6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 283
С., 11.03. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Ю.
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията К. Ю.
гр. д. № 840/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. М. чрез пълномощник адв. И. Г. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 1104 от 28.05.2015г. по в. гр. дело № 596/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 18912 от 08.12.2014г. по гр. дело № 11879/2013г. на Софийски градски съд и вместо това е обявен за относително недействителен спрямо [фирма] [населено място], по иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД предявен от [фирма] против С. Х. П. и Н. Д. М., на договор за прехвърляне на недвижим имот в изпълнение на задължение за плащане на парично задължение, сключен на 05.06.2013г. с нотариален акт № 181, том І, рег. № 2250, дело № 93/2013г. на нотариус с район на действие Софийски районен съд между С. Х. П. в качеството на прехвърлител и Н. Д. М. в качеството на приобретател.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е постановени при неправилно прилагане на чл. 135 ЗЗД, тъй като съдът не е обсъдил доказателствата по делото и доводите на страните в тяхната цялост, като не е направил обективна преценка на същите с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК. Поставя въпроса дали е допустимо искът по чл. 135 ЗЗД да се счита доказан със свидетелски показания ангажирани от ищеца, които следва да бъдат преценени с оглед на чл. 172 ГПК и дали презумцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД следва да бъде оборена от ответника като докаже отрицателния факт на негово незнание за увреждане. В останалата част изложението съдържа оплаквания за необсъдени от съда конкретни доказателства, за нарушаване на чл. 172 ГПК при обсъждането им, за необсъден довод на ответницата, че преди предявяването на иска същата била погасила част от вземането на ищеца, че с уважаването на иска съдът нарушил принципа на равнопоставеност на субектите да извършват правомерни юридически действия и на справедливостта за защита на признат от правото интерес. Позовава се на съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД, като представя съдебни решения по гр. дело № 915/2012т., четвърто г. о., ВКС и т.д. № 422/2012г. първо т. о., ВКС, както и ТР № 114/01.09.1963г. по гр. дело № 95/63г. на ОСГК на ВКС за възможността за обективно съединяване на искове за собственост и обезщетение. Поддържа се приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Търговски дружество [фирма] в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване с твърдение, че представената съдебна практика не е от значение за изхода на делото. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Ответницата С. Х. П. не е представила писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване.
Представената от жалбоподателя съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД не влиза в противоречие с изводите на съда досежно фактическия състав на отменителния иск, при наличието на който искът се явява основателен и разпределяне на доказателствената тежест между страните по иска.
С решението по гр. дело № 915/2012г., четвърто г. о., ВКС, е даден отговор на въпроса за допустимостта на иск по чл. 135 ЗЗД, когато правната промяна е настъпила по силата на други факти, както и за правното значение на възникване на вземането легитимиращо ищеца като кредитор в смисъл, че когато търсената правна промяна е настъпила по друга причина (поредност на вписванията в нотариалната книга или прогласена нищожност на сделката по отношение на всички) павловият иск е недопустим. По въпроса за момента на възникване на вземането е прието, че кредиторът може да се брани срещу увреждащата го сделка независимо от поредността във времето на възникване на неговото вземане и на извършването на увреждаща сделка. Когато увреждащата сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане и е безвъзмездна, достатъчно е кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за увреждането, т. е. знаел е за съществуването на задължението към кредитора, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане – чл. 135, ал. 1 ЗЗД, респ. не е необходимо кредиторът да доказва знанието на третото лице, когато то се презумира – чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Когато разпоредителната сделка е извършена преди възникване на кредиторовото вземане, кредиторът трябва да докаже, че сделката е предназначена от длъжника и третото лице да го увреди – чл. 135, ал. 3 ЗЗД.
С обжалваното решение е прието, че разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане произтичащо от два записа на заповед, предявени от ищеца на първата ответника пет дни преди сключването на увреждащата сделка, както и че няма как длъжникът да не знае за съществуването на задължението, респ. че със сключване на оспорената сделка уврежда кредитора си, отчуждавайки единствения си недвижими имот; по отношение знанието за увреждане у третото лице – приобретател на имота, с оглед възмездността на договора, съдът е приложил презумцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД – ответницата са брат и сестра, т. е. знанието се предполага. Тъй като презумцията за знае е създадена в полза на кредитора – ищец и е оборима, съдът е приел, че нейното оборване е в тежест на ответниците, т. е. тежестта на доказване е обърната. Прието е, че ответниците в близка родствена връзка, не са доказали незнанието си за увреждането, което сделката им ще предизвика.
От изложеното е видно, че поставеният правен въпрос, доколкото е относим към установяването на фактическия състав на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с обжалваното решение не е разрешен в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика. Дали презумцията за знание у приобретателя на имота е оборена от ответниците е въпрос на фактическо установяване, а фактическите констатации на въззивния съд в производството по чл. 288 ГПК не подлежат на контрол. В това производство касационната инстанция проверява само правните разрешения на въззивния съд при приетите от него факти. Правните изводи на съда досежно обективните и субективни предпоставки на иска по чл. 135, ал. 1 ГПК и тяхното установяване са изведени в съответствие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд установена й с решенията по гр. дело № 2301/2014г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 123/2003г., второ г. о., ВКС; гр. дело № 3396/2014г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, наред с представената от жалбоподателя съдебна практика.
Доколкото в изложението се поддържа, че с обжалваното решение съдът е нарушил принципа на равнопоставеност на субектите да извършват правомерни юридически действия и на справедливостта за защита на признат от правото интерес, следва да се посочи, че за обезпечаване вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество – чл. 133 ЗЗД, на който се е позовал съдът, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество и длъжникът не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Ако длъжникът е добросъвестен, притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга, в който случай обявената на основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би загубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника, кредиторът разполага с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си, чрез насочване на принудително изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, който по своята същност е вид обезпечение спрямо длъжника. В този смисъл прехвърлянето на имота от първия ответник на втория в изпълнение на задължение за плащане на парично задължение – даване вместо плащане по чл. 65, ал. 2 ЗЗД, не променя характера на сделката като увреждаща ищеца по павлавия иск, тъй като всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворяване на кредитора. Затова отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го, или извършва правни действия, с които създава трудности за удовлетворение на кредитора.
Представената от жалбоподателя съдебна практика – решение по т. д. № 422/2012г., първо т. о., ВКС, дава отговор на въпрос – налице ли е увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135 ЗЗД, ако не е доказано съществуването на разлика между продажната цена на недвижимия имот предмет на оспорената разпоредителна сделка и следната пазарна цена на такъв имот в смисъл, че затруднение за удовлетворяването на кредитора е налице и при продажба на имот по действителната му цена, тъй като от момента на извършване на отчуждителната сделка до осъществяване на принудителното изпълнение от кредитора, получената сума от продажбата може да не е налице (извън патримониума на длъжника) и следователно да не може да служи за удовлетворяване на кредитора. Тази съдебна практика не е в противоречие с изводите на съда за увреждащия характер на разпоредителната сделка да отчуждаване на имот с пазарна стойност, надхвърляща двукратно стойността на паричното задължение, в изпълнението на което е направено прехвърлянето вместо плащане.
Тълкувателно решение № 114/01.09.1963г. по гр. дело № 95/63г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава жалбоподателя, дава отговор на въпрос за обективно съединяване на искове за собственост и обезщетение, който няма отношение към предмета на спора по настоящето дело, нито има отношение към постановените правни въпроси.
Доколкото в поставените въпроси жалбоподателят се позовава и на разпоредбата на чл. 172 ГПК следва да се посочи, че съдът не е изградил правните си изводи за основателността на иска (неговата субективна предпоставка) върху показанията на свидетеля посочен от ищеца, (съдът дори не ги е обсъдил), а по отношение показанията на свидетеля посочен от ответниците разпоредба не е приложима – свидетелят е пресъздал това, което знае от втория ответник за отношенията му с първата ответница, която познавал бегло.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позоваването на т. 3-та на чл. 280 ГПК е формално, без да е мотивирано приложението на посочената хипотеза.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1104 от 28.05.2015г. по в. гр. дело № 596/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ