О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
гр. София, 08.05. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 83/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 196 от 18.10.2017 г., постановено по в. т. д. № 240/2017 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 169 от 07.03.2017 г. по т. д. № 330/2016 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против „С. С. А.” (S. S. A.) – М. острови, осъдителни искове с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ във вр. с чл.1, ал.2 К. за заплащане на сумата 59 714.96 щатски долара, претендирана като цена за извършени доставки на корабно гориво за м/к „С.”, и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ответника „С. С.А.”.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът навежда оплаквания, че въззивният съд не е съобразил представената по делото и неоспорена имейл – кореспонденция, от която се установява, че корабният мениджър [фирма] е договарял доставките на гориво от името на ответника – корабособственик и че всички сделки за доставка са сключвани с неговото съгласие и потвърждение. Излага доводи, че с оглед установените по делото факти и липсата на оспорване на доставките от страна на ответника въззивният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл.304 ТЗ, според която корабособственикът и корабопритежателят отговарят солидарно за заплащането на цената на закупеното гориво. Позовава се и на незаконосъобразен отказ на инстанциите по същество да съберат доказателства за изясняване на действителните отношения между корабособственика и корабопритежателя /чартьора/, имащи съществено значение за правилното разрешаване на спора.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл280, ал.1, т.3 ГПК /редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г./.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация „С. С. А.” – търговско дружество с регистрация в М. острови, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на [фирма] против „С. С. А.” за заплащане на сумата 59 714.96 щ. д., претендирана като цена на извършени в периода м. август 2014 г. – м. ноември 2015 г. доставки на гориво за м/к „С.”, Варненски апелативен съд е приел, че в качеството на корабособственик по смисъла на чл.9, ал.1 от Кодекса на търговското корабоплаване /К./ ответникът не носи отговорност към ищеца за плащането на цената на горивото, закупено от корабопритежателя за целите на ползване на кораба.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че с договор за беърбоут чартиране ответникът – корабособственик е отдал м/к „С.” под наем на [фирма] за срок от 11.06.2012 г. до 20.04.2017 г. и на това основание корабът е вписан във водената от Пристанище В. регистрова книга на корабите, плаващи под български флаг. За периода 01.04.2013 г. – 01.04.2016 г. по отношение на кораба е сключен договор за супер беърбоут чартиране между [фирма] и „Ш. Л. С. А.”. Договорите са прекратени от собственика на 11.12.2015 г., като през исковия период от м. август 2014 г. до м. ноември 2015 г. корабът е експлоатиран от чартьора „Ш. Л. С. А.”.
Съобразявайки фактическата обстановка по спора, въззивният съд е направил извод, че задължението за заплащане на цената на доставеното от ищеца гориво е възникнало за „Ш. Л. С. А.” – дружеството, което по силата на договора за супер беърбоут чартиране е имало качеството на корабопритежател по смисъла на чл.9, ал.3 К. и на това основание е експлоатирало кораба през исковия период от свое име и за своя сметка. Този извод е аргументиран със съдържанието на фактурите за доставка, в които „Ш. Л. С. А.” е вписано като купувач на горивото, както и с приетия за доказан факт, че доставките са договаряни от корабен мениджър по смисъла на чл.225а К. – [фирма], който е действал от името и за сметка на корабопритежателя по силата на сключен помежду им договор за корабен мениджмънт от 27.03.2013 г. Като е отчел липсата на доказателства по делото ответникът да е изпълнявал или да е считал, че изпълнява доставките за сметка на корабособственика чрез действащ от негово име мениджър [фирма], съдът е възприел разрешението, че отговорността за заплащане на цената на доставеното гориво за нуждите на експлоатиране на кораба по време на действие на договора за супербоут чартиране следва да се понесе от корабопритежателя, а не от ответника – корабособственик.
За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че в писмата на мениджъра има изявления за потвърждаване на бункеровката от името на корабособственика. Съдът е преценил, че с оглед категоричните доказателства по делото изявленията на мениджъра не разколебават извода за възникнали правоотношения по договор за доставка на гориво между ищеца и корабопритежателя „Ш. Л. С. А.”. Изложил е и съображения, че писмените изявления на мениджъра сочат на смесване на понятията „корабопритежател” и „корабособственик”, които са разграничени ясно в Кодекса на търговското корабоплаване, но в редица международни актове се използват с еднакво съдържание.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значим за изхода на делото следния въпрос : „Изявленията на корабния мениджър на кораб, че потвърждава сделка и отправя искане за предоставяне на оферта от името на корабособственика, обвързват ли последния солидарно с корабопритежателя по смисъла на чл.304 от Търговския закон за задължения, възникнали във връзка с изпълнение на задълженията на корабния мениджър по чл.225а от Кодекса на търговското корабоплаване”. Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като отхвърлянето на предявените от касатора осъдителни искове не е обусловен от неговото разрешаване. Въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял относно приложението на разпоредбата на чл.304 ТЗ в хипотезата на сделка, сключена от корабен мениджър от името на корабособственик по смисъла на § 1а, т.24 ДР на К.. Въз основа на доказателствата по делото съдът е приел, че договорите за доставка на гориво са сключени от корабен мениджър, който е действал от името и за сметка на дружество, различно от корабособственика и експлоатиращо кораба по силата на договор за беърбоут чартиране – корабопритежателят /по смисъла на чл.9, ал.1 К./ „Ш. Л. С. А.”. Отхвърлянето на исковете е резултат от извода на съда, че при сключване на договорите за доставка на гориво корабният мениджър е действал от името и с правни последици само за корабопритежателя (не и от името и за сметка на корабособственика, каквото качество има ответникът, срещу когото са насочени исковете) на основание сключения помежду им договор за корабен мениджмънт. Като аргумент за извода, че доставките на гориво са договаряни от името и за сметка на корабопритежателя, съдът е посочил и обстоятелството, че в изявленията на корабния мениджър за потвърждаване на доставките понятието „корабособственик” е употребено в смисъл на „корабопритежател”. Предвид решаващите изводи на въззивния съд зададеният от касатора въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Не е осъществена и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че допускането на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК има за цел чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Касаторът не е обосновал необходимост от тълкуване на приложими към спора законови разпоредби, които са неясни, непълни или противоречиви, и от създаване или преодоляване на неправилна съдебна практика по тяхното прилагане. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е формирал изводи, основани на разпоредбата на чл.225а К.. Поради това твърдението на касатора, че при внимателен прочит на съществуващата съдебна практика по чл.225а К. той е установил масово отхвърляне на искове за вземания от сключвани чрез корабни мениджъри сделки, „защото същите не са предявени към правилната страна”, не са годни да обосноват наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неотносими към съдържанието, както и към целта на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са аргументите в изложението, че „едно решение на ВКС по това дело би било в безспорна помощ и би дало възможност на всеки заинтересуван да се запознае предварително с виждането на Върховния съд по сходни на този казус, които обикновено са с големи материални интереси, ответниците по тях нямат седалища на територията на Република България, а обслужените кораби рядко се връщат на българските пристанища, за да може да им бъде потърсена отговорност”.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 240/2017 г. на Варненски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 1 200 щ. д. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 18.12.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 от 18.10.2017 г., постановено по в. т. д. № 240/2017 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], ет.3, да заплати на „С. С. А.” (S. SA) със седалище и адрес на управление М. острови, Комплекс „Тръст хауз”, [улица], Остров А., сумата 1 200 щ. д. /хиляда и двеста щатски долара/ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :