О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
гр. София, 20.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 46/17 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [община] и на И. С. М. от [населено място], Кюстендилска област срещу въззивно решение № 205 от 05.08.16 г., постановено по в. гр. д. № 174/16 г. на Кюстендилския окръжен съд.
В касационната жалба на общината се поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответната община – касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, а касационната жалба на И. С. М. съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, въззивният съд е отменил решение № 444 от 07.10.2014 г. по гр. д. № 405/2013 г. на Кюстендилския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Н. Е. Е., К. Е. Е., Н. Г. Н., М. Г. К., Л. Г. С. и Д. Г. Ш. срещу касаторите искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че Н. Е. Е. и К. Е. Е. по наследство от Г. Н. К. и на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1978г. до датата на предявяване на иска, са собственици на 768кв.м. от имот №000012 в землището на [населено място], [община]; Н. Г. Н. и М. Г. К. на основание наследствено правоприемство от Г. Н. К. и давностно владение, упражнявано в периода от 1978г. до датата на предявяване на иска, са собственици на 760кв.м. от имот с №000012 в землището на [населено място], [община]; Л. Д. С. и Д. Г. Ш. по наследство от Г. К. А. и по давностно владение, упражнявано в периода от 1989г. до датата на предявяване на иска, са собственици на 945кв.м. от имот с №000012 в землището на [населено място], [община] и вместо него е уважил исковете.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК пред Кюстендилския районен съд са били предявени срещу [община] и И. С. М., при условията на обективно и субективно съединяване, искове за признаване право на собственост върху реално обособени части от недвижим имот с твърдението, че правото е придобито от ищците по наследство и изкупуване, т.е. трансформация на предоставено им право на ползване по реда на посочени в ЗСПЗЗ постановления на МС в право на собственост върху процесните земи, както и въз основа на изтекла придобивна давност. Прието е, че е налице правен интерес от предявяване на исковете спрямо двамата ответници, доколкото същите са страни по сделка с предмет прехвърляне право на собственост върху имот, върху който се поддържа от ищците, че притежават право на собственост. По отношение на първото заявено от ищците придобивно основание, въззивният съд е приел, че за да е налице трансформация на право на ползване в право на собственост съгласно хипотезите на ЗСПЗЗ (по §4а – при застрояване на сграда върху земята до 1 март 1991 г., по §4а, ал. 5; по §4б – касаещ земи, които представляват вече лозя, овощни градини или земеделската земя е единствена на семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът) винаги се изисква преди това установяване на право на ползване, учредено по реда на посочените в § 4 актове. Изложени са съображения, че в процесната хипотеза не се констатира надлежното картотекиране на земите съгласно изискването на чл. 16. (1) от Постановление № 76 на МС от 5.12.1977 г. за внедряване на системата за самозадоволяване на населението от селищните системи с плодове, зеленчуци, месо, мляко, яйца и риба, който текст изисква Министерството на земеделието и хранителната промишленост съвместно с Министерството на горите и горската промишленост, Комитета по единна система за социална информация и изпълнителните комитети на окръжните народни съвети до края на януари 1978 г. да уточнят и картотекират по аграрнопромишлени комплекси и други селскостопански организации всички годни за земеделски цели, изоставени и непълноценно използувани обработваеми земи, градини, маломерни участъци от полупланинските терени, сервитутните ивици към напоителните системи и реки, дворовете на стопанските организации и техните поделения и учебните заведения, летищата, крайселищните мери и др. с оглед най-рационалното им използване. Като правото на ползване се предоставя с решението на ИК на ОНС, а не с издаденото въз основа на това решение удостоверение. С това удостоверение се извършва само индивидуализация на имота чрез посочване на границите му. Формиран е решаващ правен извод, че не е надлежно упражнено право на изкупуване, независимо че е внесена цената на имотите, тъй като не е установено качеството на наследодателите на ищците да са ползватели, поради което същите и не са придобили собствеността върху имотите чрез изкупуването им по реда на ЗСПЗЗ. По отношение на второто заявено с исковата молба придобивно основание, са изложени решаващи мотиви, че ищците, а преди тях – наследодателите им, са ползвали процесните площи – явно и необезпокоявано, а държането по отношение на имотите се е трансформирало във владение предвид реализирана процедура по оценяването на земите и с оглед заплащане на определената стойност в полза на ответната община, която е приела тези плащания, като от събраните гласни доказателства е установено, че липсва противопоставяне на това владение. Прието е, че за процесната местност е налице карта на възстановената собственост, чрез която се идентифицира и имотът, продаден на търг на ответника И. С. М.. Ответната [община] е започнала процедура по реда на чл.19 ЗСПЗЗ – при наличие на реституирани в местността земеделски земи като останалата площ е окрупнена в общ имот (ПИ №66891.0.12 по КВС), записан като такъв на неидентифициран собственик, за който общината е издала акт за частна общинска собственост. Прието е, че към този момент обаче, е бил изтекъл 10-годишният давностен срок по чл. 79 ЗС в полза на ищците, а такава давност спрямо общината може да тече в хипотезата на чл. 19 ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 99 от 2002 г./. Изложени са мотиви, че съгласно т.2 от ТР №4/2012г. от 17.12.2012г.на ОСГК на ВКС, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок – в случая- съответно най-късно до м.04.2004 г. Действалата разпоредба на чл. 19 ЗСПЗЗ в редакцията си от ДВ, бр. 99 от 2002 г., е предвиждала, че общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, а след изтичането на 10-годишен срок от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост, което е станало в по-късен момент, доколкото картата е могло да бъде изготвена не по-рано от м.11.1994 г. Въззивният съд е формирал правен извод за основателност на предявените положителни установителни искове за собственост, тъй като е изпълнен фактическият състав на заявното от ищците оригинерно придобивно основание и същите са придобили правото на собственост върху процесните имоти, идентифицирани чрез заключение №24478/04.11.2013г. на в.л. Г. и отразени на приложеното към същото скица – л. 212 от делото на КРС, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – [община] сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, , ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса: ищците по обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, които са собственически искове, имат ли правен интерес да привличат като ответник праводателя по разпоредителна сделка с недвижим имот, в случаите, когато разпоредителната сделка е извършена преди предявяване на исковете за собственост за недвижимия имот; поддържа се противоречие, на приетото от въззвния съд с решение № 602/05.11.2014 г. по гр. д. № 2095/2013 г. на Д. и решение № 271/06.03.2014 г. по гр. д. 14/2013 г. на ВКС, І г.о.
Ответниците не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение по касационната жалба на [община].
Доколкото предмет на касационно обжалване е въззивно решение, постановено при повторно разглеждане на делото, съгласно императивната разпоредба на чл. 295, ал. 1 ГПК, същото може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при новото разглеждане на делото. Именно с тези нарушения следва да бъдат свързани и заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Нарушенията, допуснати при първоначалното разглеждане на делото, независимо дали са били заявени или не в първото касационно производство, са ирелевантни за новото касационно обжалване, тъй като са преклудирани. Предвид служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, вкл. във фазата на допускане на касационното обжалване, въпросът относно пасивната процесуална легитимация на ответната община, е бил обект на служебна проверка в първото касационно производство по спора и същият не може да бъде пререшаван. Релевантни за настоящото касационно производство са само онези нарушения, допуснати при новото въззивно разглеждане, които са свързани с предмета на новото въззивно разглеждане. Всички останали нарушения, се явяват преклудирани и не могат да обосноват допускане на новото касационно обжалване. Наред с това по поставения въпрос е налице задължителна практика – ТР № 4/14г. на ОСГК на ВКС, т.3б, с която въззивното решение е съобразено.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – И. С. М. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Може ли да бъде придобит по давност имот, подлежащ на земеделска реституция, за който не е приключила предвидената от закона процедура по възстановяване на собствеността; 2. Може ли да бъде придобит по давност имот, представляващ земя от общинския поземлен фонд и 3. Може ли да бъде придобита конкретна площ, по-малка от площта на целия недвижим имот и допустимо ли е съдът да признае право на собственост върху конкретни квадратни метри от недвижим имот.
Ответниците не вземат становище по жалбата.
По първия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне като твърденията на касатора не кореспондират и с установеното по делото, а именно, че при изготвяне на зоните по чл. 18 г от ППЗСПЗЗ трите процесни имота не са били отредени като територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, а са приобщени към обема на територията, където възстановяването на собствеността върху земеделските земи е следвало да става при съществуващи на терена стари реални граници, съответно при изготвяне на картата на възстановената собственост на землището на [населено място] същите са отразени на „неидентифициран собственик” и след това са прехвърлени като земи по чл. 19 ЗСПЗЗ – предадени на разпореждане на [община], т.е. в конкретния случай не е налице неприключила процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване съгласно дадените с ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е налице и твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, тъй като в цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, разглежданите случаи са други, при различна конкретна фактическа обстановка по спора, за която е валиден заложения в чл.5, ал.2 ЗВСОНИ принцип, че не тече давност срещу този, който не може да се защити чрез иск.
Отговорът на втория поставен въпрос е даден още с мотивите на решение № 70 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 5556/2015 г. на ВКС, І г.о. при първоначалното разглеждане на делото от касационната инстанция, с чиито задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, въззивният съд при повторното разглеждане на делото изцяло се е съобразил. Въззивният съд е извършил преценка на основанието, на което ответниците твърдят, че общината е придобила правото на собственост, а именно чл.19, ал. 1 ЗСПЗЗ, в редакцията си от ДВ, бр. 99 от 2002 г., която предвижда, че общината само стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците и едва след изтичането на 10-годишен срок от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост, респ. към момента на изтичане на давностния срок и осъществяване на фактическия състав на оригинерното придобивно основание спрямо наследодателите на ищците, процесните имоти не са имали характер на общинска или държавна собственост и са могли да бъдат придобити по давност.
Същото се отнася и за третия формулиран въпрос, тъй като при първоначалното разглеждане на делото ВКС е приел, че предявените искове за реални части от посочените поземлени имоти са допустими. По този въпрос е налице и друга задължителна практика на ВКС /ТР № 8/14г. на ОСГК, т.4 и др./, с която въззивното решение е съобразено.
Наред с това касаторът не сочи в какво се състои противоречието на въззивното решение с представената от него практика на ВКС, а във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличие на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват.
С оглед изложеното, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 205 от 05.08.16 г., постановено по в. гр. д. № 174/16 г. на Кюстендилския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: