имуществено състояние на длъжника и да наложи запори върху вземанията му и движимите му вещи и възбрани върху недвижимите имоти. На 09.02.2011 г. бил наложен запор върху вземането на ищеца за трудово възнаграждение от „Екоинвестинжинеринг” ООД, но от там постъпления нямало, тъй като ищецът прекратил трудовия си договор с дружеството. Установено било също, че е прехвърлил на баща си преди образуване на изпълнителното производство четири недвижими имота и дружествените дялове, които е притежавал. Насрочен бил опис на движими вещи на длъжника, но не бил извършен. Изпратени са запорни съобщения до сметки в банки, на които е получен отговор (последният на 04.08.2011 г.), че ищецът няма вземания по сметки. На 17.06.2015 г. ответниците поискали продължаване на изпълнението, като бъде проучено имущественото състояние на длъжника и бъде запорирано секвестируемото му имущество. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че давността за процесните вземания е 5 години, тъй като са установени с влязла в сила присъда. Тя е започнала да тече от влизане на присъдата в сила й е прекъсната на 09.02.2011 г. с образуването на изпълнително производство срещу длъжника. Давността е прекъсната и с всяко изпълнително действие по делото, включително с налагане на запори от 23.06.2011 г. На 17.06.2015 г. давността отново е прекъсната с отправеното от взискателите искане за осъществяване на нови изпълнителни способи, а от този момент до подаване на исковата молба не е изтекъл срок от 5 години. Съдът отхвърлил възраженията на ищеца, че въз основа на искането от 17.06.2015 г. не са приложени изпълнителни способи, като приел, че това няма значение за прекъсването на давността, тъй като тя тече само при бездействие на кредитора. Активността му в изпълнителното производство изключва възможността за вземането да тече давност. Съдът отхвърлил и доводите на ищеца, за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 ГПК по силата на закона, поради продължило две години бездействие на взискателите. Извел, че когато взискателите са поискали извършване на изпълнителни действия и тяхното прилагане е започнало, но не е завършено (насрочен е, но не е изпълнен опис на движими вещи) не може да се приеме, че те бездействат, още повече че са били овластили съдебния изпълнител по чл.18 ЗЧСИ.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, процесуалноправният въпрос за необходимостта от издаване на постановление за да настъпят последиците на прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл.330 ал.1 б.”д” ГПК (отм.) и чл.433 ал.1 т.8 ГПК и да започне да тече нова погасителна давност за вземането, не е обуславящ. Той не кореспондира с фактическите установявания на въззивния съд, според които взискателят, чрез овластения от него съдебен изпълнител, е извършвал действия по изпълнителното дело, между всяко от които не е изтекъл срок, който е повече от две години. Затова въззивният съд не е установил прекратяване на изпълнителното производство по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, без оглед наличието или липсата на издадено постановление за това.
Останалите въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Практиката по разрешаването им е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. Давността е санкция за бездействието на кредитора, който се е дезинтересирал от субективното си право и не предприема никакви действия за упражняването му. Когато кредиторът проявява активност като по законоустановения ред търси изпълнение на задължението, кореспондиращо на неговото право, той не бездейства. Доколкото действията са резултатни е без значение за настъпилия от действията ефект на прекъсване на изтеклата до момента на предприемането им давност. Обжалваното решение е съобразено с така установената практика и поради това няма основание да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 249 от 18.10.2018 г. по гр.д.№ 287/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: