О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
гр. София, 09.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2343 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците В. Т. С. и С. С. С. чрез процесуален представител адв. М. Т. срещу решение № 1015 от 26.04.2018 г. по гр. дело № 2211/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1422 от 02.03.2017 г. по гр. дело № 15234/2015 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I-18 състав в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] следните суми: главница в размер 27 785,44 евро, ведно със законната лихва, считано от исковата молба – 25.11.2015г. до окончателното изплащане; редовна лихва в размер 3 857,64 евро за периода от 15.04.2014г. до 24.11.2015г., наказателна лихва /неустойка/ в размер 207,84 евро за периода от 15.05.2014г. до 24.11.2015г.; комисионна за управление в размер 130,34 евро за периода от 15.03.2014г. до 14.03.2015г., дължими по договор за кредит от 31.01.2008г.; разноски по делото в размер 778,13 лв. и държавна такса в размер 2 501,99 лв. С въззивното решение ответниците са осъдени да заплатят на ответната банка разноски за въззивното производство в размер 2 435 лв., а в полза на САС държавна такса в размер 1 250,99 лв.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържат становище, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика по процесуалноправен въпрос, който е и от значение за точното прилагане на закона, както и че въззивното решение е нищожно. Касаторите излагат съображения, че въззивният съд неправилно и в нарушение на закона е приел описаното в исковата молба, като същата е преповторена в мотивите, при съществена липса на валидни доказателства, касаещи посочена банкова сметка при подписване на договора за банков кредит, анексите към него и пълномощните на подписващите договора длъжностни лица; неправилно съдът е приел, че исковата молба на общо основание може да се счита за уведомление на длъжника; в противоречие с практиката на ВКС въззивната инстанция е приела липса на неравноправни клаузи и не е прогласила нищожност на същите, а се е позовала на изготвеното и прието във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза; неправилно въззивният съд е допуснал съдебно-счетоводна експертиза и е приел заключението във въззивното производство, тъй като същото е изготвено на основание нищожни клаузи в договора.
Ответникът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Е. Д. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че решените от САС въпроси не са в противоречие със задължителната практика на ВКС, а са съобразени с нея. Излага съображения, че касационните основания и основанията за допускане на касационно обжалване се припокриват изцяло; не са изведени обуславящи материалноправни и процесуалноправни въпроси, които да са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 500 лв.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че възражението на ответниците по исковата молба /настоящи касатори/ за разглеждане на предявените искове в първоинстанционното производство по общия ред е преклудирано поради това, че отговорът на исковата молба е подаден след указания двуседмичен срок – по аргумент от разпоредбата на чл. 369, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 370 ГПК.
Изводът за неоснователност на възражението за липса на облигационна връзка е аргументиран с обстоятелството, че процесният договор за кредит е сключен в предвидената от закон писмена форма /чл. 430, ал. 3 ТЗ/, в който са посочени банковите сметки, а оспорването на представителната власт на лицата, подписалите анексите като пълномощници на банката, е направено за първи път с въззивната жалба и недопустимо е заявено от насрещната страна. Посочено е, че на този порок може да се позовава представляваната страна по аргумент от разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, но в конкретния случай банката не е заявила твърдения и доводи за недействителност. Въз основа на неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено реално предоставяне на сумите по кредита: на 06.02.2008г. банковата сметка на кредитополучателя е заверена със сумата 46 529 лв.; на 19.02.2008г. – със сумата 16 298,19 лв., като останалите суми до 62 827,19 лв. са теглени на каса от кредитополучателя.
Независимо от обстоятелството, че възражението за нищожност на клаузите в процесния договор за банков кредит, уреждащи възможността на банката едностранно да изменя размера на договорената лихва при промяна на пазарните условия, поради тяхната неравноправност е направено от ответника след срока за подаване на отговор по чл. 367, ал. 1 ГПК, въззивният съд съобразно практиката на СЕС и ВКС е разгледал неравноправния характер на съответните договорни клаузи. Поради това, че сключеният между страните договор за банков кредит има характер на потребителски договор, доколкото кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП, съдебният състав е направил извод за приложимост на Закона за защита на потребителя и съответно разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 от него. След анализ на клаузите, уреждащи възможността за едностранно изменение на лихвата в частта СБР от страна на Банката при наличие на промяна на пазарните условия, обективирани в чл. 3.3, чл. 3.11 от Договора, чл. 3 от Анекс № 1 и чл. 8, чл. 8.1, чл. 8.2 и чл. 9 от Анекс № 2, въззивната инстанция е приела, че същите са нищожни по отношение възможността на банката едностранно да увеличава лихвения процент, като се е аргументирала със следното: 1/ посочените клаузи не са индивидуално уговорени между страните, предвид доказателствената тежест на ищеца съгласно чл. 146, ал 1 ЗЗП и непредставяне на доказателства в тази насока; 2/ посочените клаузи са във вреда на кредитополучателя, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответстват на нормативните правила, уреждащи възможността за незабавно прекратяване на договора от страна на длъжника при наличие на обективни причини, налагащи изменение на лихвения процент; 3/ в чл. 3.3 от Договора е посочено като основание за едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката единствено промяна на пазарните условия, но не е уточнено кои са конкретните обективни обстоятелства, водещи до необходимост от изменение на възнаградителната лихва; 4/ в процесните клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс и др., ще се формира новият базов лихвен процент; липсва подобна конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, което създава възможност при наличие на предвидените в договора изменения на променливата компонента, банката-кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита; 5/ в посочените клаузи не се съдържа предвидената в чл. 144, ал. 2 ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 10 ЗЗП възможност за длъжника да прекрати незабавно договора, поради което посоченото изключение за едностранно изменение на клаузите на потребителския договор от търговеца въз основа на непредвидено в него обстоятелство в случая е неприложимо.
За да направи извод, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита към момента на подаване на исковата молба, въззивният съд въз основа на заключението на допуснатата във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза е установил, че с постъпилите до 15.05.2014г. суми са погасени изцяло вноската с падеж 15.05.2014г. в размер 300,12 евро, от които главница 79,33 евро, лихва 220,79 евро и частично лихва в размер 45,58 евро за вноска с падеж 15.06.2014г., както и че последното плащане от страна на кредитополучателя е извършено на 15.05.2014г. Съдебният състав е заключил, че са налице предпоставките на чл. 10.1 от Договора за банков кредит, а именно неплащане на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, както и че предсрочната изискуемост е настъпила с позоваването, направено от банката в исковата молба, като предвид вида на предявения иск /осъдителен/ т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е неприложима.
За да приеме, че към датата на подаване на исковата молба дължимата сума за главница е в размер на 27 785,44 евро /1 716,59 евро – просрочена главница + 26 068,85 евро – предсрочна главница/, а дължимата сума за лихва е в размер на 3 857,64 евро, въззивният съд е отчел неравноправността на клаузата, предвиждаща възможност за едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва от страна на банката, изразяваща се в увеличаване на лихвения процент, по смисъла на чл. 143 ЗЗП и нищожността й на основание чл. 146 ЗЗП, поради което е преценил точния размер на дължимата сума на база уговорения между страните размер на същата съгласно Договора за банков кредит, и е съобразил също извършените намалявания от страна на банката.
Изводът за основателност на претенцията за дължима неустойка в размер 207,84 евро за периода от 15.04.2014г. до 24.11.2015г. е аргументиран с клаузите на чл. 9.2 от Договора за банков кредит и чл. 6 от Анекс № 1 и наличието на предвидените в тях предпоставки – просрочие на плащане, предвид обстоятелството, че длъжникът е в забава от 15.05.2014г., когато е извършил последното плащане по кредита. Поради липсата на достатъчно данни за размера на този иск въззивната инстанция е определила размера съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК, като е отчела посочения в Таблица № 5 от заключението на вещото лице по повторната съдебно-счетоводна експертиза размер на всяка една от главниците за процесния период, представляваща основа, и определените от вещото лице по назначената от СГС съдебно-счетоводна експертиза процентни съотношения, и е направила съответни изчисления.
Основателността на претенцията за заплащане на комисионна е обоснована с разпоредбата на чл. 10 от Анекс № 1, а размерът на дължимата сума – 130,34 евро /26068,85 евро x 0,5% = 130,34 евро/ е преценен от съда съобразно правилото на чл. 162 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно.
Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на съдопроизводствени правила. В настоящия случай касаторите не са формулирали релевантен правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Развитите оплаквания в изложението към касационната жалба представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и тълкуването на съответните разпоредби от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори в противоречие с практиката на СЕС и ВКС, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите трябва да бъдат осъдени да заплатят на ответника възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство в размер 300 лв., изчислено съгласно чл. 37 от ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1015 от 26.04.2018 г. по гр. дело № 2211/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1422 от 02.03.2017 г. по гр. дело № 15234/2015 г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I-18 състав в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] следните суми: главница в размер 27 785,44 евро, ведно със законната лихва, считано от исковата молба – 25.11.2015г. до окончателното изплащане; редовна лихва в размер 3 857,64 евро за периода от 15.04.2014г. до 24.11.2015г., наказателна лихва /неустойка/ в размер 207,84 евро за периода от 15.05.2014г. до 24.11.2015г.; комисионна за управление в размер 130,34 евро за периода от 15.03.2014г. до 14.03.2015г., дължими по договор за кредит от 31.01.2008г.; разноски по делото в размер 778,13 лв. и държавна такса в размер 2 501,99 лв. С въззивното решение ответниците са осъдени да заплатят на ответната банка разноски за въззивното производство в размер 2 435 лв., а в полза на САС държавна такса в размер 1 250,99 лв.
ОСЪЖДА В. Т. С. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк][жилищен адрес] и С. С. С. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплатят на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], БЦ „Експо 2000“ на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.