О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
гр. София, 28.06.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2346 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 429 от 23.12.2015 год. по гр. д. № 426/2015 год. въззивният Кюстендилски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е допуснато изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на Р. И. С. на имот, представляващ ? ид. ч. от УПИ VІІІ-384 в кв. 34 по плана на [населено място], [община], целият с площ 731 кв. м., ведно с ? ид. ч. от построената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 92 кв. м., ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, която ? ид. ч. от сградата представлява реално югозападния близнак на същата, със застроена площ 46 кв. м., при уговорената между ответниците цена от 3 600 лв., която Р. С. следва да заплати на купувачите по нот. акт № 72/2012 год. Н. З. А. и П. И. А. в едномесечен срок от влизане в сила на решението и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлен предявеният от Р. И. С. срещу И. К. А., Р. К. А., Н. З. А. и П. И. А. иск за изкупуване на горния имот.
С определение от 18.02.2016 год. по същото дело на въззивния съд е допълнено горното решение с отмяна на първоинстанционното и в частта относно присъдените разноски.
Против въззивното решение е подадена в срок, с оглед приложението на чл. 62, ал. 2, изр. 1, вр. с чл. 60, ал. 6 ГПК, касационна жалба от ищеца Р. С., чрез пълномощника му адв. Н. А., с оплаквания за неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяна на въззивното решение и вместо това искът бъде уважен, с присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение се поддържа наличието на основанията по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани материалноправни въпроси относно статута и законността на сградата – за релевантния момент, към който се определят същите, и с оглед приложимия закон, за предмета на разпореждането между ответниците – дали се касае за идеална част от имота или реална такава, както и процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивния съд при наличието на пропуски при изготвяне на доклада от първоинстанционния съд и допустимостта на гласни доказателства при оборване на факт, установен с писмени такива. Касаторът се позовава в изложението на противоречие с цитираните в него ТР № № 1/2009 год. и 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, както и на противоречие с практиката на ВКС, като са приложени три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /Р № 209 от 19.07.10 год. по гр. д. № 750/10 год. І г.о., Р № 808 от 14.01.11 год. по гр. д. № 1185/09 год. на І г. о. и Р № 197 от 3.08.12 год. по гр. д. № 1430/10 год. І г. о./, без конкретно изложение в какво и по кои въпроси счита да е налице твърдяното противоречие.
Ответниците И. К. А., Р. К. А., Н. З. А. и П. И. А., чрез пълномощника им адв. С. М., в представения писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване. Поставените от касатора правни въпроси, както и представената съдебна практика не са обусловили, респ. не са относими към релевантния за изхода на спора въпрос за липса на съсобственост в имота. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба, като претендират направените по делото разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа данните по делото, приема следното:
В обжалваното въззивно решение съдът приел, че ищецът, сега касатор, е собственик на ? ид. ч. от недвижим имот в [населено място], представляващ УПИ VІІІ-384 в кв. 34 по плана на селото от 1980 год., както и на реално източната половина от построената в него масивна жилищна сграда и стопанските постройки – плевня с навес, на основание договор за дарение, обективиран в нот. акт № 35/2010 год. Собственик на другата половина от парцела, както и от сградата, представляваща реално югозападния близнак със застроена площ от 46 кв. м., е И. А., на основание нот. акт № 161/2010 год. за покупко-продажба на 1/3 ид. ч. и данните в него за собственост на 1/6 ид. ч. по наследство, който имот е предмет на покупко-продажбата с нот. акт № 72/2012 год. в полза на Н. А..
С оглед данните за обособеност на двете половини на жилищната сграда в отделни самостоятелни обекти, със самостоятелни входове, в отделно притежание на същите от съсобствениците на земята, установени от приетите заключения на вещите лица, свидетелските показания, а и от твърденията на самия ищец в исковата му молба, въззивният съд приел, че е налице хоризонтална етажна собственост и земята представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, в която хипотеза е неприложима разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС. Поради това при разпореждането със собствения на първите двама ответници имот в полза на останалите ответници не е следвало да го предложат за продажба на съсобственика на дворното място, съгласно чл. 66, ал. 1, във вр. с чл. 33 ЗС, с оглед на което е отхвърлил предявения на това основание иск.
Следователно, обуславящият изхода на спора въпрос е относим към статута на имота към момента на разпореждането между ответниците, но произнасянето по него е обусловено от преценката на събраните по делото доказателства, установяващи наличието на обособени самостоятелни жилища, с отделни входове, в рамките на цялата жилищна сграда, построена в съсобственото дворно място. Тази преценка на събраните доказателства от въззивния съд не подлежи на проверка в настоящето производство, което е с предмет наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Формулираните в изложението в тази връзка въпроси по своята същност представляват доводи по същество на спора, които не могат да бъдат обсъждани, нито могат да обосновават наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният въпрос касае неприложимостта на чл. 66, ал. 1 ЗС, вр. с чл. 33, ал. 2 ЗС когато в съсобствено дворно място съществуват отделни самостоятелни жилища, принадлежащи на различните съсобственици, и той е обусловил решаващата воля в обжалваното решение, тъй като съдът е приел, че в случая е налице именно тази хипотеза с оглед обособеността на двете половини на сградата /източен и югозападен близнак/, принадлежащи в изключителна собственост на съсобствениците на земята, която при това положение се явява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Произнасянето по този въпрос кореспондира със задължителна съдебна практика /напр. Р № 441 от 10.01.12 год. по гр. д. № 1056/10 год. І г. о., в което е разглеждан въпроса за приложимостта на тези разпоредби в конкретни хипотези, респ. случаите, в които не следва да се прилагат, с позоваване и на други съдебни решения, Р № 87 от 24.07.15 год. по гр. д. № 5323/14 год. ІІ г. о./.
С оглед на горното и неотносимостта на представената от касатора съдебна практика по въпроси, които не са обусловили решаващата воля на съда по спора- относно момента, от който тече срока по чл. 33, ал. 2 ЗС и допустимите доказателства за установяване факта на поканата, касационното обжалване не може да се допусне на основание релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като с оглед изложеното по-горе е налице задължителна съдебна практика по приложение на чл. 33 ЗС в хипотеза на т. н. „хоризонтална етажна собственост”, с която въззивното решение е съобразено. Не са налице горните основания и по поставените от касатора процесуалноправни въпроси, които също не могат да бъдат счетени като такива по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед разясненията по т. 1 от цитираното и представеното от касатора ТР № 1/19.02. 2010 год. по т. д. № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС – същите не са включени в предмета на спора, нито са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение, а представляват оплаквания за процесуални нарушения, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство.
В заключение следва извода за липса на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Тъй като липсват доказателства за направени от ответниците по касация разноски за настоящето производство, претендираните такива не им се присъждат.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 429 от 23.12.2015 год. по гр. д. № 426/2015 год., допълнено с определение от 18.02.2016 год. по същото дело по описа на Кюстендилския окръжен съд, по подадената от Р. И. С., чрез пълномощника му адв. Н. А., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: