О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 28.05.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 3172 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Вария Т.“ ЕООД чрез адв. Г. С. срещу решение № 2088/03.08.2018 г. на Софийски апелативен съд /САС/, ТО, 13 състав по т.д. № 1459/2018 г., с което е обезсилено решението № 6387/18.09.2017 г. по т.д. № 1377/2016 г. на Софийски градски съд /СГС/ и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Министерство на отбраната /МО/ оспорва допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение намира, че касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК, поради следните съображения:
Пред СГС са предявени искове от МО срещу „Вария Т.“ ЕООД за сумата 36439.20 лв. – обезщетение за ползване на недвижим имот на отпаднало основание за посочен период от време и лихва в размер на 14654.86 лв. също за посочен период от време, при изложени съображения за сключен наемен договор между страните на недвижим имот, чиито срок от 3 години е изтекъл, но ответникът – наемател продължил ползването на имота, въпреки поканата да го освободи. Първоначално искът е предявен по реда на чл.422 ГПК, с оглед издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за заплащане на уговорената цена за ползване на имота след прекратяване на наемния договор в т.22 от сключения наемен договор и подадено възражение от ответника – наемател. В хода на процеса и с оглед молбата на ищеца от 30.01.2017 г. с определение от 27.03.2017 г. СГС е прекратил производството по делото по иска с правно основание по чл.422 ГПК, обезсилил е заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 40564/2015 г. на Софийски районен съд и е приел, че е сезиран с осъдителен иск. С решение на СГС от 18.09.2017 г. са отхвърлени предявените от МО срещу „Вария Т.“ ЕООД искове, квалифицирани по чл.92 и чл.86 ЗЗД за сумата 36439.20 лв., представляваща неустойка за неизпълнение задължението на наемателя по договор за наем от 06.11.1996 г. за връщане на наетата вещ за периода 01.06.2012 г. – 28.01.2014 г., както и за сумата 14654.86 лв., представляваща лихва за забава на главното вземане за неустойка за периода 01.06.2012 г. – 24.06.2015 г. Решението на СГС е обезсилено от САС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС. Според САС, с оглед изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основават предявените искове и отправеното искане за правна защита, предмет на спора е вземане за обезщетение за продължило след прекратен договор за наем ползване на нает имот, каквото е заявено с исковата молба и с допълнителна молба от 30.01.2017 г. Действително ищецът, според САС, е обосновал размера на претендираното обезщетение с уговорена в наемния договор клауза на т.22, но не основава претенцията си на фактически състав, пораждащ вземане за неустойка, твърденията са за прекратен наемен договор и породено вземане за обезщетение, основано на разпоредбата на чл.236 ал.2 ЗЗД. Според САС е допуснато смесване на двата правна института – на неустойката и на обезщетението по чл.236 ал.2 ЗЗД, като съдът е разгледал претенцията на непредявено основание, произнасяйки се с диспозитива си по иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД, а не на предявеното основание по чл.236 ал.2 ЗЗД. Според САС в случая първоинстанционният съд е извел квалификацията от обстоятелства, на които ищецът не се е позовал, без да разгледа иска при съобразяване с наведените твърдения. По тези съображения и на основание чл.270 ал.3 изр.3-то ГПК първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато на друг състав на СГС за произнасяне по предявения иск.
В изложението си касаторът формулира следните въпроси при допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а поради допуснато процесуално нарушение от страна на САС и основание по чл.280 ал.2 ГПК: „1. Как следва да се квалифицира претенция за обезщетение за продължило след прекратен договор за наем ползване на недвижим имот, когато размерът на това обезщетение е предварително уговорен между страните по прекратения договор – като претенция на договорно (неустойка по чл.92 ЗЗД) или на извъндоговорно основание (обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД)? 2. Следва ли въззивният съд да обезсили решението на първоинстанционния съд при установено нарушение на материалния закон при определяне на квалификацията на иска?“
Съгласно указанията в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос /чл.280 ал.1 ГПК/ трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед на тези указания формулираните два въпроса в изложението на касатора са некоректно поставени. Въпросите изразяват по същество твърдение на касатора за неправилна квалификация на предявените искове от МО, докато съображенията на САС в изложените мотиви и неговата решаваща воля са свързани с липсата на произнасяне от СГС, въз основа на визираните от ищеца обстоятелства за претендирано обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на наемния договор и породено вземане за обезщетение, основано на разпоредбата на чл.236 ал.2 ЗЗД. САС изрично е посочил, че ищецът е обосновал размера на претендираното обезщетение с уговорена в наемния договор клауза на т.22, но основава претенцията си – вземане за обезщетение, основано на разпоредбата на чл.236 ал.2 ЗЗД, които обстоятелства не са обсъдени от СГС при извеждане и даване на квалификацията на предявените искове. Именно в този смисъл – поради липса на произнасяне от СГС по предявения иск, а не поради дадена погрешна квалификация, първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск. С оглед на така изложените от САС съображения, поставените два въпроса не се основават на същите, некоректно ги интерпретират с оглед промяна на крайния изход на спора, поради което няма основание да се приеме противоречиво разрешаване на така формулираните въпроси от САС и конкретно противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС т.2, респ. т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и приложената съдебна практика на тричленни състави на ВКС, както поддържа касаторът в изложението си.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК. За да се приеме очевидна неправилност въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност и обоснованост на решаващите правни изводи на въззивния съд, какъвто тук не е налице.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
На основание чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника Министерство на отбраната поисканите разноски в размер на 500 лв. юрисконсултско възнаграждение /чл.9 ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2088/03.08.2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав по т.д. № 1459/2018 г.
ОСЪЖДА „Вария Т.“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] да заплатят на Министерство на отбраната, гр. София, [улица] сумата 500 лв. /петстотин лева/ юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.