О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
София, 23.03. 2010 год.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1069 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от “М” ЕООД гр. С., чрез пълномощника адв. А от АК-София и от Ц. /Цонко/ Д. К. от с. Ч., Софийска област, чрез пълномощника си адв. С от АК- В. , против решение № 39 от 09.03.2009 г., постановено по в.гр.д. № 25 по описа за 2009 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 523 от 17.11.2008 г. по гр.д. № 503/2007 г. на Д. окръжен съд, с което са отхвърлени обективно и субективно съединените искове, предявени от К. А. Р. от с. Л., Д. област, срещу Ц. Д. К. , “М” ООД и Н. Й. И. от гр. Д., като едноличен търговец с фирма Е. “Й”, с правно основание чл. 45 ЗЗД по отношение на първия ответник и с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД по отношение на другите двама ответници, за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 65 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, сумата от 24000 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата от датата на увреждането – 17.11.2002 г. до датата на предявяването на исковете – 18.05.2007 г., сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, сумата от 4500 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от датата на увреждането – 17.11.2002 г. до датата на предявяването на исковете – 18.05.2007 г. С обжалваното решение ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, като исковете до пълния предявен размер от 65 000 лв. са отхвърлени, да заплатят солидарно на ищеца сумата от 9568,89 лв. представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 18.05.2004 г. до 18.05.2007 г., като исковете до пълния предявен размер от 24000 лв. са отхвърлени. Със същото решение са отхвърлени исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 20000 лв., както и исковете за заплащане на сумата 4500 лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят “М” ЕООД твърди, че постановеното от въззивния съд решение е в противоречие с практиката на ВКС, във връзка с което твърдение представя решение № 114 от 24.09.1990 г. по гр.д. № 120/1990 г. на 5 членен състав на ВС. Не е посочен дословно правен въпрос, основополагащ изхода на спора, по който се е произнесъл въззивния съд в противоречие със практиката на ВКС, респ. съдебната практика, но с оглед посоченото в изложението такъв може да бъде формулиран, а именно относно наличието на пасивна солидарност на ответниците по предявените искове. Що се отнася до останалите въпроси те се отнасят до евентуалната неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, касаещ приложението на чл. 49 ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят Ц. Д. К. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, значим за изхода на делото, в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Изведен е правния въпрос, значим за изхода на делото, а именно при непозволено увреждане пасивно солидарни ли са за причинените вреди на пострадалия прекият извършител на деликта и възложителят на работата, при извършването на която е пострадало увреденото лице.
В подкрепа на твърденията си жалбоподателят посочва и прилага следните решения: решение от 23.01.2006 г. по гр.д. № 2570/2004 г. на ІV г.о. на ГК на ВКС и решение № 2* от 28.02.2004 г. по гр.д. № 2229/2004 г. на ІV г.о. на ВКС.
Ответникът по касационните жалби К. А. Р., чрез пълномощника си адв. Ю от АК- Д. , в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за неоснователност на касационната жалба на “М” ООД и за недопускането й до касационно обжалване, но не изразява становище по касационната жалба на Ц. Д. К..
Ответникът по касационните жалби Н. Й. И. , действащ като Е. “Й”, не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по касационните жалби, както и за допустимостта на касационното им обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационните жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове с обжалваем интерес над 1000 лв. и са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – т. 3.
За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че непозволеното увреждане е причинено и от тримата ответници, поради което следва да бъде ангажирана тяхната отговорност при условията на пасивна солидарност. Ответникът Ц. Д. К. като пряк извършител на вредата, следва да носи отговорност по чл. 45 ЗЗД, ответникът “М” ООД, следва да носи отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД като работодател на прекия извършител, а ответникът Е. “Й”, следва да носи отговорност по чл. 49 ЗЗД, като страна по договора, по силата на който прекият причинител е извършвал работата, в резултат на която е настъпила злополуката. Този извод на въззивния съд е в противоречие както с представената съдебна практика, така и с постоянната практика на съдилищата, съгласно която възложителят на работата, при изпълнението на която е настъпило непозволеното увреждане, не е съпричинител на вредата, защото не може да му се вмени във вина извършеното противоправно деяние. Той носи отговорност спрямо увредения по чл. 49 ЗЗД, но тя е безвиновна и има гаранционно обезпечителна функция. В тази връзка цитираната от въззивния съд разпоредба на чл. 53 ЗЗД има предвид случаите на солидарна отговорност, при които причиняването на вредата е осъществено от неколцина извършители, които с противоправните си действия са довели до настъпването на вредоносния резултат, какъвто в случая не е възложителят на работата – търговското дружество.
Повдигнатият от жалбоподателя Ц. Д. К. процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, тъй като касае вида на отговорността на всеки от ответниците, с което е следвало да се съобрази въззивният съд. Обжалваното решение е в противоречие с практиката на съдилищата, което се подкрепя от представените от жалбоподателя съдебни решения.
Налице е решен от въззивния съд процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, който е от значение за ангажиране на отговорността на всеки от ответниците, представляващо част от спорното право, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК на обжалваното въззивно решение.
Не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Посоченото основание ще бъде налице, когато се налага да се даде еднообразно тълкуване на закона, т.е. по повод постановеното от въззивния съд решение се налага отстраняване на противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд или преодоляване на погрешна постоянна практика, какъвто не е настоящият случай.
Освен това, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то следва приложимата норма, обусловила решаващите изводи на съда, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни съдържанието й, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, какъвто също не е настоящият случай.
С оглед на горното касаторите следва да внесат дължимата държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета с ПМС № 38/27.02.2008 г., в размер общо на 691,38 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 39 от 09.03.2009 г., постановено по в.гр.д. № 25 по описа за 2009 г. на Варненския апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите “М” ЕООД гр. С. и Ц. Д. К. от с. Ч., Софийска област, в едноседмичен срок от получаване на съобщение за определението по чл. 288 ГПК, да внесат по сметката на ВКС и да представят в деловодството на съда или да изпратят по пощата документ за заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 691,38 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: