О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
гр. София, 30.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4783/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. О. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 196 от 17.07.17г., постановено по в.гр.д.№ 255/17г. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 104 от 01.03.17г. по гр.д.№ 3701/16г. на Пернишкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. О. Д. против П. О. Д. и Е. Б. Д. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване правото на собственост по наследство от П. Е. П., починала на 31.07.1969г. и предаване владението върху ј ид.част от поземлен имот с идентификатор 55871.502.411 по КККР на [населено място] с площ от 289 кв.м.
По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Р. Д. и ответникът П. Д. са наследници по закон /синове/ на П. Е. П., починала на 31.07.1969г. и на преживелия й съпруг О. Д. П., починал на 16.07.2016г., а ответникът Е. Д. е съпруга на първия ответник. С нот.акт № 105/1957г. О. П. е придобил възмездно по време на брака си с П. П. празно неурегулирано дворно място, идентично с процесния поземлен имот. С нот.акт № 146/78г. наследодателят е отстъпил безвъзмездно на синовете си да построят съобразно утвърдения архитектурен план в дворното му място двуетажна жилищна сграда върху 80 кв.м. Впоследствие, с нот.акт № 162/91г., О. П. като собственик на дворното място е учредил на синовете си правото на строеж на двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м., като Р. Д. да построи за себе си първия етаж, а П. Д. – втория етаж. Жилищната сграда е построена през 1992г. През 1998г. наследодателят е декларирал дворното място като свое, а с нот. акт № 123/11г. го е прехвърлил на първия ответник по време на брака му с втория ответник срещу задължение за издръжка и гледане. Всички действия в дворното място през годините са извършвани с разрешението на О. П. и синовете му са ползвали имота, доколкото това е било необходимо с оглед учреденото им право на строеж и за целите на изградените в него със съгласието на баща им постройки, вкл. на изградената от ищеца барака, без да са декларирали права върху дворното място.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че дворното място е притежавано от наследодателите на ищеца и на първия ответник в режим на съпружеска имуществена общност съгласно чл.13 СК от 1968г./отм./, вр. с 103 ПЗР на същия кодекс и съгласно чл.14 притежаваната от П. П. Ѕ ид.част е наследена по равно от двамата й сина. Независимо от това, съдът е приел, че понастоящем ищецът не притежава права върху имота, тъй като с действията си по учредяване право на строеж в полза другите съсобственици през 1991г., които по своя характер представляват разпореждане с целия имот, О. П. е демонстрирал спрямо тях намерението си да владее целия имот като свой, респ.отблъскване на тяхното владение и че към момента на сделката от 2011г. в негова полза е бил изтекъл 10-годишния давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Може ли да се говори за придобивна давност в полза на единия от съсобствениците на един имот, когато и тримата съсобственици през целия период живеят в имота и го ползват; 2. Може ли да се говори за придобивна давност в полза на единия от съсобствениците, когато останалите съсобственици, когато единият от тях е демонстрирал ползването, съответно държането на имота или на част от него като свой чрез изграждане на стопанска постройка и когато никой от останалите съсобственици, живущи и ползващи имота, не му е оспорил, съответно не е възразил срещу тези негови действия и 3. Ако се приеме че може да се придобие съсобствен имот на основание придобивна давност и в случаите, когато всички съсобственици живеят в имота и го ползват като свой, в какво трябва да се състоят, съответно обективират действията на отблъскване на владението, съответно държането на имота от единия съсобственик спрямо останалите съсобственици. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а третият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките за това.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 25.09.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая поставените от касатора първи два въпроса не кореспондират на установените по делото факти, а именно че същият е живял в първия етаж от построената в процесното дворно място жилищна сграда, за който му е било учредено право на строеж от наследодателя и че е изградил стопанска постройка в мястото с изричното съгласие на своя баща, който се е считал за негов едноличен собственик, респ. е ползвал мястото само доколкото това е било необходимо с оглед учреденото му право на строеж и за целите на изградените в него постройки. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това не е налице и никакво противоречие на въззивното решение с представената практика на ВКС – Р № 110 по гр.д.№ 870/11г., ІІ г.о. и др., с която е прието, че за да се придобие по давност притежаваната от друг съсобственик идеална част от недвижим имот е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ – отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, респ. че обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл.31 ЗС не изразява намерение за своене, тъй като в настоящия случай е прието, че с учредяването на правото на строеж върху цялото дворно място в полза на другите съсобственици, което действие не е на обикновено ползване, а на разпореждане с имота, наследодателят е демонстрирал по категоричен начин намерението си за своене спрямо техните идеални части, което намерение е демонстрирано впоследствие и с всички други негови действия, на които останалите съсобственици не са се противопоставили. Липсва противоречие и с Р № 350 по гр.д.№ 530/10г., І г.о., с което е прието, че построяването на жилищна сграда и стопански постройки в един имот представляват явни действия, които обективират намерението на владелеца да държи имота като свой и са от естеството си да стигнат до знанието на собственика, нито касаторът сочи в какво се състои противоречието.
По отношение на последния поставен въпрос ( в какво трябва да се състоят, съответно обективират действията на отблъскване на владението, съответно държането на имота от единия съсобственик спрямо останалите съсобственици) не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки не са налице. По този въпрос съществува богата съдебна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която въззивното решение е съобразено.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 196 от 17.07.17г., постановено по в.гр.д.№ 255/17г. на Пернишкия окръжен съд.
О с ъ ж д а Р. О. Д. от [населено място] да заплати на П. О. Д. и Е. Б. Д. от същия град сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: