О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
гр.София, 10.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на четвърти март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 308/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. И. Г. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен с. № 263/ 23.10.2009 г. по гр.д. № 28/ 2009 г. С посоченото решение е обезсилено частично решение на Р. с. – Левски по гр.д. № 20084410100315/ 2008 г. в частта, в която са отхвърлени предявените от касатора против Плевенски районен с. (ПРС) искове за признаване за установено на съществуване на трудово правоотношение по трудов договор от 06.11.2007 г., за установяване на трансформиране на трудов договор от 07.05.2007 г. в безсрочен, за признаване за трудов стаж на времето от 21.02.2008 г. до влизане на решението в сила и за присъждане на сумата 500 лв месечно, считано от 21.02.2007 г. – обезщетение за причинени имуществени вреди. По тези искове въззивният с. е прекратил производство. Освен това е отменил първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът на М. Г. против ПРС за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за продължителна работа за времето от 06.11.2007 г. до 20.02.2008 г. в размер 2 891 лв, след което е отхвърлил иска. Решението на първата инстанция е потвърдено от въззивния с. в частта, в която са отхвърлени предявените от М. Г. против ПРС искове за признаване на недействителността на допълнително споразумение от 10.01.2008 г., за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на касатора, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, за заплащане на обезщетения по чл.220 ал.1 от КТ в размер 511,84 лв, по чл.225 ал.1 от КТ в размер 3 071,04 лв, по чл.226 ал.3 вр. ал.1 т.2 от КТ в размер 1 535 лв имуществени вреди и 1 500 лв неимуществени вреди. В частта, присъждащо на ищеца суми за СКБО и работно облекло, решението на първата инстанция е обявено от въззивния с. за влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният с. се е произнесъл по значими правни въпроси, отговорът на които е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Повдигнати са въпросите възможно ли е едно лице да работи по два трудови договора с един работодател; възможно ли е срочен трудов договор с изтекъл срок да бъде изменен или прекратен; възможно ли е трудов договор да не бъде прекратен писмено, както изисква чл.335 ал.1 от КТ; на база на кой договор са действителните трудовоправни отношения между страните; нарушение ли е на правото на защита отказът да се разгледа установителен иск по съображения за липса на правен интерес. За да се даде отговор на тези въпроси касаторът претендира допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му и решаване на спора от касационната инстанция.
Ответникът по касация – ПРС – не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Производството по допускането предполага установяване на наличие на процесуален или материален въпрос, който да има принципно значение и отговорът на който да е залегнал в атакуваното решение на въззивния съд. Въпросът трябва да е решаван противоречиво от съдилищата, или по него да е постановена задължителна практика, несъобразена от въззивния с. , или да е от значение за точното прилагане на закона или развитието на правото. Последната хипотеза предполага при разглеждането на съответния въпрос да е създадена неправилна съдебна практика, или да се налага осъвременяване на практиката, или да има неяснота и непълнота в закона, която да налага създаване на липсваща съдебна практика по него. Във всеки случай обаче касационният с. може да търси значението на въпроса за прилагането на закона и за развитието на правото ако са налице първите две от горепосочените предпоставки: въпросът да е принципен и отговорът по него да стои в основата на обжалваното въззивно решение.
С оглед тази постановка изобщо не може да се постави въпрос за това „на база кой договор са действителните трудовоправни отношения между страните”. Това не е общ и абстрактен въпрос, относим за предварително неограничен кръг правни спорове, а е въпрос, значим единствено за конкретния правен спор. Отговор на този въпрос съдът може да търси едва когато спорът е поставен за разглеждане и решаване по същество. В производството по допускане на обжалването обаче така поставеният въпрос не е релевантен и не може да има принципно значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото.
Въпросът лишава ли се от право на защита страната, за която е прието, че няма правен интерес от предявяване на установителен иск, е принципен въпрос, на който е даден отрицателен отговор от въззивния с. в обжалваното решение. Следователно поначало този въпрос може да даде основание за допускане на касационното обжалване, ако обаче е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съдът приема, че тази предпоставка в случая не е налице. По този въпрос законът не е непълен или неясен, тъй като чл.124 ал.1 от ГПК изрично постановява, че установителен иск може да предяви само този, който има интерес от това. По аргумент за противното, при липса на интерес завеждането на установителен иск е недопустимо, т.е. производството по такъв иск подлежи на прекратяване. Прекратяването на производството по такъв (недопустим поради липса на правен интерес) иск не лишава страната от право на защита, тъй като тя поначало не е имала такова право. По повдигнатия въпрос не липсва съдебна практика, нито пък наличната такава е противоречива или нуждаеща се от осъвременяване. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване и по този въпрос.
Въпросът възможно ли е едно лице да работи едновременно по два трудови договора с един и същ работодател, е принципен и значим. Обаче на този въпрос не е даван отговор в обжалваното въззивно решение. Въззивният с. е приел от фактическа страна, че М. Г. е имал с ПРС само един трудов договор от 07.05.2007 г. Същият е бил сключен със срок за изпитване, изменен е в безсрочен с нов договор от 06.11.2007 г., впоследствие е сключено допълнително споразумение от 10.01.2008 г. за промяна на длъжността и срока на договора (до заемане на длъжността въз основа на конкурс). Следователно за да постанови обжалваното въззивно решение Ловешкият окръжен с. не е поставил и не е разглеждал въпросът може ли едно лице да работи при един и същ работодател по повече от един трудов договор. Напротив, спорът е разгледан и решен въз основа на фактически извод, че касаторът е работел в ПРС само по един трудов договор, който е бил изменян в течение на времето. Няма констатация, че едновременно са съществували два трудови договора, съответно възможността това да е така изобщо не е обсъждана от въззивния съд. А щом е така, то по поставеният от касатора въпрос обжалване пред ВКС не може да се допусне, тъй като този въпрос няма значение за обжалваното въззивно решение. Касационното обжалване според ГПК се допуска не по принципни въпроси въобще, а само по такива принципни въпроси, на които е даден отговор в обжалваното решение.
Искането за допускане на касационно обжалване по останалите два повдигнати от касатора въпроса (възможно ли е срочен трудов договор с изтекъл срок да бъде изменен или прекратен и възможно ли е трудов договор да бъде прекратен без да са спазени изискванията по чл.335 ал.1 от КТ) следва да бъде отклонено по аналогични съображения. Въззивният с. не се е занимал в обжалваното решение с нито един от тези въпроси. Не е правена констатация, че договорът на М. Г. е с изтекъл срок, напротив, прието е, че този договор е изменян от срочен в безсрочен и след това отново в срочен. А след като въззивният с. не е приел от фактическа страна да е изтекъл срокът на договора, то той нито е поставял, нито е разрешавал въпроса може ли договор с изтекъл срок да бъде изменян или прекратяван. Не е поставен и разрешаван и въпросът за начин на прекратяване на договора, различен от уреденият в чл.335 ал.1 от КТ, защото от фактическа страна е прието, че прекратяването е извършено с писмена заповед, надлежно връчена на работника. И тъй като е констатирано наличие само на един трудов договор, който е прекратен с писмено заявление на работодателят, то нито е изследвано, нито е постановено решение по въпроса може ли да се прекратява трудов договор по начин, който да е различен от уреденият в чл.335 ал.1 от КТ.
Поради това настоящият съдебен състав приема, че никой от повдигнатите от касатора въпроси не попада в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен с.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен с. № 263/ 23.10.2009 г. по гр.д. № 28/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: