О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
София, 09.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 150/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] –гр.София, срещу решение №2038/19.09.2017г., постановено по в.т.д.№4639/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 13 с-в, с което е потвърдено решение №965/31.05.2016г. по т.д.№45/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-14 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав в нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК не е обсъдил оплакването на дружеството, че първоинстанционния съд не е спазил разпоредбата на чл.374, ал.2 ГПК, с което е поставил [фирма] в неравностойно положение в процеса. Излагат се съображения за неправилност на извода на съда за неотносимост за спора на обстоятелството, че са налице влезли в сила постановления за възлагане на недвижимите имоти, собственост на ищеца, което е довело до незаконосъобразен отказ на съда за допускане изменение на иска по реда на чл.214 ГПК. Сочи се също, че ответникът [фирма] не е доказал, че са били налице предпоставките за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем като се акцентира върху неподписаните от ищеца или сключени под условие анекси към договора, както и върху обстоятелството, че ищецът като „поръчител” не е бил уведомен за предсрочната изискуемост. Според касатора е налице новиране на задължението по чл.107 ЗЗД, с което старото задължение е погасено и заменено с ново, което от своя страна изключва отговорността на ипотекарния длъжник за обезпечаване на чуждия дълг, поет с първоначалния договор за кредит. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения отрицателен установителен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, като евентуално се поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се излагат доводи, че с оглед направените оплакванията в касационната жалба, въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, определение №34/23.01.2009г. по т.д.№429/2008г. на ВКС, ІІ т.о., решение №175/25.02.2016г. по т.д.№2602/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №225/03.08.2016г. по т.д.№3696/2014г. на ВКС, І т.о. Същевременно в изложението се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидната му неправилност, свързана с инвокираните в касационната жалба оплаквания за допуснатите от съда нарушения на материалния и на процесуалния закон, съгласно предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК (в редакцията ДВ бр.86/2017г.).
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника [фирма], в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на нито едно от посочените в жалбата основания. Сочи се, че касаторът не е формулирал конкретен въпрос, въз основа на който да се изведе наличието на основание за касационно обжалване като същевременно се твърди, че практиката на ВКС, на която се позовава касатора, не е относима за конкретния правен спор. Оспорва се поддържаната предпоставка по чл.280, ал.2 ГПК за очевидна неправилност на решението. Излагат се доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №965/31.05.2016г. по т.д.№45/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-14 с-в., с което е отхвърлен предявения от [фирма] отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника [фирма], че ипотечното му право по договори за ипотеки: договор№114, т.ІІ, рег.№2558, д.№267/2007г. на нотариус М. К., вписан под №425 в регистъра на НК с район на действие СРС и договор №47, т.ІІ, рег.№3373, д.№202/2008г. на нотариус М. К., вписан под №425 в регистъра на НК с район на действие СРС, върху всички описани имоти в тях, не съществува. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че: 1.) на 08.12.2006г., между [фирма] и [фирма] е сключен договор за кредит №810/2006г., по силата на който на акционерното дружество е предоставен банков кредит в размер на 3 600 000евро със срок за връщане на заемната сума до 30.12.2007г.; 2.) с анекс №А2-810/08.06.2007г. ищецът [фирма] се е задължил в качеството си на поръчител да отговаря за изпълнението на задълженията на главния длъжник, като същевременно размерът на кредита е увеличен от 1 400 000 евро на 5 000 000 евро и 3.) съгласно анекс №А3-810/14.06.2007г., от страна на [фирма] е предоставено обезпечение – учредена е договорна ипотека съгласно нот.акт за учредяване на договорна ипотека №114, том ІІ, рег.№2558, н.д.№267/2007г. на нот.М.К. с рег.№425 на НК.
В обжалваното решение е посочено, че ответната банка не оспорва , че от страна на [фирма] не са подписани част от следните анекси, сключени между кредитополучателя и банката, а именно: 1.) анекс №А7-810/29.05.2009г., с който е уговорен срок за погасяване на кредита до 30.08.2009г., предвидени са допълнителни условия за настъпване на предсрочна изискуемост на сумите по кредита и са приети нови общи условия на банката; 2.) анекс №А8-810/28.08.2009г., с който е договорен срок за ползване и погасяване на кредита до 30.04.2010г.; 3.) анекс №А.-810/28.05.2010г., с който е уговорен нов срок за ползване и погасяване на кредита до 30.09.2010г., договорено е дължимата лихва за периода от 30.05.2010г.до 30.09.2010г. да е в размер на 300 000 евро и са приети нови общи условия на банката; 4.) анекс №А.-810/29.09.2010г., с който е уговорен нов срок за ползване и погасяване на кредита до 30.12.2010г., нова годишна лихва и са приети нови общи условия на банката; 5.) анекс№А.-810/29.12.2010г., с който е уговорен нов срок за погасяване на кредита до 28.02.2011г.и са приети нови общи условия на банката; 6.) анекс №А.-810/25.02.2011г., с който страните по договора за кредит са договорили срок за погасяване на кредита до 30.04.2011г.и са приети нови общи условия на банката; 7.) анекс №А.-810/11.04.2011г., с който е договорено срок на погасяване на кредита до 30.04.2016г., както е прието, че отпуснатите от банката средства под формата на кредитна линия се трансформират в кредит с погасителен план, като кредитът се счита изцяло усвоен; договорен е нов размер на лихвата и е приет погасителен план ведно с нови Общи условия на банката; 8.) анекс №А.-810/09.08.2012г., с който страните по договора за кредит са приели, че след предсрочно погасяване на част от главницата по кредита в размер на 500 000 евро следва да отпаднат част от обезпеченията, приет е нов погасителен план и нови общи условия на банката и 9.) анекс №А.-810/30.11.2012г., с който страните са се споразумели, че кредитополучателят е в просрочие на задълженията си към банката в размер на 97 322.44 евро за договорна лихва и са приели нови общи условия на банката.
Въззивният състав е приел за неоснователно оплакването на въззивника [фирма], основано на тезата, развита и поддържана в исковата молба и в последващите уточняващи молби по делото, че обезпеченото кредитно задължение е погасено чрез обективна новация и на негово място е възникнало ново, за което липсва съгласие на ипотекарния длъжник да отговаря реално за дълга, като липсата на съгласие се установява чрез факта, че ищецът не е подписал визираните по-горе анекси, с които страните по кредитното правоотношение са изменили съществено същото. Съдът е се е позовал на разпоредбите на чл.107 ЗЗД , чл.20а ЗЗД и чл.171 ЗЗД, обосновавайки съждението си, че за да е налице обективна новация, каквато се твърди от ищеца в случая, страните по съществуващото материално правоотношение следва да са постигнали съгласие по следните материално-правни предпоставки: да е прекратено съществуващото задължение, да е поето ново задължение на мястото на старото- с нов предмет или с ново основание; намерение за новиране; страните да имат право да извършват действия на разпореждане със задължението по прекратеното материално правоотношение. Същевременно апелативният състав е посочил, че съгласно чл.174 изр.1 ЗЗД, ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписването, от което следва, че ипотекарният длъжник обезпечава единствено точното изпълнение на паричното задължение по основание и предмет, така както е поето в процесното кредитно правоотношение чрез своя имот, към момента на пораждане на ипотечното задължение. Съдът е обосновал извода, че всички изменения на обезпеченото вземане, които водят до увеличаване на дълга, са непротивопоставими на ипотекарния длъжник и че за да има действие по отношение на ипотеката, последният трябва да даде съгласие в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Посочил е, че при изменения в съдържанието на договора, утежняващи отговорността на длъжника (освен когато е налице новация), отговорността на ипотекарния длъжник не може да отпадне, а остава в обема, в който е уговорена при сключване на договора.
За да потвърди първоинстанционното решение, аналогично на първата инстанция, въззивният съд е приел, че с процесните анекси, общият размер на кредитното задължение не е променен. Акцентирал е върху обстоятелството, че видът и характера на измененията с анексите се заключават в изменение на общите условия на договора, срока на издължаване, изменение размера на лихвата по кредита и нови условия по усвояването на кредита. Според съда така предприетите изменения не водят до новиране на кредитното задължение по смисъла на чл.107 ЗЗД като в подкрепа на този извод съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №130/24.03.2009г. по т.д.№650/2008г., ВКС, ІІт.о, решение №138/22.08.2013г. по т.д.№27/2012г. на ВКС, ІІ т.о., както и в Решение №210/22.12.2014г. по т.д.№4090/2013г. на ВКС, І т.о. ТО, според която няма новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, когато страните са изменили само размера на отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, които не са съществени елементи на облигационното правоотношение, както и отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договора за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, които не са съпроводени с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях ново задължение, различно по основание или предмет, не представляват обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. Според съда в конкретния случай, видно от представените по делото изменени общи условия на банката, приети от страните по кредитното правоотношение, не са променени съществени условия от съдържанието на договора за кредит, с което се обосновава извода, че с процесните анекси, които не са подписани от ищеца, не се променя нито предмета, нито основанието на кредитното правоотношение, няма изразена воля на страните да прекратят същото и да го заменят с ново такова. Въззивният състав е приел за неоснователно и твърдението на ищеца, че доколкото с анекса от 11.04.2011г. страните са уговорили отпуснатите средства под формата на кредитна линия да се трансформират в кредит с погасителен план и кредитът да се счита изцяло усвоен, е налице обективна новация, посочвайки, че нито видът, нито основанието на обезпеченото задължение са променени и че се касае за промяна в условията на усвояване и погасяване на отпуснатия кредит, а не за погасяване на съществуващото задължение. В заключение в обжалваното решение е отразено, че доколкото с процесните анекси не е променен общия размер на задължението, ипотекарният длъжник отговаря до размера на сумата, за която е извършено вписването, като не са налице предпоставките за погасяване на обезпечителната му отговорност.
Настоящият състав намира, че липсват посочените от касатора основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
Постановките в т.1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС продължават да са валидни и след измененията в режима по допускане на касационно обжалване, направени със ЗИДГПК /ДВ. бр.86/27.10.2017г./ в случаите на поддържани допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, при които касаторът следва да постави въпрос/и от значение за изхода на конкретното дело. Това изискване не важи единствено относно предпоставките за допускане на касация по чл.280, ал.2 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението съдебни актове, по своята правна същност представляват допълнителни правни аргументи за евентуалната неправилност на решението като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, но не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280, ал.1т.1 ГПК за допускане на касация.
Що се отнася до поддържаното основание по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се има предвид следното:
С новата разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Налице е разлика между очевидна неправилност при допуснато нарушение на процесуалните правила по см. на чл.280, ал.2 ГПК и съществено нарушение на съдопроизводствените правила по см. на чл.281, т.3 ГПК, като в първия случай нарушението на процесуалните правила трябва да е толкова значимо, че да изключва необходимост от неговото правно аргументиране. В тази връзка очевидно неправилно по чл.280, ал.2 ГПК ще е решението ако страната в исковия процес (извън хипотезата на чл.238 ГПК), въобще не е била призовавана по делото, докато ще е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.281 т.3 ГПК, ако съдът е дал ход на делото при неправилно приложение на разпоредбите относно призоваването (чл.37-54 ГПК).
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Твърденията в изложението за неправилност на решението поради: 1.) необсъждането от съда на аргументите във въззивната жалба за нарушение на процесуалните правила, изразяващи с в неспазване на чл.374, ал.2 ГПК; 2.) неправилното приложение на чл.214 ГПК с оглед обстоятелството, че постановленията за възлагане са влезли в сила и 3.) липсата на обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и доводи и възражения на страните, не могат да обосноват очевидна неправилност на обжалвания акт, тъй като е налице необходимост от обсъждане на съображенията за евентуалната незаконосъобразност на посочени процесуални действия на въззивния съд (неправилността е аргументирана от касатора със съдебна практика на ВКС по спорни правни въпроси). Отделно следва да се има предвид, че с оглед оплакванията във въззивната жалба за неспазване на процедурата по чл.374, ал.2 ГПК и на чл.214 ГПК, въззивният състав се е произнесъл с определение от 03.11.2106г., допускайки поисканите от въззивника допълнителни доказателства, както и с определение от 12.01.2017г., с което е отказано поисканото от апелативния съд изменение на иска.
С отговора на касационната жалба ответникът претендира разноски за касационната инстанция в размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като представя плажен документ за 33 076.22лв. – минималния размер на възнаграждението с ДДС по чл.7, ал.4 от Наредбата. Съгласно чл.9 ал.3 от Наредбата „за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7”. Тъй като с настоящото определение не се допуска касационно обжалване (липсва необходимост от последващо процесуално представителство пред ВКС) и с оглед претенцията за присъждане на разноски съобразно Наредба №1/2004г., (позоваване на която е направено и в представения договор за правна помощ), на ответното дружество следва да бъдат присъдени разноски в размер на 24 807.16лв. (3/4 от 33 076.22лв.).
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2038/19.09.2017г., постановено по в.т.д.№4639/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 13 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] сумата 24 807.16лв. (двадесет и четири хиляди осемстотин и седем лева и 16ст.) – разноски за изготвения отговор на касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: