О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
София, 22.03. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. прокуратура гр. П. против въззивно решение № 141 от 08.06.2009 г., постановено по гр.д. № 286/2009 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, с която П. на Република България е осъдена да заплати на Т. Г. Т. общо сумата от 3 700 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на образувано срещу него сл.д. № 129/1996 г. на О. с. служба, наказателното производство по което е прекратено с постановление от 01.02.2006 г. на О. прокуратура гр. П., на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ в посочения размер, е в противоречие практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят сочи и представя съдебна практика – Постановление № 4 от 23.11.1968 г. на Пленума на Върховния съд. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно със заложения в разпоредбата критерий за справедливост, относим към определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение, който въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г.
Ответниците по касационната жалба Т. Г. Т. от гр. С. и О. с. служба, гр. П., не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото. В случая е представено ППВС № 4 от 23.11.1968 г.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е относим към правния спор, но не е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС, в частност на ППВС № 4 от 23.11.1968 г.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство по отношение на ищеца, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди – отрицателни изживявания на ищеца след образуване на наказателното производство в периода на разследването, продължило около девет години, породени от промяна на отношението към него – отдръпване на приятели, влошени отношения в семейството, уронване на доброто му име в обществото, невъзможност за продължителен период от време да си намери подходяща работа съответстваща на образованието и квалификацията му, емоционален стрес, довел до общо увреждане на здравето му, прояви на исхемична болест на сърцето и диабет, обжалваното решение не е постановено в противоречие с задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне на обезвредата е един и същи. Съдът е присъдил обезщетение само за тези вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение, приключило с прекратяване на наказателното производство по отношение на ищеца. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на морално увреденото лице за претърпените неимуществени вреди. Твърдения относно завишаване размера на присъденото обезщетение имат отношение към фактическите изводи на съда, правилното прилагане на материалния закон към установените по делото факти, т.е. касаят правилността на решението – касационни основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да бъдат предмет на обсъждане като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи, че в конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 141 от 08.06.2009 г., постановено по гр.д. № 286/2009 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба с вх. № 3564/10.06.2009 г. на Пловдивската апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: