ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 282
София, 17.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 5197 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. И. от [населено място], чрез пълномощника й адв.Ц. К. срещу решение №94 от 11.06.2015г., постановено по в.гр.д. №188/2015г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №21 от 26.01.2015г., постановено по гр.д. №306/2014г. по описа на Шуменския окръжен съд. С първоинстанционното решение са отвърлени предявените от Р. С. И. обективо съединени искове, както следва:
1.срещу Е. А. М. от [населено място], обл.Шумен-иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.510 от ГПК за сумата от 49 174.22 лв., представляваща нейно вземане по постановление от 07.08.2012г. на ЧСИ Д.З. по изп.дело №514/2014г.
2.срещу [фирма] [населено място], представляван от Х. П. У. и И. А. У., Е. А. М. и З. Ю. А.-иск с правно основание чл.135 ЗЗД за прогласяване за недействителен спрямо ищцата на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт №78, т.І, рег.№924, н.д.№52/04.02.2011г. на нотариус Св.С., с рег.№024, с р-н на д-вие РС-Шумен, до 1/5 ид.част от продадените от ответниците У. на ответника М. недвижими вещи.
3. срещу [фирма] [населено място], представляван от Х. П. У. и И. А. У., Е. А. М. и З. Ю. А.-иск с правно основание чл.135 ЗЗД за прогласяване за недействителен спрямо ищцата на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт №78, т.І, рег.№924, н.д.№52/04.02.2011г. на нотариус Св.С., с рег.№024, с р-н на д-вие РС-Шумен, до 1/5 ид.част от прехвърлените с него недвижими имоти, собствеността върху които ответниците Е. А. М. и З. Ю. А. са придобили безвъзмездно, предвид огромната разлика между пазарна и действителна цена.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците по касационната жалба Е. А. М. и З. Ю. А. оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника им адв.Г. В.. Поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел за установено, че на 07.01.2008г. между ищцата Р. С. И. и ответниците Х. У. и И. У., в качеството им на представители на [фирма], са били сключени два предварителни договора, по силата на които последните се задължили да построят и продадат на ищцата, в срок до 30.11.2009г., следните недвижими имоти: апартамент №7, находящ се в [населено място], [адрес/, находящ се в гр. Шумен, /адрес],, със застроена площ от 80.24 кв.м., заедно с паркомясто /№/, с площ от 20 кв.м., в степен на завършеност по БДС. На 15.01.2008г. ищцата заплатила на [фирма] сумата от 48 700 лв. на 08.06.2009г. превела сумата от 70 лв., а на 20.11.2008г. платила сумата от 26 000 лв., или общо платените от нея суми по договорите били в размер на 74 770 лв. Задължението за строителство не било изпълнено в срок, поради което на 20.05.2010г. бил сключен договор за спогодба с нотариална заверка на подписите, по силата на който, считано от 20.05.2010г. предварителните договори са прекратени по взаимно съгласие, а Х. У. и И. У. се задължили солидарно да заплатят на Р. И. сумата от 75 770лв. За дължимите суми, в полза на И. била учредена договорна ипотека върху собствения на У. недвижим имот-магазин за промишлени стоки в [населено място] с площ от 97.36 кв.м. по нотариален акт /№/ на нотариус с рег./№/.
На 04.02.2011г. Х. и И. У. сключили договор за покупко-продажба на недвижими имот, по силата на който прехвърлили на ответника Е. М. собствеността върху: североизточна жилищна сграда-близнак, със самостоятелен вход от югоизток, находяща се в [населено място], [улица], с Р. 129.70 кв.м., състояща се от избен етаж, първи и втори етаж, заедно със североизточно таванско складово помещение, заедно с гараж с площ от 25 кв.м., построен в южната част на сградата, застроени в ПИ с площ от 385 кв.м., съставляващ УПИ Х-725 в кв.414 по плана на [населено място]; апартамент с идентификатор 83510.673.99.2, заедно с избен етаж и апартамент с идентификатор 83510.673.99.4, заедно с таванско помещение, разпложени в сграда с идентификатор 83510.673.99.1, заедно с хангар-депо, гараж с площ от 22 кв.м., построени в ПИ с идентификатор 83510.673.99 по КК на [населено място], с площ от 384 кв.м.; ? ид.ч. от ПИ с площ от 385 кв.м., съставляващ УПИ Х, в кв.414 по плана на [населено място], които вещи са били ипотекирани в полза на банка. Имотите са придобити от купувача през време на брака му с ответницата З. Ю. А. и са съпружеска имуществена общност между двамата. Купувачът Е. М. се е задължил да заплати покупна цена в размер на общо 65 000 лв., от които 25 000 лв. са били платени на продавачите при изповядване на сделката.
За дължимите от У. суми по спогодбата, ведно със законните лихви и разноски, ищцата се снабдила със заповед за изпълнение №1472/30.07.2012г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№2523/2012г. по описа на РС-Шумен. Било образувано изпълнително дело № 514/2012г. по описа на ЧСИ Д.З. с р-н на д-вие ОС-Шумен. Със запорно съобщение по изпълнителното дело, получено от третото задължено лице на 13.08.2012г. е наложен запор върху вземането на Х. и И. У. към ответника Е. А. М.. С постановление на ЧСИ от 07.08.2012г. това вземане е възложено на взискателя Р. И. вместо плащане, на основание чл.510 ГПК. Ответникът Е. М. заявил, че не признава вземането. С постановление на ЧСИ от 18.03.2013г. по изп.дело №514/2012г. недвижимият имот, описан в нот.акт №163/2010 г. на нотариус рег.№24, е възложен на И. след публична продан, при цена от 48 000 лв.
По главния иск за дължимост на сумата от 49 174.22 лв. от Е. А. по възложеното на ищцата И. вземане на У., съдът е приел за установено, че към момента на постановлението на ЧСИ по чл.510 ГПК вземането вече не е съществувало. С неуспешно оспорените по реда на чл.193 ГПК платежни документи Е. М. е доказал заплащането по сделката на различна от уговорената, по-висока цена в размер на 105 000 лв., което е станало преди датата на постановлението-07.08.2012г., по следния начин: 10 000 лв. при при подписване на предварителния договор от 24.01.2011г. между страните по сделката, под формата на капаро, за което е издадена разписка; 25 000 лв. при изповядване на сделката по нотариален ред, което обстоятелство е отразено в самия нотариален акт; 20 000 лв.-с вносна бележка №07257293/11.04.2011г.; 3 500 лв.- с разписка от 20.04.2011г.; 3 500 лв.-с вносна бележка №07406401/20.04.2011г.; 3000 лв.-при подписване на спогодба между страните от 28.04.2011г. и 40 000 лв.-чрез извършено прихващане със задължението на Х. и И. У. към Е. М. по договор за заем от 04.02.2011г. По изпълнителното дело е направено своевременно възражение по реда на чл.508, ал.1 ГПК от страна на М.. Следователно, на ищцата И. е било възложено несъществуващо вземане на ответниците У. към отвтника Е. М., което прави главния иск неоснователен-не е установено съществуващо задължение, първата и основна предпоставка за уважаването на иск по чл.79, ал.1 ЗЗД.
По двата евентуални иска с правно основание чл.135 ЗЗД, въззивният съд е приел следното: И по двата иска е установено качеството на ищцата И. на Кредитор на ответниците У. и сключването на атакуваната сделка между тях и ответника Е. М.. Не се установяват обаче, според съда, останалите фактически основания на исковене. От една страна, не се установява сделката в която и да било нейна част да има безвъзмезден характер, поради посоченото по-горе заплащане на цена от 105 000 лв. От друга страна, не се установява тази цена да е значително под пазарната. Не се установява, също така, да е налице увреждане на интересите на ищцата като кредитор-нейното вземане е било обезпечено с ипотека и частично удовлетворено. Не се установява и знание или цел за увреждане на интересите на И. като кредитор у ответницине Е. М. и З. А.. Освен това, исковата молба по делто е вписана след сключване на атакуваната сделка, поради което исковете по чл.135 ЗЗД са непротивопоставими на купувачите.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Повдига следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.Следва ли съдът да изложи ясни фактически и правни съображения, които да позволяват преценка на правилността на крайните му фактически и правни изводи, да извърши собствена преценка на доказателствата, както и да обсъди всички доказателства и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №166 от 15.07.2013г. по гр.д.№1285/2012г., ІІІ г.о.; решение №68 от 24.04.2013г. по т.д.№78/2012г., ІІ т.о.; решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г., ІІ т.о.; решение №241 от 17.10.2012г. по гр.д.№850/2011г., ІІ г.о.; решение №120 от 04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г., ІV г.о. и решение №87 от 02.07.2013г. по гр.д.№829/2012г., І г.о.;
2.Ползва ли се с доказателствена сила частният свидетелстващ дкумент /вкл. и по отношение датата на плащане/, ако удостоверява изгодни за издателите си факти; Чия е тежестта на доказване при оспорване верността на частен свидетелстващ документ /вкл. в частта му за датата, на която се твърди, че са осъществени фактите, за които документът свидетелства/, чийто автор е представилата го страна и който документ удостоверява изгодни за последната факти-на представилата и подписала документа страна или на другата оспорваща и неподписала документа страна. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №748 от 17.02.2011г. по гр.д.№801/2009г., ІV г.о.; решение №51 от 21.07.2010г. по т.д.№528/2009г., І т.о.; решение №30 от 12.07.2011г. по т.д.№284/2010г., ІІ т.о.; решение №1172 от 19.12.2008г. по гр.д.№3591/2007г., ІІІ г.о.; решение №57 от 29.04.2013г. по гр.д.№354/2012г.,ІV г.о.;
3.Чия е тежестта на доказване на датата на която са се осъществили фактите, инкорпорирани в частен свидетелстващ документ, представен от страната, която се ползва от него и оспорен от другата страна, която не го е подписала-на страната, която го е представила и се ползва от него или на страната, която го оспорва и не го е подписала. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в горепосочените решения, както и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
4.Възниква ли активна солидарност между кредитори, ако такава не е изрично уговорена, респ. съществува ли активна солидарност между съпрузи-кредитори. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №865 от 23.12.2010г. по гр.д.№1831/2009г., ІV г.о.;
5.Третото лице по смисъла на чл.181 ГПК ли е лице, което черпи права от праводателя, подписал документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа; Важи ли за такова трето лице изискването за достоверна дата по чл.181 ГПК. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №235 от 04.06.2010г. по гр.д.№176/2010г., ІІ г.о.;
6.Може ли от вписването в Имотния регистър да се правят изводи за знание за увреждане у приобретателя по см. На чл.135, изр.2 ЗЗД; Какъв е е смисълът на понятието „увреждане“, употребен в чл.135, изр.2 ЗЗД-знание, че могат да бъдат увредени правата на кредитора или умишлено злепоставяне на кредторите. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с решение №137 от 10.03.2010г. по гр.д.№836/2009г., ІІІ г.о.;
7.Симулативна ли е продажбата с окончателния договор, ако сделката е сключена при цена, различна от уговорената в предварителния договор; При различна цена в в предварителния и окончателния договор, коя цена следва да се приеме от съда за установена. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с решение №86 от 18.07.2011г. по т.д.№682/2010г., І т.о. и решение №118 от 06.10.2010г. по т.д.№1053/2009г., І т.о.;
8.При липса на обратно писмо или „начало на писмено доказателство“ може ли двете страни по сделката да доказват привидността и спрямо трети лица с други доказателствени средства. Според жалбоподателката този въпрос е решен в противоречие с решение №205 от 25.11.2013г. по гр.д.№3243/2013г., ІІ г.о., както и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на АС-Варна, по следните съображения:
По първия въпрос:
Решението на въззивния съд не е постановено в противоречие, а напротив-в съответствие с посочените от касатора решение №166 от 15.07.2013г. по гр.д.№1285/2012г., ІІІ г.о. и решение №87 от 02.07.2013г. по гр.д.№829/2012г., І г.о., според което императивната разпоредба на чл.236, ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установените факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото /в същия смисъл и т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК, която не е загубила сила и при действащия ГПК/. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е изложил подробни мотиви, направил е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки събрания доказателствен материал по делото.
Обжалваното решение не противоречи и на задължителната съдебна практика, обективирана в решение №68 от 24.04.2013г. по т.д.№78/2012г., ІІ т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г., ІІ т.о. и в решение №120 от 04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г., ІV г.о., според което предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейно решение, не освобождава въззивния съд от задължението по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. В настоящия случай, въззивният съд въобще не се е позовавал на разпоредбата на чл.272 ГПК и не е правил препращане към мотивите на първоинстанционния съд. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора и е изложил мотиви по отношение на всеки един от елементите на фактическия състав.
Посоченото от касатора решение №241 от 17.10.2012г. по гр.д.№850/2011г., ІІ г.о. е неприложмо към настоящия спор. В него разглежда случай, в който няма мотиви във въззивното и в първоинстанционното реешение по съществен за делото въпрос, какъвто не е настоящият случай.
Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос.
По втория и третия въпрос:
По тези въпроси решението на въззивния съд не е постановено в противоречие, а напротив-в съответствие с посочените от касатора решение №748 от 17.02.2011г. по гр.д.№801/2009г., ІV г.о.; решение №51 от 21.07.2010г. по т.д.№528/2009г., І т.о.; решение №30 от 12.07.2011г. по т.д.№284/2010г., ІІ т.о.; решение №1172 от 19.12.2008г. по гр.д.№3591/2007г., ІІІ г.о. и решение №57 от 29.04.2013г. по гр.д.№354/2012г.,ІV г.о., в които е прието, че частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, а се преценяват от съда наред с всички останали доказателства по делото, като при оспорването им е в тежест на съставилата страна да установи в процеса с допустимите по ГПК доказателствени средства, че документирането на съдаржащите се в тях факти е надлежно извършено. При оспорване, верността на представените по делото частни документи може да бъде установена с всички доказателствени средства. Това, че един документ е частен, не означава, че той не съществува или че е неверен. Неговата доказателствена сила се преценява с оглед на всички други доказателства по делото.
Въззивният съд в случая не е приел, че заплащането на продажната цена на имота, както и времето на извършените плащания, са доказани самостоятелно с представените по делото документи. Съдът изрично е описал по какъв начин са извършвани плащанията и как са документирани, като е посочил, че по-глямата част от тях са извършени по банков път. Приетите като доказателство по делото платежни нареждания са оспорени от ищцата по отношение на тяхното авторство, но това оспорване не е проведено успешно. По делото също така са разпитани като свидетели банковите служители, положили подпис върху платежните документи и са събрани като писмени доказателства извлечения от банковите сметки, от които са видни както размерът на извършените плащания, така и датата на извършването им.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по пставените въпроси. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика, посочена по-горе, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По четвъртия въпрос:
Поставеният въпрос е неотносим по настоящия спор. В случая въззивният съд е приел, че Х. и И. У. са продали на ответника Е. М. имот, притежаван от тях в режим на съпружеска имуществена общност, която е бездялова, поради което няма пречка получената като насрещна престация продажна цена да бъде заплатена на един от съпрузите. Не е необходимо тя да бъде заплащана по равно на всеки един от тях, за да се приеме, че купувачът е изпълнил точно задължението си.
По петия въпрос:
Поставеният въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие с посоченото от касатора решение №235 от 04.06.2010г. по гр.д.№176/2010г., ІІ г.о., в което е прието, че „трето лице“ по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Следователно, касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената дата важи.
Въззивният съд не е оспорвал в решението си качеството на ищцата на „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК и не е приемал, че същата няма право да оспорва достоверността на датата на извършеното писмено прихващане между страните. Напротив, съдът изрично е изследвал направеното от ищцата оспорване на достоверността на датата и нейното значение за правния спор с оглед на всички събрани по делото доказателства.
По шестия въпрос:
С посоченото от касатора решение №137 от 10.03.2010г. по гр.д.№836/2009г., ІІІ г.о. е прието, че за да се уважи искът по чл.135 ЗЗД /т.нар. павлов иск/ следва ищецът да има качеството на кредитор спрямо лицето, което е извършило сделсата, тази сделка да уврежда кредитора и това обстоятелство, когато сделката е възмедна, да се знае както от длъжника-прехвърлител, така и от приобретателя. Обстоятелството, че по отношение на прехвърляния имот е имало вписана възбрана обуславя предположението, че приобретателят като трето лице е знаел, че със сделката уврежда кредиторите на прехвърлителя. Това е така, доколкото вписването прави сделката публична. Като вещноправен институт, вписването има действие спрямо третите лица и предполага, че всяко едно трето лице знае за съществуването на акта на вписването и неговото съдържание. ”Увреждането” по смисъла на чл. 135 ЗЗД не следва да се разбира като умишлено действие за злепоставяне на кредиторите, а знание, че със тази сделка могат да бъдат засегнати техни имуществени интереси.
Същото обаче е неотносимо към спора, тъй като наложените възбрани върху имотите, обект на прехвърлителна сдека между ответниците, не са в полза на ищцата, а в полза на банки, за обезпечаване на техни вземания към ответниците У. и след сключване на оспорваната сделка са били заличени. Още повече, че вземането на ищцата е било обезпечено чрез ипотека върху друг имот на ответниците У..
По седмия въпрос:
Обжалваното решение не е постановено в противоречие с решение №86 от 18.07.2011г. по т.д.№682/2010г., І т.о. и решение №118 от 06.10.2010г. по т.д.№1053/2009г., І т.о., в които е прието, че продажбата с окончателен договор при цена, различна от договорената в предварителния договор, не е симулативна само на това основание, ако не са налице останалите елементи по чл.17 ЗЗД и че страните могат, в съответствие с чл.9 ЗЗД да постигнат съгласие по отношение на съществените елементи на договора до неговото сключване, без да бъдат обвързави от постигнатото съгласие с предварителния договор по тези елементи. С обжалваното решение въззивният съд е приел за доказано, въз основа на събраните писмени доказателства, че отразената цена в нотариалния акт за сделката е симулативна, като в действителност е платена по-висока цена, част от която при сключването на предварителния договор между страните. Приетото от съда не касае симулативност на самата покупко-продажба, както е в посоченото решение №86 от 18.07.2011г. по т.д.№682/2010г., І т.о., а единствено размера на действително заплатената цена.
По последния въпрос:
Поставеният въпрос не е решен в противоречие с решение №205 от 25.11.2013г. по гр.д.№3243/2013г., ІІ г.о., в което е прието, че за доказване на абсолютна симулация е необходимо обратно писмо, което да разкрива действителните отношения между страните по договораили да са налице писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно, което е предпоставка за допустимост на свидетелските показания. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото документи, изходящи от двете страни по оспорваната сделка, се установява по несъмнен начин както симулативността отразения в нотариалния акт размер на заплатената продажна цена, както и нейният действителен размер.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по пставеня въпрос. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение /решение №395 от 10.05.2008г. по т.д.№19 от 2008г., ІІ т.о., решение №1449 от 14.01.2009г. по гр.д.№4699 от 2007г., ІV г.о. и др./. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В заключение, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решение №94 от 11.06.2015г., постановено по гр.д.№188/2015г. по описа на Апелативен съд-В..
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответниците по касация направените от тях разноски в това производство в размер на 2400 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат, които са своевременно поискани с отговора на касационната жалба и за тях са представени надлежни доказателства.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №94 от 11.06.2015г., постановено по гр.д.№188/2015г. по описа на Апелативен съд-В..
ОСЪЖДА Р. С. И., с [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.1, ап.16 да заплати на Е. А. М., с ЕГН [ЕГН] и З. Ю. А., с[ЕГН], на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски в размер на 2400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/, представляващи заплатено от тях адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.