7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
С. 12.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 7517/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 08.07.2013 г. по гр.д. № 14209/2012 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 16.08.2012 г. по гр.д. № 32664/2011 г., с което е отхвърлен предявеният от Д. Л. Ц. против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, установителен иск за собственост на недвижим имот – апартамент № 26, находящ се на четвъртия етаж в бл. 26 на[жк]в [населено място], ведно с принадлежащото му избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Д. Ц. чрез нейния процесуален представител адв. Ст. А.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Жалбоподателката обосновава искането си за допускане на въззиввното решение до касационно обжалване с твърдението, че с него въззивният съд се е произнесъл по няколко правни въпроса, които съответно е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като обуславящи изхода на делото са изведени следните правни въпроси: 1/ Може ли съдът по свой почин да въвежда в процеса възражения и да се позовава на обстоятелства, които не се съдържат в отговора на исковата молба. 2/ Как се разпределя доказателствената тежест при установителен иск за собственост, основан на давностно владение съгласно чл. 79, ал.1 ЗС, ако ответникът не прави възражения, оборващи презумпцията на чл. 69 ЗС, а излага собствено основание за придобиване на имота и как се процедира при конкуренция между давностно владение и последващо одържавяване на имота. В спор за собственост върху недвижим имот, актуван като държавен след подаване на молба – декларация в областната администрация, трябва ли ищецът да доказва намерение за своене на имота и спрямо кого. 3/ Какво се разбира под “завладяване на недвижим имот” и кои са неговите характерни признаци. Чия е доказателствената тежест в хипотезата на завладяване на имот, трябва ли да се доказва предаване на владението и необходимо ли е нечие съгласие за това. 4/ Длъжен ли е съдът в доклада си по чл. 146 ГПК да укаже на страните за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства и длъжен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото, ако за факти от съществено значение за решаването му не е разпределена доказателствената тежест, не е указано на страните, че не сочат доказателства. Какви са последиците, ако не са дадени указания, допустимо ли е се отхвърля искът като недоказан, след като за приетите за релевантни факти не са дадени указания за събиране на доказателства съгласно чл. 146, ал.2 ГПК и този пропуск не е отстранен от въззивния съд.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът Държавата, представляван от министъра на регионалното развитие, чрез областния управител на област София като преупълномощен представител на министъра на регионалното развитие , изразява становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е бил собственост на лицето К. А. С., придобит от него на основание чл. 55г ЗПИНМ. Същият е починал през 1987 г. По повод подадена през 2010 г. от ищцата молба- декларация за признаване право на собственост чрез извършване на обстоятелствена проверка, областна администрация на област София е установила, че според данните в регистъра на населението, К. А. С. е бил неженен и е бил в родствени връзки с А. С. Б. – баща, починал; В. С. С.- майка, брат С. – роден през 1924 г., брат А.- роден през 1926 г, брат Х.- роден през 1929 г., брат Н.- роден през 1932 г, сестра Е.- родена през 1935 г. и сестра Евиния- родена през 1937 г. Други данни за тези лица липсват. През 1998 г. процесният апартамент е бил деклариран на основание ЗМДТ от В. С. А., като декларация е била подадена от М. М. С. като нейн пълномощник.
Въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел за установено, че през 2000 г. ищцата Д. Ц. е било допусната да ползва жилището от М. С. без да заплаща наем и без определен срок, като уговорката между тях била ищцата да погаси натрупаните от предишни наематели задължение за консумативи. Оттук съдът е направил извод, че ищцата е установила фактическа власт върху имота на облигационно основание- договор за заем за послужване, поради което е имала качеството на държател. Изложените от нея в исковата молба обстоятелства, че е била допусната в имота от М., както и относно уговорките между тях, опровергават презумпцията на чл. 69 ЗС. При наведено от ищцата твърдение, че е придобила имота по давност, в нейна тежест е било да установи, че превърнала държането във владение за себе си и е владяла имота в продължение на необходимия за това давностен срок. При липса на доказателства в тази насока въззивният съд е направил извод, че ищцата не придобила правото на собственост върху жилището на соченото от нея оригинерно придобивно основание, което обуславя неоснователност на предявения положителен установителен иск за собственост.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия от поставените от жалбоподателя правни въпроси – може ли съдът по свой почин да въвежда в процеса възражения и да се позовава на обстоятелства, които не се съдържат в отговора на исковата молба, тъй като в случая въззивният съд не е процедирал по този начин. Обстоятелството, че ответникът не е възразил срещу твърдението на ищцата, че е била владелец на спорния недвижим имот, не лишава съда от правомощието му въз основа на събраните по делото доказателства и закона да изведе различен правен извод относно характера на упражняваната от нея фактическа власт, тъй като той е длъжен да основе решението си върху доказаните по делото факти и обстоятелства, независимо от коя страна в процеса са били въведени. Изводът, че първоначално ищцата е установила фактическа власт върху имота на договорно основание, което сочи на държане по смисъла на чл. 68, ал.2 ЗС, е направен въз основа на изложените от нея твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, че през пролетта на 2000 г. е била допусната в имота от М. С., която я увещавала да се настани в процесния апартамент без да плаща наем, за да не стои празен и за да има кой да заплаща текущите сметки и да изплати натрупаните задължения. Изложеното налага извод, че първият от формулираните правни въпроси не кореспондира с данните по делото, поради което не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по следващия въпрос, касаещ разпределянето на доказателствената тежест при установителен иск за собственост, основан на давностно владение съгласно чл. 79, ал.1 ЗС, ако ответникът не прави възражения, оборващи презумпцията на чл. 69 ЗС, а излага собствено основание за придобиване на имота и как се процедира при конкуренция между давностно владение и последващо одържавяване на имота. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато фактическата власт върху вещта е установена на облигационно основание, презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и в тежест на този, който твърди, че е придобил имота по давност, е да докаже, че е превърнал държането във владение за себе си, което е продължило в рамките на определения от закона давностен срок. Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика. В тази насока са разясненията, дадени в т. І от ППВС № 6/74 г. , към които съдебната практика трайно се придържа. В същия смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение. Следва да се посочи, че положителният установителен иск за собственост има за предмет установяване на правото на собственост на ищеца. В случая предявеният от ищцата положителен установителен иск за собственост е отхвърлен по съображения, че не е доказан фактическия състав на придобивното основание, на което тя е основала правата си. Постановеното от въззивния съд решение не означава, че собственик на имота е ответникът. Поради това въпросът за конкуренцията на права между лица, владеещи имота и държавата, която е актувала този имот като държавен на основание чл. 11 ЗН, не обуславящ изхода на делото. Като е достигнал до извод, че ищцата не е доказала да е придобила имота на основание придобивна давност, въззивният съд не се е занимал с въпроса дали ответникът е придобил имота на посоченото в акта за държавна собственост основание.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса какво се разбира под “завладяване на недвижим имот”, кои са неговите характерни признаци, чия е доказателствената тежест в хипотезата на завладяване на имот, трябва ли да се доказва предаване на владението и необходимо ли е нечие съгласие за това. Твърдението на жалбоподателката за наличието на противоречива практика на ВКС, постановена по реда на ГПК/ отм./ по този въпрос, не се установява от приложените към касационната жалба решения. В решение № 122 от 16.12.2008 г. по гр.д. № 4794/07 г. на ВКС, І г.о.и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. са разгледани хипотези, в които фактическата власт върху имотите е била придобита от позоваващата се на придобивна давност страна по делото при липса на правно основание. За тези случаи е направен извод, че е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, поради което не е необходимо упражняващият фактическата власт да демонстрира промяна на намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяването й фактическата власт има характер на владение, а не на държане. Обратен извод е направен в решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. за случаите, когато фактическата власт е била предадена по договор за заем за послужване- прието е, че тогава е налице държане, и за да придобие имота по давност, упражняващият фактическа власт следва да промени държането във владение, като демонстрира открито спрямо собственика промяна на намерението за своене. Хипотезата по настоящото дело е сходна с разгледаната по гр.д. № 859/2009 г. на ВКС, а даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с приетото от касационната инстанция. Или, при съпоставка на тези решения се установява, че различното разрешаване на въпросите за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, за разпределяне на доказателствената тежест между страните и за необходимостта от обективиране спрямо собственика на намерението за своене на имота, се дължи не на различното тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл. 68 и 68 ЗС, а на различната фактическа обстановка по отделните дела. Поради това не са налице основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по поставените въпроси, доколкото не се твърди същата да е неправилна, изключва наличието и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Последният от формулираните в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК въпрос е процесуалноправен и касае правомощията на въззивната инстанция при констатиране неизпълнение на задължението на съда да укаже на страните в доклада по чл. 146 ГПК за кои обстоятелства не сочат доказателства. Значението на този въпрос за изхода на делото е обосновано от жалбоподателката с твърдението, че в доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд не й е указал, че не сочи доказателства за изясняване на отношенията между нея и лицето, от което е получила владението върху имота, както и между нея и наследниците на починалия собственик на имота. Във връзка с тези обстоятелства пред въззивната инстанция жалбоподателката е направила искане за допускане на гласни доказателства, което е било оставено без уважение и поради това тя счита, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, което обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
При преценка на допустимостта на касационното обжалване във връзка с така формулирания правен въпрос следва да се има предвид т.2 от ТР № 1 от 09.012.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад. В тази хипотеза въззивният съд дължи да укаже на страните възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което съставлява извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал.3 ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. От данните по делото не може да се направи извод за противоречие на въззивното решение с тази задължителна съдебна практика, доколкото във въззивната жалба не е направено оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада по чл. 146 ГПК. Релевираните от жалбоподателката оплаквания са били за това, че неправилно е бил приложен материалния закон – чл. 69 ЗС, тъй като липсата на данни за отношенията между нея и лицето, предоставило ползването на имота, било в подкрепа на тезата й, че държи имота за себе си, а не за това лице или за собственика на имота. Искането за допускане на гласни доказателства за установяване на отношенията между М. С. и починалите бивши собственици на апартамента, между ищцата и М. С. и за разговорите, водени чрез посредник между ищцата и един от наследниците на починалия собственик К. А. – неговият брат Н. А., е обосновано с твърдение, че се касае за ново обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал.2, т.1 ГПК, тъй като едва през 2012 г. – в хода на делото, ищцата установила чрез посредник връзка с Н. А., от когото разбрала, че майката В. е починала и че той взел всички документи от М. С., т.е. пред въззивната инстанция не се твърди непълнота или неточност на доклада, с оглед на която въззивният съд да е бил длъжен да процедира по указания в т.2 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК начин.
По тези съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК от жалбоподателката правни въпроси.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 08.07.2013 г. по гр.д. № 14209/2012 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: