О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
гр. София, 24.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3083 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 262 от 20.12.2013г. по т.д. № 1902/2013г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 17 / 14.02.2013г. по т.д. № 13/2011г. на Окръжен съд – София, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК от касатора срещу [фирма] и К. И. А., И. Т. А. и М. Т. А., в качеството им на законни наследници на Т. Ц. А., искове за признаване съществуване на вземане срещу тях при условията на солидарност на сумата от 49 200 евро, представляваща главница по запис на заповед от 10.04.2009г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и уважаване на исковете.
Ответницата, К. А., поддържа, че нито в жалбата, нито в изложението, е изведен правен въпрос, обусловил разрешаването на спора, поради което липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Иска присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение от 9950 лева – разноски за представителство пред настоящата инстанция.
Останалите ответниците по жалбата не представят отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че задължение на ищеца е да установи при условията на главно и пълно доказване кумулативното: наличие на редовен от външна страна запис на заповед; съществуване на твърдяното от него каузално правоотношение между страните; връзка между това каузално правоотношение и записа на заповед, пораждане на задължението по твърдяното каузално правоотношение за ответника и неговия размер. Решаващият състав е счел за неоснователни исковете, поради недоказаност на оспорената връзка между каузалното правоотношение и записа на заповед. Аргументирал се е с несъвпадане на размера на посочената в ценната книга сума с размера на вземането, за което се твърди, че обезпечава и със съставянето на записа на заповед на 10.04.2009г. с падеж – 10.05.2009г., четири месеца преди сключването на допълнителното споразумение, като е изведено, че не може да бъде обезпечено вземане, което към деня на издаването на ценната книга не е било изискуемо и ликвидно.
В изложението към жалбата касаторът поддържа, е въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е преценил изцяло, както и в съвкупност събраните по делото доказателства и не се е запознал в цялост с посочените във въззивната жалба обстоятелства. Съдът е обосновал решението си на факти, които не се твърдят в исковата молба и се е произнесъл по незаявен петитум. Изтъква се, че решаването на въпроса за допустимостта на иска е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Този въпрос обуславя правилното прилагане на закона с оглед правото на материалноправна защита, както и на защита срещу процесуалния произвол на съда, който по същество представлява отказ от правосъдие. В постановения съдебен акт е налице нарушение на диспозитивното начало, поради което същият е недопустим и подлежи на обезсилване, тъй като съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. Апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като необосновано не е взел предвид обстоятелството, че ищецът не претендира каузална връзка между записа на заповед и договорно отношение, а единствено редовно предявено, ликвидно и изискуемо вземане, наличието на което съдът е установил. С оглед на така изложеното се твърди осъществяване на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че не е налице твърдяната от ищеца – касатор евентуална недопустимост на атакувания въззивен акт. Апелативният съд е разгледал менителничния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, чиято кауза е разкрита от ищеца в исковата молба, като обсъждането на обезпечителната функция на ценната книга и нейното значение за основателността на иска е въпрос относим към правилността, а не към допустимостта на съдебното решение.
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай обжалващата страна само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочила, кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен, съответно процесуалноправен въпрос, обусловил уважаването на предявените срещу него искове по чл.422 ГПК, извън въпроса за допустимостта на иска. Както в касационната жалба, така и в изложението към нея, се съдържат единствено оплаквания по отношение на извършени от апелативния съд съществени процесуални нарушения, наличието на които не може, обаче, да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и основание за допускането на касационния контрол. Основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК са различни от основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК, които са относими към правилността на акта. Ето защо, последните могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведената от касаторката допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията, К. А., следва да се присъдят направените от нея за настоящото производство разноски в размер на 9950 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262 от 20.12.2013г. по т.д. № 1902/2013г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на К. И. А., ЕГН [ЕГН], направени разноски в размер на 9950 лева – адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.