О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
гр. София, 19.06.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1544 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
[община], чрез пълномощника й адв. Д. Г., обжалва въззивното решение от 30.10.2013 год. по гр. д. № 488/2013 год. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 15.04.2013 год. по гр. д. № 7630/2011 год. на Пернишкия районен съд. С него са отхвърлени предявените от общината срещу [фирма] искове за собственост на трафопост „Т. м.” в [населено място], [община], представляващ съвкупност от сградата с площ 9 кв. м. и енергийното съоръжение в нея, както и земята с площ 9 кв. м., върху която е построен същия.
Въззивният съд осъдил общината да заплати на ответника направените във въззивното производство разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения при обсъждане на направените доводи и събраните по делото доказателства и необоснованост на изводите, с искане за неговата отмяна.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с представената съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава, като са формулирани изрично материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които е обосновано твърдяното противоречие. Освен това произнасянето по тях има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на т. 3.
Ответното дружество [фирма], чрез адв. Св. Л.-Н., поддържа становище в представения писмен отговор за липса на основания за допускане на касационно обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от общината искове за собственост, приел на първо място, че спорният трафопост не представлява обект от техническата инфраструктура на общината, т. е. не е налице първата предпоставка за основателност на иска за собственост по параграф 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА. Съображенията за този извод са обосновани с липсата на данни, че трафопостът обслужва само инфраструктурата на общината, доколкото е установено, че крайните потребители са физически лица, т. е. обслужват се обекти, тяхна собственост. Този извод е обоснован и със законовата регламентация на статута на трафопоста от момента на изграждането му до влизане в сила на ЗМСМА – чл. 2, ал. 1 ЗЕл. /отм./ предвижда, че електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на ел. енергия са държавна собственост, т. е. трафопостът, като част от ел. мрежа /съгласно пар. 3 от ДР на същия закон/ е държавна собственост, както и е част от единната енергийна система на страната, съгласно чл. 4, ал. 1 от същия закон. Поради това и с оглед специфичното му предназначение същият не може да бъде разглеждан като самостоятелен обект, а като част от единната енергийна система, собствеността върху която е била държавна. В същия смисъл е и последващата правна уредба – чл. 68 ЗЕЕЕ /отм./. Въззивният съд приел за неоснователен довода на общината относно обуславящото значение на собствеността на имота, в който е построен трафопоста, за тезата, че същият е част от общинската инфраструктура, тъй като собствеността и предназначението му са законово регламентирани.
Съдът приел, че не е налице и втората предпоставка на чл. 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА с оглед регламентацията в чл. 12 ЗЕл /отм./ за извършване на дейностите по производство, пренос, разпределение и пласмент на ел. енергия за общо ползване от електропроизводствени и електроснабдителни организации към Асоциация „Енергетика”. Поради това и обектите, служещи за извършването на тези дейности, които са държавна собственост, следва да се считат за предоставени на съответните предприятия и без наличие на изричен акт за това. Липсата на данни за заприходяването му към енергийното предприятие до 1991 год. е без значение, както и последващото преминаване в капитала при преобразуването му в търговско дружество, тъй като по силата на закона тези обекти са били предоставени на държавното предприятие. Затова и поставените от касатора въпроси за липсата на първична счетоводна документация за заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към 17.09.1991 год. и за преминаването му в баланса при преобразуването му в търговско дружество при липса на документация и относно доказателствената стойност на счетоводните записвания и задължението на страната да установи редовността на воденето им не са обусловили извода на въззивния съд, поради което и не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това същите касаят факти, твърдяни от страната и подлежащи на доказване с оглед поддържаната й теза, което квалифицира поддържаните доводи като такива за необоснованост на направените от съда изводи, а не за правни въпроси, които да са обусловили изхода на спора. Обстоятелството, че в случая се касае за право на собственост на трафопост като „енергиен обект” по смисъла на ЗЕ /отм./ и ЗЕЕ налага необходимостта от тълкуване на доказателствата за това кой правен субект е осъществявал правото на стопанисване и управление с оглед специфичния характер на дейността по производство, пренос и разпределение на електроенергия в рамката на националната енергосистема към 1991 год., като този подход на преценка не може да се приеме за противоречие с представената от касатора съдебна практика.
Не са правни въпроси и първите два поставени в изложението относно предпоставките на чл. 7, ал. 1, т. 7 ПЗР на ЗМСМА – съдът е отхвърлил иска като е приел, че същите не са налице, а не защото при наличието им собствеността не е преминала към общината. Така формулирани въпросите предполагат разрешаване на спора за собствеността на трафопоста, а не тълкуване приложението на правната норма, поради което и приложената съдебна практика с различен изход на споровете не може да се квалифицира като противоречива такава.
По отношение поставения въпрос за тълкуване на пар. 7, ал. 2 ПЗР на ЗМСМА в решение на ВКС по чл. 290 ГПК, с което се придава обратно действие на материалноправната норма в противоречие на чл. 14, ал. 1 ЗНА, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е некоректно поставен с оглед позоваването на решение на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС и не може да обоснове наличие на релевираното основание за касационно обжалване. Същото не е налице и с оглед преодоляване на съществувалото противоречие по въпроса за обратното действие на разпоредбата на закона с постановяването на решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /Р 96 по гр. д. № 3122/2008 год. І г. о., Р 244 по гр. д. № 99/2009 год. І г. о., Р 200 по гр. д. № 5293/2008 год. ІІ г. о./. Освен това поставеният въпрос не е предмет на обсъждане от въззивният съд, нито е обуславящ изводите му.
Поставените в изложените процесуалноправни въпроси относно поддържани процесуалноправни нарушения на съда не представляват въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплаквания за неправилност на решението. Същите не могат да се възприемат като такива, които са обусловили изхода на спора, поради което и липсата на общата предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед на това съдът приема, че не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК и касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска. С оглед този извод касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 240 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 291 от 30.10.2013 год. по гр. д. № 488/2013 год. на Пернишкия окръжен съд по подадената от [община], чрез адв. Д. Г., касационна жалба против него.
Осъжда [община] да заплати на [фирма] направените в касационното производство разноски в размер на 240 лв. /двеста и четиридесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: