О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
гр. София, 07.04. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1214/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. П. Тодоров от [населено място] срещу въззивно решение № 2 от 05.01.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1468/2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С посоченото решение е потвърдено решение № 169 от 18.08.2014 г. по гр. д. № 160/2014 г. на Районен съд – Раднево, с което по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено, че П. И. П. има парично вземане към Т. П. Тодоров за сумите 12 000 лв. – предоставен заем, и 6 212.43 лв. – лихва за забава за периода 06.02.2009 г. – 14.12.2013 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 759/2013 г. на Районен съд – Раднево, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 14.12.2013 г., до окончателното плащане, и на ищеца са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 1 348 лв.
В касационната жалба се навеждат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил материалния закон като не е признал за нищожен договора за заем, от който ищецът черпи права и се легитимира като кредитор в заповедното производство и в производството по чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК. Излага съображения в подкрепа на заявеното пред въззивната инстанция възражение, че договорът за заем е нищожен поради противоречие със закона, тъй като е сключен от лице, което не е притежавало лиценз за извършване на банкови сделки и впоследствие е осъдено с влязла в сила присъда за престъпление по чл.252 НК. Навежда оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липса на произнасяне по въведеното с въззивната жалба възражение за нищожност на договора за заем и кредитиране на недопустими свидетелски показания относно факта на предаване на уговорената в заем сума. Позовава се на необоснованост на извода на въззивния съд за доказано предаване на сумата като елемент от фактическия състав на договора за заем.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се твърди, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по следните значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси : 1. С какви доказателствени средства е допустимо установяване на договор за заем на стойност, по-голяма от 5 000 лв.; 2. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по същество относно въведените от страната възражения срещу действителността на предявеното вземане. За първия въпрос се сочи, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 31/05.04.2012 г. по т. д. № 55/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 102 от 25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о. За втория въпрос се поддържа, че като не е коментирал и не се е произнесъл по възражението за нищожност на договора за заем, въззивният съд се е отклонил от задължителната практика в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и решение № 93/06.07.2012 г. по т. д. № 808/2009 г. на ВКС.
В писмен отговор от 08.04.2015 г. ответникът по касация П. И. П. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението по гр. д. № 160/2014 г. на Районен съд – Раднево, с което по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземането на П. И. П. към Т. П. Тодоров за сумите 12 000 лв. – главница, и 6 212.43 лв. – лихва за забава, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, Окръжен съд – Стара Загора е приел, че в качеството на заемател по сключен с лицето Е. Д. договор за паричен заем ответникът Т. Тодоров е получил в заем сумата 12 000 лв., която не е върнал на падежа 06.02.2009 г., поради което дължи връщането й на ищеца П. П., на когото заемодателят е прехвърлил вземанията си по договора за заем с договор за цесия от 05.04.2013 г., заедно с лихвата за забава от падежа – 06.02.2009 г., до подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 14.12.2013 г.
Въззивният съд е основал извода си за възникване на заемното правоотношение на приетия като доказателство по делото и неоспорен нотариален акт № 146, том 4, рег. № 3790 по н. д. № 414/2008 г. на нотариус А. Т. с рег. № 532. В нотариалния акт е обективиран договор за ипотека върху недвижими имот, с който заемателят Т. Тодоров е учредил ипотека върху собствен недвижим имот за обезпечаване на вземането на заемодателя Е. Д. за връщане на паричен заем в размер на 12 000 лв. Като е съобразил отразеното в нотариалния акт изявление на ответника – заемател, че поема задължение да върне на заемодателя заетата сума от 12 000 лв. на падежа 06.02.2009 г., въззивният съд е направил извод, че е доказано предаването на сумата в заем от заемодателя на заемателя. Съдът се е позовал и на показанията на разпитаната като свидетел в първоинстанционното производство нотариус А. Т., която е изяснила обстоятелствата, при които пред нея са сключени договорът за заем и договорът за ипотека, и постигнатите между заемателя и заемодателя уговорки. Възражението на ответника за недопустимост на свидетелските показания с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е счетено за неоснователно с мотив, че свидетелските показания не се отнасят до сключването на договора за заем и конкретно – до предаването на заетата сума, а са предназначени да установят действителната воля на страните при възникване на заемното правоотношение.
Въззивният съд е преценил като неоснователно и възражението на ответника – жалбоподател за липса на надлежно уведомление за сключване на договора за цесия от 05.04.2013 г. Посочил е, че дори изпратеното чрез нотариус уведомление за цесията да не е получено от ответника преди завеждане на делото, то е достигнало до него заедно с исковата молба, към която е приложено като доказателство, и той следва да се счита уведомен за прехвърлянето на вземането по заема на новия кредитор.
С въззивната жалба ответникът е въвел възражение за нищожност на договора за заем поради противоречие със закона – чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.252 НК, предвид сключването му от заемодателя Е. Д. в нарушение на законовата забрана за извършване по занятие на банкови сделки без съответно разрешение, за което Д. е признат за виновен в престъпление по чл.252 НК с влязла в сила присъда по НОХД № 284/2010 г. на Окръжен съд – Стара Загора. За доказване на възражението жалбоподателят е поискал да се изиска и приложи НОХД № 284/2010 г., като е уточнил, че фактите по наказателното дело не са му били известни преди това и по тази причина не е могъл да ги посочи пред първата инстанция. С определение от разпоредително заседание на 11.11.2014 г. Окръжен съд – Стара Загора е постановил да се изиска наказателното дело, а с определение в открито заседание на 04.12.2012 г. е постановил същото да се приложи към разглежданото от него гражданско дело. Въпреки прилагането на наказателното дело, при постановяване на въззивното решение съдът не е обсъдил твърдените във въззивната жалба обстоятелства за нищожност на договора за заем и не се е произнесъл по възражението за нищожност.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на посочените в по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Първият процесуалноправен въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – за доказателствените средства, с които е допустимо да се установява договор за заем на стойност, по-голяма от 5 000 лв., не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за изхода на делото. Признаването на вземането по договора за заем за съществуващо не е обусловено от кредитиране на свидетелски показания, насочени към установяване на факта на предаване на уговорената в заем сума на стойност 12 000 лв. и попадащи под забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК да се установяват със свидетели на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв., освен със съгласие на другата страна. Въззивният съд е основал решаващия си извод за доказаност на договора за заем, от който произтича спорното вземане, на нотариалния акт за ипотека, а не на показанията на свидетелката А. Т.. Съдът е преценил, че в съдържанието на нотариалния акт е обективирано и изявление /признание/ на заемателя за получаване на уговорената в заем сума, което доказва предаването и получаването на сумата, т. е. сключването на реален договор за заем по чл.240 ЗЗД. Показанията на свидетелката А. Т. са ползвани само като източник на информация за обстоятелствата, при които е сключен договорът, и за действителната воля на страните при възникване на заемното правоотношение, а не като доказателствено средство за самото сключване на заемната сделка. Допустимостта да се установяват със свидетелски показания обстоятелствата по сключване на договор за заем на стойност, по-голяма от 5 000 лв., и действителната воля на страните при сключване на договора е призната от задължителната практика на ВКС – напр. решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о. и решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о., постановени по реда на чл.290 ГПК. С оглед на тази практика позоваването от въззивния съд на свидетелските показания за обстоятелства, различни от сключването на договора за заем, не може да се подведе под основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради противоречие със задължителната практика на ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 31/05.04.2012 г. по т. д. № 55/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 102 от 25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о. е неоснователно. Задължителната практика в тези решения се отнася до въпросите за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, сочено като причина за издаване на записа на заповед, и за разпределението на доказателствената тежест при направено възражение за наличие на каузално правоотношение, поради което е неотносима към поставения в изложението въпрос за допустимостта на свидетелските показания.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди направеното от ответника – сега касатор, възражение за нищожност на договора за заем, от който произтича установяваното по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК парично вземане, е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Възражението за нищожност на договора е въведено едва с въззивната жалба, но в жалбата са посочени причините за това – узнаване на обстоятелствата, с които е аргументирана нищожността на заемната сделка, след приключване на производството пред първата инстанция. Макар да не се е произнесъл изрично по допустимостта на възражението, въззивният съд е допуснал събиране на поисканите във връзка с него доказателства /НОХД № 284/2010 г./ и впоследствие ги е приобщил към делото, което дава основание да се приеме, че е преценил възражението и ангажираните във връзка с него доказателства като допустими при предпоставките на чл.266, ал.2, т.1 ГПК. Впоследствие съдът е постановил решение, с което е уважил иска за съществуване на вземането, без да обсъди в мотивите си възражението за нищожност на договора и събраните в тази насока доказателства. Произнасянето по нищожността на договора за заем е определящо за правилното разрешаване на спора за съществуване на вземането, поради което въпросът за задължението на въззивния съд да разгледа и да се произнесе по възражението за нищожност е от значение за крайния изход на делото. Като не се е произнесъл по възражението, въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., според които за съда съществува задължение да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото. Задължителните указания в цитираните постановления са актуални и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс и тяхното неизпълнение от въззивния съд предпоставя допускане на въззивното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2 от 05.01.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1468/2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора.
УКАЗВА на касатора Т. П. Тодоров от [населено място] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 372.25 лв. /триста седемдесет и два лв. и двадесет и пет ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксите делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :