9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
гр. София, 29.05.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1175 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. К. и касационна жалба на А. Афединов Ф. срещу решение № 209 от 24.07.2013г. по в.гр.д. № 146/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 30 от 28.01.2013г. по гр.д. № 989/2012г. на Окръжен съд – Русе и касаторите са осъдени да заплатят на „Р. (България)” ЕАД сумата 1 459.79 лева – разноски пред въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на касаторите Р. М. К. и А. Афединов Ф. вземането на „Р. (България)” ЕАД за сумите 20 368.45 евро – главница, ведно със законната лихва, считано от 03.05.2012г. до окончателното плащане, 3 455.55 евро – изискуема редовна лихва за периода 05.01.2011г. – 21.04.2012г., 502.26 евро – наказателна лихва за периода 07.02.2011г.-03.05.2012г., 513.35 евро – изискуема лихва, дължима съгласно чл.5.1 вр. чл.4, „а” и чл.1, б. „в”, „г”, „д”, „е” и „ж” от анекса за периода 15.04.2009г. – 07.07.2010г., както и за сумата 1 907.46 лева – разноски в заповедното производство, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 3548/2012г. на Русенския районен съд и Р. М. К. и А. Афединов Ф. са осъдени да заплатят на „Р. (България)” ЕАД сумата 2531.43 лева – разноски за производството.
Касаторката Р. М. К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че е необоснован и в разрез с нормите на ЗЗД изводът на съда относно основния спорен правен въпрос по делото, а именно какво качество притежава касаторката по договор за банков кредит от 15.07.2009г. и анекс към него от 08.07.2010г. Счита за неправилни изводите на въззивния съд, че в настоящия случай е налице хипотезата на чл.101 ЗЗД и че касаторката има качеството на солидарен длъжник, а не на поръчител. Подържа, че в обжалваното решение в нарушение на чл.20 ЗЗД въззивният съд не е тълкувал действителната воля на страните, като неправилно е приложил чл.101 ЗЗД, тъй като при тълкуването на текста от договора следва изводът за договор за поръчителство между нея и банката, а не за договор за встъпване в дълг. Поддържа, че нито първоинстанционния, нито въззивния съд е обсъдил наличието на неравноправни клаузи от процесния договор и допълнителното споразумение, които касаят нейните задължения. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по част от които липсва съдебна практика:
1. Следва ли в настоящия случай съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната обща воля на страните, когато в договора подписите на гарантите по него са положени в графа „солидарен длъжник”, но текстът на договора и неговото предназначение говори, че гарантът има качеството на „поръчител”?
2. Следва ли в настоящия случай съдът да определя правната характеристика на облигационната връзка по договора, когато качеството на гаранта е посочено като „солидарен длъжник”, а от разпоредбите на договора и поведението на страните следва, че е поръчител?
3. Следва ли националният съд да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договорите?
4. Когато в даден договор има неяснота относно качеството на трето лице и е спорен въпросът дали той е „солидарен длъжник” или „поръчител” съдът следва ли да тълкува по благоприятен за третото лице начин, като приеме, че е „поръчител” и приложи нормата на чл.147 ЗЗД? Следва ли националният съд да тълкува разпоредбите/клаузите по даден договор по неблагоприятен начин за третото задължено лице по него, когато същото притежава качеството на потребител съгласно т.1 от пар.13 от ДР на Закона за защита на потребителите?
5. Налице ли е новация на старо задължение, когато с процесния договор за банков кредит се погасява старо задължение по кредит, изменя се размерът на дълга, отпаднали са обезпеченията по стария дълг и са създадени нови, променени са клаузите? След като за един кредитополучател е възникнал нов дълг при самото подписване на договор за кредит, то това означава ли, че когато гарантите по този договор подписват същия едновременно с кредитополучателя, за тях неминеумо е налице качеството на „солидарни длъжници”, а не „поръчители”?
6. Кога трето лице по договор за кредит притежава качеството на „солидарен длъжник” и кога – на „поръчител”?
7. Може ли трето лице по процесния договор за кредит да има качеството на „солидарен длъжник”, когато при подписване на договора за него липсва материален интерес, с договора се погасяват стари задължения и не е записано изрично, че встъпва в дълг?
8. Как следва да се тълкуват терминът „солидарен длъжник”, вписан в процесния договор за кредит и анекс към него, когато в договора е записано, че съдлъжникът отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл.121 и сл. ЗЗД и едновременно с това са записани клаузи, които буквално възпроизвеждат чл.138 и сл. ЗЗД за поръчителство? Следва ли в този случай „съдлъжникът” да се определи като поръчител по договора за кредит и каква солидарност има в случая – по закон или договорена?
Поддържа и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на първите пет въпроса, като се позовава на решение № 546 от 2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ІV г.о.. Позовава се и на противоречие на обжалваното решение по тези въпроси с решение № 161 от 20.03.2006г. по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 788 от 15.12.2005г. по гр.д. № 513/2004г. на ВКС, ІІ г.о. и решение от 30.09.2010г. по гр.д. № 705/2010г. на Великотърновски ОС, които не съставляват задължителна съдебна практика и поради това поддържаното основание следва да се квалифицира по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Позовава се и на противоречие на въззивното решение с ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК.
Касаторът А. Афединов Ф. поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви за формирания правен извод относно качеството на касатора и не е съобразил обстоятелството, че за да бъде налице встъпване в дълг, следва да е налице вече възникнало задължение. Поддържа, че клаузите на договора установяват безспорно, че по волята на сключилите го страни солидарните длъжници са поели безусловно и неотменимо задължение пред банката да отговарят за всички задължения на кредитополучателя, т.е. да отговарят за чужд, а не за свой дълг и това правно положение по дефиниция изключва хипотезата солидарните длъжници да са встъпили в дълга на кредитополучателя. Счита, че облигационното право не познава случаи на възникване на договорна солидарна отговорност за чуждо задължение в хипотеза, различна от поръчителството. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ЗЗД, тъй като въззивният съд е решил следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Може ли да се встъпи в дълг едновременно с неговото възникване или встъпването в дълг предполага валидно възникнало и вече съществуващо задължение?
2. Когато в договора е посочено общо, че трето лице отговаря солидарно с кредитополучателя, това води ли до единствения автоматичен извод, че третото лице встъпва в дълга на кредитополучателя, или конкретният вид на договорената солидарна отговорност следва да бъде изведен от съдържанието на договора и конкретно поетите в същия задължения от третото лице?
3. За свое или за чуждо задължение отговаря встъпилият в дълг по реда на чл.101 ЗЗД?
Ответникът по касация „Р. (България)” ЕАД оспорва касационните жалби. Поддържа, че жалбите са недопустими. Счита, че не са налице поддържаните в изложенията по чл.284, ал.3 ГПК на Р. К. и на А. Афединов Ф. основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираните материалноправни въпроси са твърде конкретни, извлечени от конкретния казус и ирелевантни за развитието на правото. Счита, че отговорите на всички въпроси могат да се извлекат от действащата нормативна уредба и не се нуждаят от създаване на задължителна съдебна практика. Поддържа, че въпросите, формулирани от касаторката К. и отнасящи се до качеството на задължените лица като „потребители”, са неотносими за конкретния спор, тъй като процесният кредит попада извън обхвата и приложното поле на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Освен това счита направеното в тази връзка възражение за преклудирано, тъй като не е направено нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. Излага и подборни съображения за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Р. (България)” ЕАД иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е обсъдил сключените между страните договор за банков кредит от 15.07.2009г. и анекс № 1 от 08.07.2010г. и е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил и съображения по основния спорен въпрос по делото – в какво качеството ответниците са сключили договора за банков кредит и анекса към него. Възприел е извода на първоинстанционния съд, че в случая е налице хипотезата на чл.101 ЗЗД, а не поръчителство по смисъла на чл.138 и сл. ЗЗД, тъй като с подписването на договора по съглашение с банката-кредитор и кредитополучателя ответниците са встъпили в дълга на последния и като последица от това е възникнала солидарната им отговорност. Счел е за неоснователни възраженията, изложени във въззивната жалба на А. Афединов Ф., че не е налице встъпване в дълг, тъй като дългът на кредитополучателя не е съществувал преди сключване на договора за кредит, като е приел, че съгласно чл.1.1. и 1.2. отпуснатият кредит се използва за преструктуриране на три микрокредита, отпуснати на същия кредитополучател, с обща експозиция към датата на договора в същия размер, включващи редовни и просрочени главници и лихви. Изложил е и съображения, че дори и да се възприеме тезата, че с договора от 15.07.2009г. за кредитополучателя е възникнал нов дълг, то това е станало със самото сключване на договора, предвид консенсуалния характер на договора за банков кредит съгласно чл.430 ТЗ, и подписването на договора за кредит от ответниците едновременно с кредитополучателя е довело до последиците по чл.101 ЗЗД. Въззивният съд е приел още, че солидарната отговорност е изрично и ясно посочена и в самия договор, видно от чл.8, поради което каквото и тълкуване на договора да се направи съгласно принципите по чл.20 ЗЗД, не би могло да се стигне до извод, че поетите от ответниците задължения са в качеството им на поръчители. Съобразил е, че волята на ответниците да поемат задълженията по договора като солидарни длъжници е заявена категорично в посочената клауза и на основание чл.121 ЗЗД е възникнала и солидарната им отговорност. По тези съображения е заключил, че след като не е налице поръчителство по договора за кредит, то неприложима е и разпоредбата на чл.147 ЗЗД и направеното от жалбоподателите възражение за отпадане на отговорността им поради непредявяване на иск против главния длъжник в 6 месечния срок, посочен в разпоредбата, е неоснователно.
Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза и е приел, че неплатените суми по кредита са в размерите, посочени в исковата молба, поради което исковете правилно са били уважени.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на Р. М. К.:
Посочените в изложението по чл.284, ал.3 ГПК първи и втори материалноправни въпроси се отнасят до задължението на съда да тълкува договора с оглед изясняване на действителната обща воля на страните, като са формулирани в контекста на твърдението на касаторката, че качеството на гаранта по договора е посочено като „солидарен длъжник”, но от разпоредбите му и от поведението на страните следва, че е поръчител. Въпросът, свързан с тълкуването на договора, по принцип е значим за делото. Изводите на въззивния съд обаче са в резултат на конкретна преценка на правнорелевантните факти и доказателствата по делото, при отчитане и тълкуване на конкретните клаузи, обективирани в договора и очертаващи неговия предмет. Поддържаните от касаторката основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК са основани на твърдяната в жалбата и изложението неправилност на обжалвания съдебен акт. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е формирал своите фактически и правни изводи. Доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
От друга страна, по тези въпроси не са налице и допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД и тълкуване на договора за определяне на правната характеристика на облигационната връзка е създадена задължителна съдебна практика – решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/09г. на ВКС, ТК, ІV г.о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/13г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., на която въззивното решение не противоречи. Поради това, при съществуващата ясна правна уредба и наличието на непротиворечива и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, следва да се приеме, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Липсват данни, че представените с изложението решение от 03.10.2011г. по в.гр.д. № 676/2011г. на Плевенски окръжен съд, ГО, решение № Т-282 от 30.05.2010г. по т.д. № 80/2010г. на САС, ТО, 3 състав и решение от 30.09.2010г. по гр.д. № 795/2010г. на Великотърновски ОС са влезли в сила. От друга страна, тези решения, както и решение № 161 от 10.03.2006г. по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, ТК ІІ г.о., посочено в изложението, не могат да обосноват извод за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като възприетите в тези актове разрешения във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите са обусловени от конкретните факти по делото.
Формулираните трети и четвърти въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, тъй като възражения, че ответниците имат качеството на потребители по смисъла на т.1 от пар.13 от ДР на Закона за защита на потребителите и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на този закон, не са поддържани нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. Поради това тези въпроси не може да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираните в изложението пети и седми въпроси са некоректно поставени и не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е обсъждал дали сключеният между страните договор за кредит има характера на договор за новация, нито дали за ответниците е налице материален интерес от задължаване по договора, а изводът му, че ответниците се явяват солидарни длъжници, е основан на волята им да поемат задълженията по договора като солидарни длъжници. Поради това настоящият състав приема, че тези въпроси не са обусловили изхода на делото и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Шести и осми въпроси, отнасящи се до разграничаване на фигурите на солидарен длъжник и на поръчител, са свързани с анализ на конкретните клаузи на договора и с проверка на правилността на обжалваното решение при установяване на действителната воля на страните – „солидарни длъжници”, при поемане на солидарна отговорност за издължаване на получения от [фирма] кредит, която преценка не може да се осъществи във фазата на селектиране на касационната жалба. От друга страна, по отношение на тези въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК. Разграничаване на отговорността на поръчителя от отговорността на солидарните длъжници е направена с решение № 654 от 08.01.2008г. на ВКС по т.д. № 320/2007г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според което при поръчителството поръчителят отговаря за чужд дълг, докато при уговорената солидарна задълженост всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността няма акцесорен характер и когато източник на солидарността е конкретният договор, а не законът, разпоредбата на чл.147 ЗЗД не се прилага. Приложените към изложението решения на Плевенски окръжен съд, на Софийски апелативен съд и на Великотърновски апелативен съд представляват казуална съдебна практика и изводите относно задължаването на длъжника като поръчител или като страна по договор за встъпване в дълг следват от тълкуване на сключените договори, т.е. са обусловени от конкретните факти по тези дела. Поради това тези актове не установяват противоречиво разрешаване от съдилищата на формулираните въпроси, тъй като, за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, следва да е доказано, че противоречивото разрешаване от съдилищата на релевантния за изхода на делото правен въпрос е свързан с различното прилагане на правната норма, а не е обусловено от конкретните факти по делото и от доводите на страните.
От друга страна, в случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му и поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По касационната жалба на А. Афединов Ф.:
Формулираните от касатора в изложението му по чл.284, ал.3 ГПК първи и трети материалноправни въпроси, отнасящи се до възможността да се встъпи в дълг едновременно с неговото възникване и до характера на отговорността на встъпилия в дълг по реда на чл.101 ЗЗД – за свое или за чуждо задължение, не са обусловили крайните изводи на въззивния съд. Въззивният съд действително е изложил съображения относно момента на възникване на задължението на кредитополучателя и е приел, че ответниците са встъпили в дълга му, но не е обсъждал въпроса дали встъпилият в дълг отговаря за свой или за чужд дълг. Въззивният съд обаче е изложил и съображения, че солидарната отговорност на ответниците е изрично и ясно посочена в самия договор, видно от чл.8, поради което, каквото и тълкуване на договора да се направи съгласно принципите по чл.20 ЗЗД, не би могло да се стигне до извод, че поетите от ответниците задължения са в качеството им на поръчители. С оглед на това е достигнал до крайния извод, че волята на ответниците да поемат задълженията по договора като солидарни длъжници е заявена категорично в посочената клауза и на основание чл.121 ЗЗД е възникнала и солидарната им отговорност, поради което, след като не е налице поръчителство по договора за кредит, то неприложима е и разпоредбата на чл.147 ЗЗД. Предвид изложеното настоящият състав приема, че формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – както и да се отговори на тях, е без значение за крайния изход на спора.
Вторият правен въпрос, посочен в изложението, не е относим към решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е формирал извод, че общото посочване в договора, че третото лице отговаря солидарно с кредитополучателя, води до автоматичен извод за встъпване в дълг от страна на това лице, а след обсъждане на клаузите на договора е приел, че е налице поемане на задължение от ответниците като солидарни длъжници, което изключва качеството им на поръчители. Поради изложеното този въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски за касационното производство. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 1 459 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 24.07.2013г. по в.гр.д. № 146/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА Р. М. К., [населено място], [улица], вх.2, ет.1, ап.23, съд. адрес: [населено място], [улица], вх.А, ет.4, адв. В. Волева и А. Афединов Ф., [населено място] поле, общ. Сливо поле, област Р., [улица], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. В. В., да заплатят на „Р. (България)” ЕАД, [населено място], [улица], сумата 1 459 /хиляда четиристотин петдесет и девет лева/ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: