4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
С., 02.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2895/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.С. /с предходно наименование [фирма]/ срещу въззивно решение № 16274 от 12.08.2014 г. по в.гр.дело № 51293/2012 г. на Софийски градски съд. С последното е потвърдено решение от 01.06.2011 г. по гр.д. № 17929/2011 г. на Софийски районен съд, с което по иск на [фирма], [населено място] с правно основание чл.424 ГПК е признато за установено, че касаторът дължи на ищеца сумата 21 208.32 лв., представляваща цена на стоки, доставени по договор от 19.03.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК по гр.д.№ 56694/2009 г. по описа на СРС, 34 с-в до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 07.01.2010 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, а допускането на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма] изразява становище за недопустимост на касационното обжалване. Съображенията му са изложени в писмения отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е заявено искане за присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамки те на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са били обвързани от облигационно отношение, възникнало по силата на сключен договор за покупко-продажба от 19.03.2008 г. и анекс към него от същата дата, както и че уговорените по вид, количество и качество стоки, чиято цена е предмет на спора, са получени от ответника, за които са издадени процесните фактури, двустранно подписани от страните по делото. С оглед релевираното от ответника възражение за недължимост на цената им поради връщане на стоките въззивният съд приел, че основният по делото спор е относно датата на реалната доставка на стоките, от който момент започва да тече уговореният от страните тримесечен срок за връщане на процесните стоки, съгласно договореното в чл. 18, ал. 4 от договора за покупко-продажба от 19.03.2008 г. и т. 12 от анекса към него.
За да отговори на спорния по делото въпрос, съдът обсъдил клаузите на договора, като приел, че действително страните се уговорили, че предаването на стоките ще се извършва срещу стокова разписка, подписана от представители на двете страни /чл. 5/, но в чл. 7 са посочили, че за получената стока по стокова разписка доставчикът /ищец/ следва да издаде данъчна фактура към купувача /ответник/ в срок не по-късно от седем дни преди крайната дата /падежа/ на конкретното плащане от страна на купувача, като издадената фактура става неразделна част от договора /чл. 11, ал. 2 от договора/. Тълкувайки волята на страните, решаващият съдебен състав приел, че страните са се съгласили, доставчикът /ищец/ да издава данъчна фактура по конкретна доставка след като стоката е била реално доставена на ответника, най-късно седем дни преди падежа за конкретното заплащане, т.е. издаването на данъчна фактура е последващо действие след реалната доставка на стоките. Плащанията по отделните доставки страните са уговорили да се извършват в срок до 60 дни от доставката /датата на подписване на стоковата разписка/ – чл. 8 от анекса, във вр. с чл. 11, ал. 1 от договора. При тези съображения и доколкото не се оспорва, че стоката е доставена и приета от ответната страна, следва да се приеме, че най-късната възможна дата на доставката е датата на издаването на процесните фактури – 25.02.2009 г., от който момент започва да тече уговореният в чл. 12 от анекса към договора тримесечен срок за връщане на непродадените стоки на продавача. Изявлението за връщане на стоките е направено с отговора на нотариална покана от 12.10.2009 г., като в същата е посочено, че в рамките на срока на договора /календарната 2008 г./ стоката никога не е била връщана обратно на продавача, с цел избягване на сложността на процедурата по отчитането й и новото й заявяване. Отговорът на нотариалната покана представлява частен документ, който носи подписа на представител на ответното дружество, не е съставен за целите на процеса и удостоверява извънсъдебно признание, че до този момент ответникът не е упражнил правото си по чл. 12 от анекса към договора, поради което съдът приема, че това изявление е направено за първи път на посочената дата. Към този момент уговореният срок е изтекъл, поради което за ответника не съществува договорената възможност за връщане на стоката, поради което същият дължи заплащането на цената на доставените стоки. Решаващият състав приел, че не дължи произнасяне по доводите на жалбоподателя, че е налице забава на кредитора /ищец/, тъй като не е оказал съдействие при получаването на стоките и не е издал данъчно-кредитно известие, доколкото те са преклудирани по смисъла на чл. 266 ГПК поради заявяването им за първи път с въззивната жалба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че ищецът-продавач се домогвал да докаже момента на извършване на доставките на стоките не чрез предвидените в договора стокови разписки, а единствено чрез изявлението на купувача за връщане на стоките, без които според него фактът на получаване на процесните стоки би останал недоказан. Като счита, че издаването на стокови разписки е факт, от който и двете спорещи страни черпят благоприятни последици, предвид правилото на чл.154 ГПК поставя въпросът „Кой следва да понесе неблагоприятните последици от недоказването на този факт”, като риторично отговаря, че те следва да бъдат понесени от продавача поради неправомерното му поведение. Поддържа, че поради липса на съдебна практика по изведения въпрос е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставеният в изложението въпрос не е правен и не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото от питането е видно, че касаторът не прави разграничение между правнорелевантните факти и доказателствата, допустими за тяхното установяване. Стоковите разписки не са факти с правно значение, от издаването на които се черпят благоприятни последици, а доказателства от категорията на частните свидетелстващи документи относно съществуването на определени факти. В случая спорещите страни биха черпели благоприятни последици не от съставянето на стоковите разписки, а от фактите, които биха удостоверили – извършването на доставката от ищеца, съответно моментът, от който за ответника е започнал да тече срокът за връщане на получени с недостатъци стоки. За пълнота на изложението следва да се отбележи че фактът на извършване на процесната доставка подлежи на установяване с всички допустими от закона доказателства, а такива в случая не са единствено стоковите разписки, но и двустранно подписаните фактури, които ищецът, носещ доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154 ГПК е представил по делото, които според клаузите в договора се издават преди падежа на плащането, но след получаване на стоките, а спрямо датата на тяхното съставяне изявлението на ответника за връщане на стоките се явява преклудирано като направено извън установения тримесечен срок.
Непосочването на конкретен правен въпрос изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече при единствено формалното позоваване на нормата.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Разноски по делото не се присъждат поради липса на доказателства такива да са били сторени от ответника по касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16274 от 12.08.2014 г. по в.гр.д.№ 51293/2012 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: