7
определение по гр.д.№ 1429 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
София, 09.05.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1429 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на етажните собственици на сграда, намираща се в [населено място], [улица] № 73, и от С. Г. П. и М. А. П. срещу решение № 1740 от 06.11.2015 г. по в.гр.д.№ 1993 от 2015 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 446 от 13.02.2015 г. по гр.д.№ 15921 от 2011 г. на Пловдивския районен съд за уважаване на предявения от [община] срещу С. Г. П. и М. А. П. иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението на магазин с площ от 36,20 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], представляващ самостоятелен обект с идентификатор 56784.523.2064.1.37 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на А. и за отхвърляне на предявения от етажните собственици срещу [община] установителен иск за собственост и срещу С. Г. П. и М. А. П. ревандикационен иск за горепосочения магазин.
Етажните собственици обжалват решение на въззивния съд и в частта му, с която е потвърдено определение № 6513 от 05.06.2015 г. на Пловдивския районен съд за оставяне без уважение молбата на ЕС за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
В жалбата на етажните собственици се твърди, че обжалваното решение е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д.№ 195 от 2012 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 1809 от 12.11.1997 г. по гр.д.№ 798 от 1997 г. на ВКС, решение № 399 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 1013 от 2009 г. на ВКС , ГК, Първо г.о./по следните въпроси:
1. Колонадата, конструктивно предвидена като носеща конструкция на западния край на кооперацията, представлява ли приращение към жилищната кооперация ?
2. Тази колонада представлява ли обща част на сградата на етажните собственици по естество и по предназначение по смисъла на чл.38 ЗС ?
3. Проходът, образувал се след укрепване на колонадата, представлява ли обща част на ЕС по своето естество и предназначение ?
4. Процесното помещение, обособило се по волята на етажните собственици, явява ли се обща част на ЕС по своето естество и по своето предназначение ?
5. Дали общината има законно основание сама да променя кадастралната карта и кадастралните регистри на града ?
6. Длъжна ли е общината, която е предявила иск за собственост на помещение в сграда- етажна собственост срещу физически лица, да уведоми етажните собственици за това заведено дело ?
7. Нарушила ли е общината изискванията на чл.53, ал.3 и сл. З., когато е налице спор за материално право ?
Освен това, според етажните собственици, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
8. Два различни документа ли са акта за узаконяване и разрешението за строеж ?
9. С какъв документ се узаконява извършено преустройство на помещение в ЕС в магазин за търговска дейност и дали това е разрешение за ползване от общината на името на всички етажни собственици ?
10. От кой момент етажните собственици следва да отговарят за направените по делото разноски: от момента на завеждане на делото или от момента на конституирането им като главна страна по това дело ?
В писмен отговор от 14.03.2016 г. представителят на [община] оспорва тази жалба. Претендира за разноските по делото.
В писмен отговор от 18.03.2016 г. С. Г. П. и М. А. П. оспорват жалбата на етажните собственици. Молят същата да не бъде допускана до касационно обжалване.
В жалбата на С. Г. П. и М. А. П. се твърди, че обжалваното решение е частично недопустимо и изцяло неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена задължителна съдебна практика /решение № 654 от 17.12.2009 г. по гр.д.№ 715 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 24 от 12.02.2010 г. по гр.д.№ 561 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 88 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 755 от 2014 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 295 от 11.07.2014 г. по гр.д.№ 3675 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 368 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 4749 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 227 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 50 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. /по следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е решение, с което е признато право на собственост на ищеца на незаявено от него основание ?
2. Към кой момент следва да съществуват уредените в пар.42 от ПЗР на З. от 1999 г. предпоставки за прехвърлянето на собствеността върху посочените в разпоредбата имоти от държавата на общината- към датата на влизане в сила на тази разпоредба /09.11.1999 г./ или към предходен влизането в сила на тази разпоредба момент ?
3. Лицето, което е придобило право на собственост само върху парцела, след като в него вече е бил изграден самостоятелен обект в сградата извън обема на учреденото за нея право на строеж, придобива ли и правото на собственост върху този самостоятелен обект на основание чл.92 ЗС ?
В писмен отговор от 03.02.2016 г. представителят на [община] оспорва тази жалба. Моли същата да не бъде допускана до касационно разглеждане и на общината да бъдат присъдени разноските по делото.
В писмен отговор от 19.01.2016 г. етажните собственици също оспорват тази жалба.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:
I. ПО ЖАЛБАТА НА ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от етажните собственици искове за собственост: Първите три от поставените в тази жалба правни въпроси /1. Колонадата, конструктивно предвидена като носеща конструкция на западния край на кооперацията, представлява ли приращение към жилищната кооперация, 2. Тази колонада представлява ли обща част на сградата на етажните собственици по естество и по предназначение по смисъла на чл.38 ЗС и 3. Проходът, образувал се след укрепване на колонадата, представлява ли обща част на ЕС по своето естество и предназначение/ не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение и не са от значение за конкретното дело. За разрешаване на спора за собственост по това дело от значение е дали обособилото се след заграждане на прохода помещение, намиращо се върху подблоковото пространство, е обща част на сградата, а не дали стените на това помещение /представляващи част от колонадата и от укрепването й, част от външната стена на жилищната сграда и метални заграждения на прохода между колонадата и външната стена на жилищната сграда/ са обща част на сградата.
Четвъртият поставен въпрос /процесното помещение, обособило се по волята на етажните собственици, явява ли се обща част на ЕС по своето естество и по своето предназначение/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който може да обуслови допускането на касационното обжалване, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: В него въззивният съд не е приел, че процесното помещение не е обща част на сградата, въпреки че е било обособено като самостоятелно помещение по волята на етажните собственици. Напротив, прието е /страница 6 от решението/, че няма доказателства кога и от кого е извършено допълнителното застрояване с метална дограма на пространството между укрепената колонада и стената на жилищната сграда, в резултат на което се е обособило процесното помещение.
Петият въпрос /дали общината има законно основание сама да променя кадастралната карта и кадастралните регистри на града/ е напълно неотносим към спора по делото, доколкото отразяването на границите на един имот в кадастралната карта и записванията в кадастралните регистри нямат отношение към придобиването на правото на собственост върху този имот. Както е прието в мотивите на т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, заснемането на имотите в кадастралната карта има само декларативно действие и от него не произтичат промени във вещно-правния статут на имотите.
Шестият поставен въпрос /длъжна ли е общината, която е предявила иск за собственост на помещение в сграда- етажна собственост срещу физически лица, да уведоми етажните собственици за това заведено дело/ също не е от значение за конкретното дело, по което етажните собственици са взели участие в делото като главно встъпили лица.
Седмият поставен въпрос /нарушила ли е общината изискванията на чл.53, ал.3 и сл. З., когато е налице спор за материално право/ също не е от значение за настоящото дело, тъй като, както бе посочено и по-горе /във връзка с петия поставен въпрос/, заснемането на имотите и последващите изменения на техните граници в кадастралната карта нямат вещно-прехвърлително действие.
Осмият поставен въпрос два различни документа ли са акта за узаконяване и разрешението за строеж/ е фактически въпрос, а не правен въпрос по приложението на правна норма. Освен това този въпрос не е от значение за разрешаване на спора по конкретното дело, поради което също не може да обуслови допускането на касационното обжалване.
Деветият поставен въпрос /с какъв документ се узаконява извършено преустройство на помещение в ЕС в магазин за търговска дейност и дали това е разрешение за ползване от общината на името на всички етажни собственици/ също е без значение за конкретното дело, по което без правно значение за собствеността върху спорното помещение е дали то е било преустроено или не и дали това преустройство е станало по законния ред или не. От значение е само кога това помещение е било обособено като самостоятелно и какво представлява то- обща част на сградата- етажна собственост, самостоятелен обект в сградата- етажна собственост или самостоятелен обект извън тази сграда.
Няма противоречие между посочените от етажните собственици решения на ВКС и обжалваното решение:
1. В решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д.№ 195 от 2012 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки, тоест да бъдат придобивани, обекти в жилищна сграда, които са преустроени и отговарят на строителните правила и норми, но за преустройството им не е издадено строително разрешение. В обжалваното решение не прието нещо различно: Възиззвият съд е приел, че процесното помещение не е придобито по давност от етажните собственици, не защото по принцип не може да бъде придобивано преустроено помещение, за което няма издадено строително разрешение, а защото помещението е общинска собственост и предвид спирането на давностните срокове за придобиване на държавни и общински имоти, предвидено в пар.1 от Закона за допълнение на ЗС, все още не е изтекъл необходимия за придобиването му по давност срок.
2. В решение № 1809 от 12.11.1997 г. по гр.д.№ 798 от 1997 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на отменения ГПК, е прието, че когато пристроеното към сграда не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост, то се присъединява към главната вещ /сградата/ и съответно става собственост на собственика на сградата. Обратно, когато пристроеното представлява самостоятелен обект на собственост, то не се присъединява към сградата и не става собственост на собствениците на сградата, а е собственост по приращение на собственика на терена, върху който е изградена тази сграда. Приетото в обжалваното решение напълно съответства на горепосоченото решение на ВКС- въззивният съд е приел, че тъй като процесното магазинно помещение представлява самостоятелен обект на собственост, то не е собственост на собствениците на сградата, а е собственост по приращение на собственика на терена.
3. В решение № 399 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 1013 от 2009 г. на ВКС , ГК, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че съставянето на акт за узаконяване на незаконно строителство не създава права на собственост в полза на лицето, на чието име е издаден този акт и което е осъществило незаконното строителство. В обжалваното решение по същество е прието същото- че собственик на процесното помещение по приращение е общината, а не лицето, което е извършило незаконното строителство, в резултат на което процесното помещение е било обособено като самостоятелна вещ.
Поради всичко гореизложено не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от етажните собственици искове за собственост.
II. ПО ЖАЛБАТА НА ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено определение № 6513 от 05.06.2015 г. по гр.д.№ 15921 от 2011 г. на Пловдивския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на ЕС за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските: В тази част обжалваното въззивно решение има характер на определение, поради което подлежи на обжалване в предвидения в чл.275, ал.1 ГПК едноседмичен срок. Въпреки че етажните собственици са получили препис от решението, в което изрично е записано, че в тази част то подлежи на обжалване в едноседмичен срок, жалбата срещу решението в частта му, имаща характер на определение, е подадена много след изтичане на този срок- етажните собственици са били уведомени и са получили препис от въззивното решение на 18.11.2015 г., а са подали жалба срещу това решение, включително и срещу имащата характер на определение част от това решение, едва на 15.12.2015 г. Поради това жалбата на етажните собственици срещу тази част от въззивното решение следва да се остави без разглеждане като просрочена.
Предвид оставянето без разглеждане на жалбата на етажните собственици в тази част, не следва да се обсъжда въпросът дали десетият посочен от етажните собственици в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос /от кой момент етажните собственици следва да отговарят за направените по делото разноски: от момента на завеждане на делото или от момента на конституирането им като главна страна по това дело/ може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на имащата характер на определение част от въззивното решение.
III. ПО ЖАЛБАТА НА С. Г. П. И М. А. П.: Няма противоречие между обжалваното решение и посочените от тези касатори решения на ВКС:
1. В решение № 654 от 17.12.2009 г. по гр.д.№ 715 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., в решение № 24 от 12.02.2010 г. по гр.д.№ 561 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. и в решение № 88 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 755 от 2014 г. на ВКС, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че за да се приеме, че един имот- частна държавна собственост става общинска собственост по силата на разпоредбата на пар.42 ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост /З./, следва този имот да е отреден за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините към момента на влизане в сила на тази разпоредба от закона. Поради това от значение е вида и предназначението на имота по действащия към момента на влизане в сила на пар.42 регулационен план, а не предназначението, което той е имал по предходните планове. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Съдът е счел, че теренът, върху който е изградено процесното помещение, е станал собственост на общината по силата на пар.42 ПЗР на ЗИД на З. от 1999 г., защото този терен е бил държавна собственост и е бил отреден за жилищно строителство, както по регулационния план от 1965 г., така и по действащия към момента на влизане в сила на пар.42 ПЗР на ЗИД на З. през 1999 г. подробен градоустройствен план на града /според заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, това е планът, одобрен със заповед № 617 от 21.06.1984 г., по който няма доказателства определеното с регулационния план, одобрен със заповед № 1396 от 31.05.1965 г., предназначение на терена за жилищно строителство да е било променено/.
2. В решение № 295 от 11.07.2014 г. по гр.д.№ 3675 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и в решение № 227 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 50 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че построените нови обекти в сграда, без за тях да е учредено право на строеж, стават собственост по приращение на собствениците на терена към момента, в който строителството е реализирано. Даденото по този въпрос разрешение в обжалваното решение, макар и различно от приетото в горепосоченото решение на ВКС /че процесното помещение е собственост на общината по приращение, макар това помещение да е било изградено към момента, в който теренът все още е бил държавна собственост/, не е от съществено значение за изхода на спора по делото, тъй като макар към момента на изграждането му процесното помещение да е станало собственост по приращение на държавата като тогавашен собственик на терена, с влизане в сила на пар.42 ПЗР на ЗИД на З. като част от застроения парцел- частна държавна собственост, който е бил отреден за жилищно строителство, това помещение пак е станало собственост на общината.
3. В решение № 368 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 4749 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че щом прехвърлянето на собствеността върху идеална част от терена е станало след изграждането на сградата, то приобретателят на тази идеална част от терена не е станал съсобственик на сградата по приращение. Това решение касае случай на прехвърляне на терен с договор, в който не е описана като предмет на този договор изградената върху терена сграда. То няма отношение към настоящия случай, при който прехвърлянето на собствеността от държавата на общината е по силата на закона- разпоредбата на пар.42 ПЗР на ЗИД на З., която касае не само незастроените, но и застроени държавни имоти.
Поради изложеното не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по предявения от [община] срещу С. и М. П. ревандикационен иск.
Касационното обжалване на решението по този иск не следва да се допуска и тъй като не съществува вероятност за недопустимост на решението. К. твърдят, че решението по предявения от [община] срещу С. и М. П. ревандикационен иск е недопустимо, тъй като съдът е признал право на собственост на ищеца на незаявено от него основание. Това не отговаря на истината. Видно от изложеното в исковата молба, Общината е претендирала собственост върху процесния магазин на основание чл.92 ЗС- приращение към терен, който е общинска собственост. Именно на това основание общината е призната за собственик на магазина както от първоинстанционния съд, така и от въззивния съд. На какво основание общината е станала собственик на терена, върху който е бил построен процесният магазин, е въпрос, имащ значение за основателността на предявения иск за собственост на магазина, но не е част от основанието на иска за собственост на този магазин.
Независимо от горното, неоснователно е твърдението на касаторите, че общината не е твърдяла придобиване на собственост върху терена на основание пар.42 ПЗР на ЗИД на З. от 1999 г. поради това, че теренът е бил отреден за жилищно строителство. Действително, основното твърдение на общината е било, че е собственик на терена, върху който е изграден процесния магазин, на основание пар.42 ПЗР на ЗИД на З., поради това че този терен е бил отреден за благоустройствени мероприятия на общината. Евентуално /на стр.2 от исковата молба/, обаче, общината е твърдяла, че е собственик на процесния магазин, тъй като той е изграден върху терен, върху който е изградена жилищна сграда, но не представлява обща част на тази жилищна сграда. Това твърдение на общината следва да се квалифицира като твърдение за придобиване на собствеността върху терена на основание пар.42 ПЗР на ЗИД на З., поради това че теренът е отреден за жилищно строителство.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстнационното решение, не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбите [община] юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство по делото пред ВКС в размер на 1 624,41 лв., определен съгласно чл.78, ал.8 ГПК и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1740 от 06.11.2015 г. по в.гр.д.№ 1993 от 2015 г. на Пловдивския окръжен съд В ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено решение № 446 от 13.02.2015 г. по гр.д.№ 15921 от 2011 г. на Пловдивския районен съд и са присъдени разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба вх.№ 36067 от 15.12.2015 г. на етажните собственици на жилищна сграда, намираща се в [населено място], [улица] № 73 срещу решение № 1740 от 06.11.2015 г. по в.гр.д.№ 1993 от 2015 г. на Пловдивския окръжен съд В ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено определение № 6513 от 05.06.2015 г. по гр.д.№ 15921 от 2011 г. на Пловдивския районен съд.
ОСЪЖДА етажните собственици на жилищна сграда, намираща се в [населено място], [улица] № 73, представлявани от управителя на етажната собственост Н. И. К. да заплатят на [община] с адрес: [населено място], пл.“С. С.“ № 1 на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата 1 624,41 лв. /хиляда шестстотин двадесет и четири лева и четиридесет и една стотинки/, представляваща разноски за делото пред ВКС.
ОСЪЖДА С. Г. П. и М. А. П. и двамата от [населено място], [улица] да заплатят на [община] с адрес: [населено място], пл.“С. С.“ № 1 на основание чл.78, ал.8 ГПК сумата 1 624,41 лв. /хиляда шестстотин двадесет и четири лева и четиридесет и една стотинки/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Настоящото определение в частта му, с която не се допуска касационното обжалване, е окончателно и не подлежи на обжалване.
В частта му, с която се оставя без разглеждане жалбата на етажните собственици, определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.