5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№284
ГР. София,10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 4.03.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4826/2019 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на „Многопрофилна болница за активно лечение Айтос” ЕООД / МБАЛ/ и на В. Я. срещу въззивното решение на Бургаски апелативен съд по гр.д. №146/19 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен в размер на 5 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 600 000 лв. искът на В. Я. срещу МБАЛ с пр. осн. чл.49 ЗЗД, за обезщетяване на неимуществени вреди / болки и страдания/ от проведеното седемдневно болнично лечение на ищеца в ответната болница след претърпян на 1.07.13 г. хеморагичен инсулт, с последвало инвалидизиране на пациента.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната за иска част касаторът ищец В. Я. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора: Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? Как следва да се определи справедливият размер на пресъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди? Дали следва да се приканят към спогодба страните след събиране на доказателствата по делото?
За допускане обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, касаторът – ответник по иска МБАЛ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС са разрешени от въззивния съд следните въпроси от предмета на спора: Длъжен ли е въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи и самостоятелна преценка на целия събран по делото фактически и доказателствен материал, като обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и всички възражения и доводи на страните? Длъжен ли е съдът да постанови съдебния акт въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка? Длъжен ли е съдът да изложи мотиви в случай, че приеме някое доказателство за недостоверно? Изпълнил ли е съдът задължението си за оценка и съвкупна преценка на всички доказателства, при непълно и цялостно позоваване и разглеждане в акта на доказателствата? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени с жалбата оплаквания? Във връзка с въпросите излага съображения за нарушени процесуални задължения на въззивния съд, вкл. и несъобразяване с допълнението на заключението на вещото лице – медицинска експертиза, извършено в заседанието на 30.01.18 г. / вероятно се има предвид 2019 г./, според което количеството на изписания „манитол” е съобразено със степента на заболяването на ищеца. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с подробни съображения от съществото на спора, сочещи на „необоснованост, неправилни правни изводи, изградени в процес на неправилно ценене на доказателствата и в т.ч. и избирателно изключване на доказателства”. Според касатора от данните по делото не се установяват елементите от фактическия състав на процесния деликт и респ. – основанието за отговорността му като ответник по предявения иск.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, въз основа на заключението на медицинската експертиза, че заболяването на ищеца се е развило благоприятно и той се е възстановил в значителна степен, като е възможно самостоятелното му придвижване с помощно средство, с ограничена функция на горния ляв крайник. Левостранната хемипареза на ръката и крака, заради която ищецът е инвалидизиран, не е резултат от болничното му лечение, проведено в ответната болница в острата фаза на получения вследствие на завишено кръвно налягане хеморагичен инсулт, а представлява обичайна последица от клиниката на самото заболяване, което не е напълно лечимо. Последващо недрастично подобрение се постига след допълнителна рехабилитация, към която пациентът е бил насочен от лекуващия лекар след изписването му от болницата. Затова според въззивният съд ищецът няма право на обезщетение от ответника за неимуществени вреди, изразяващи се в инвалидизирането му поради левостранна хемипареза на крайници.
Наред с това въззивният съд е приел, че използваната при лечението клинична пътека определя минималния стандарт за лечение на пациента и при колизия между нея и медицинския стандарт и / или добрата медицинска практика, особено ако последните изискват нещо повече за постигане на максимален лечебен ефект, дължимото медицинско поведение се определя именно от тях. В случая констатациите на вещото лице сочат на спазване на клиничната пътека, но не и на добрата медицинска практика, като е посочено конкретно в какво се изразява неспазването на последната/ болният не е мониториран в първите 48 ч. на болнично легло с оборудване, предписано в медицинския стандарт на неврологичното отделение; назначеното лечение при постъпването му в болницата не консултирано с неврохирург; лекарството „кавинтон” е противопоказно за констатираното състояние на пациента и за фазата на лечението му, използването му е извън добрата медицинска практика и следва да се приеме за фактор, създаващ допълнителен неоправдан риск за болния; приложеният медикамент „аналгин” не е постигнал обичайния терапевтичен ефект, не е бил съобразен със състоянието на пациента, който постоянно се оплаквал от силно главоболие/. Въззивният съд е приел, че причинените на ищеца неимуществени вреди от неспазване на стандартите на добрата медицинска практика подлежат на обезщетяване по справедливост. При установените по делото болки и страдания на ищеца в острата фаза на заболяването му в рамките на седемдневния болничен престой, обезщетение в размер на 5 000 лв., според въззивния съд, съответства на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. То, от една страна, отговаря на продължителността и интензитета на претърпяното страдание, на общото състояние и възраст / тогава 53 год./ на ищеца, на естеството на накърненото негово правно благо / живот и здраве/ и на обстоятелството, че е приет в лечебно заведение, където е очаквал да получи адекватна помощ, но останал с чувства на несигурност и съмнение в собственото си здравословно състояние, в компетентността на лекуващия го лекар и в качеството на оказаната му медицинска помощ. Изпитвал е недоверие и неудовлетвореност от приложеното лечение, имал е усещане за неговата недостатъчност и неефективност. От друга страна, при определянето на справедлив размер на обезщетението е отчетен относително краткият период на лечението при ответника, като негативните последици от неспазената добра медицинска практика са вече преодолени и не те са довели до трайно инвалидизиране на ищеца след преминаването на острата форма на заболяването.
При данните по делото и решаващите изводи на съда, според ВКС не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по жалбата на касатора – ищец. Въззивният съд в подробните мотиви към решението е преценил относимите към спора доказателства и е обсъдил доводите и възраженията на страните, излагайки собствени фактически констатации и правни изводи по съществото на спора, както е указано в цитираната от касатора практика на ВКС – р. по т.д. №87/10 г. на второ т.о. Обезщетението за неимуществени вреди е определено по справедливост след преценка на обстоятелствата на конкретния случай, както изискат ППВС №4/68 г. и цитираното решение по чл.290 ГПК – по гр.д. №957/12 г. на трето г.о. Неприканването на страните към спогодба по чл.149, ал.1, изр.1 ГПК/ само то, след като не се твърди нарушение и на ал.1, изр.2,ал.2 и ал. 3 на с.р., за разлика от констатациите в цитираното р. по гр.д. №992/10 г. на първо г.о. на ВКС/ не сочи на съществено неизпълнение на процесуалните задължения на съда във въззивното производство, с оглед предмета на настоящото дело и процесуалното поведение на страните – р. по гр.д. №235/01 г. на ВКС, първо г.о..
Не са налице основания за допускане на обжалването и по жалбата на касатора – ответник по иска. Въззивният съд е преценил допустимите и относими към спора доказателства и е обсъдил становищата и доводите на страните по съществото му, като е изложил подробни мотиви за това, както е указано в цитираната от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №241/11 г. на първо г.о., р. по гр.д. №1660/09 г. на първо г.о. и др.. Изводите на въззивния съд за основателност на иска не са формирани при необяснено несъобразяване със заключението на вещото лице за количеството на изписания „манитол”. Напротив, въззивният съд е приел, че в случая използването на манитола е добра медицинска практика и медикаментът е бил дължим при лечението на ищеца за осигуряване на очаквания терапевтичен ефект и намаляване на болката и дискомфорта в острата фаза на заболяването. Не се установява и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно. В становището на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение е допуснато отъждествяването й с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК/касационно основание, за което ВКС не следи в производството по чл.288 ГПК – ТР №1/19.02.10 г./. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание / опр. по ч.гр.д. №4833/19 г. на трето г.о., опр. по ч.гр.д. №3955/19 г. на първо г.о. на ВКС и др./. Такъв порок в случая не се установява.
Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд по гр.д. №146/19 г. от 24.06.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: